Петко Тодоров:... не е хубаво, вяра и клетва човек да прави, защото, брате, човек се излъгва...

Режисьор: Мария Вълчанова
Участват: Мариана Аламанчева, Любомир Киселички, Георги Гайтаников, Рачко Ябанджиев, Йордан Mатев, Живко Гарванов, Петър Чернев, Светослав Пеев, Климент Денчев.
Радиопостановката е излъчена на 14 юли 1966 г.

Първа премиера 3 февруари 1908 г. - „Народен театър”.
Режисьор: Йозеф Шмаха
Участват: Гено Киров, Христо Ганчев, Сава Огнянов, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Владимир Тенев, Стоян Бъчваров, Фратю Фратев и други.

Отзиви за нея и  за автора: Покойният Величков бе писал някъде, че у П. Тодоров има талант толкова, колкото у бръмбара кръв. Тая жестока присъда ни иде сега на ум, като разглеждаме горната книга на младия наш писател. И четохме я ние, и напрягахме си вниманието да уловим скритите достойнства, които би оправдали храбростта на г. Тодорова да издава на бял свят драмите си, и да е (б.м. не се чете) опровергал Величковата строга присъда. И търсим ние талант, творческа сила, вдъхновение, и намираме нещо съвсем друго: словонизание, безподобно словонизание. Същото това словонизание, което публиката слуша при представлението „Зидари”. И, ако тая публика изтърпя да погледне сумата безжизнени фигури на автора, едва ли се е намерил храбър читател, който да намери достатъчно мъжество да дочете в книгата тая драма. Словонизание и словонизание, мъртвешко и бездарно. Но г. Тодоров е направил и едно дръзко посегателство над поетическата народна легенда за Майстор Маноля, като я е обезобразил и осакатил до неузнаваемост. Той не зазижда героят на легендата в дувара на църквата, а го смазва с скелята й, а другиго обесва на черковната врата! Оскъдността на въображение у г. Тодорова е равна само на творческото му безсилие. В тоя грях е паднал той и при осакатяването на легендата за Страхила Хайдутина. Търсите беззаветния по сурово геройство юнак на нашите песни и намирате хлапак и сополив женкар, лишен и от сянка на юнащина, който от начало до край си люби, тънъника, охка, и пак се люби, тънъника и пак охка. Но да беше това само бедата! „Страхил страшен хайдутин” е една безконечна верига от низани слова, мъртви и бездушни, нарочно подбрани - и с какво усилие! - за да бъдат по възможност далеч от народния говорим език, събрал е купища идиотизми, провинциализми, рядки и непонятни за голямата маса читатели, които без Геровия речник в ръката не биха го разбрали. Това е един сух езикословесен материал, но никак не художествено произведение. Четеш и питаш се: де душата тука? Де поезията? Де смисъла? Престоят да питаш: де талант? И ти иде жално за тоя писател, че е такъв, защото обладава геройското търпение да лепи и ниже слова мъртви, под които се маскира пълно отсъствие не вече на талант, а на здрав човешки смисъл. Ах, как е прав Величков.

Подбрал Никола Вандов

Въпреки тази изпепеляваща критика, първият ни театър поставя „Зидари” още два пъти в следващите двадесет години.
Векът изминал от първата премиера на поета и драматург Петко Юрданов Тодоров не покри със забрава драмите му а с патината на неувяхващия талант.

Вградена невеста

Града градеше Маноил майстор,
града градеше, кале правеше,
Гради го, джанъм, Маноил майстор,
гради го, гради девет години:
деня го гради Маноил майстор,
деня го гради, нощя се рони,
рони и събаря, не се задържа.
Писма му идат, царя ги праща:
кале да изкара в тази година,
в тази година, а бре десета.
Веднажки, джанъм, в света неделя,
рано си стана Маноил майстор,
че той си събра, Маноил майстор,
до триста калфи и двеста чираци,
двеста чираци и трийсе майстори,
че им говори Маноил майстор:
- Ой ви ва вази, калфи и чираци,
калфи и чираци, млади майстори!
Писма ми идат, царя ги праща:
кале да изкарам в тази година,
в тази година, а бре десета.
Как да го правя и да го изкарам,
като се рони и се събаря,
и се събаря, не се задържа?
Вижда се, братя, таласъм иска,
таласъм иска ний да си турим -
дано се кале пусто задържи.
Я хайде, братя, синца туканък,
вяра и клетва сички да сторим:
което булче най-напред дойде,
най-напред дойде рано в понделник,
обяд да донсе на пусто кале,
него да фанем, в ковчаг да гудим
и в кале спуснем, там да остане,
там да остане, да си заградим,
да си заградим - таласъм да е -
дано се кале, кале задържи,
да не се рони, рони и събаря,
да го изкарам в тази година,
в тази година, а бре десета!
Като си вяра и клетва сторили
никой да н' казва на булчето си,
то беше, брате, света неделя.
Секи си стана и си отиде,
и секи каза, сичките знаят,
бре гиди, джанъм, Маноил майстор,
той си отиде, сал той не каза,
сал той не каза на булчето си,
ам го настани на много работа.
Той й говори, Маноил майстор:
- Ой ми те тебе, ти, мойо либе,
ти, мойо либе, горка Марийке,
днеска е, либе, света неделя,
утре е делник, делник понделник.
Да станеш, либе, рано зарана,
че да подсееш девет чуваля,
девет чуваля чиста пшеница,
да я закараш на воденица,
брашно да смелиш, да го докараш;
и да замажеш високи къщя,
високи къщя гладко мазане;
и да окъпеш двете дечица,
двете дечица, двете близненца,
двете близненца Петра и Павла,
да ги накърмиш, в люлчица гуди
и да ги приспиш, сладко да заспят;
тогаз наготви топла обяда
и да ми донсеш на пусто кале,
твърде не бързай, полека върви.
Като наръча Маноил майстор,
па си отиде на пусто кале,
бре гиди, джанъм, горка Марийка!
Нали й послушна и е работна,
че стана рано, рано в понделник,
че си подсея девет чуваля,
девет чуваля чиста пшеница,
че я закара на воденица,
брашно си смляла и го докара;
скоро замаза високи къщя,

високи къщя гладко мазане;
и сксро опра бялото пране,
и си окъпа двете дечица,
двете дечица, двете близненца,
двете близненца Петра и Павла,
и ги накърми, в люлчица гуди,
в люлчица гуди, сладко ги приспа;
скоро наготви топла обяда,
най-напред тръгна, сички превари
и повикала комшийката си,
а пък тя си знай и не й казва,

и не й казва, ами й рече:
- Я върви, върви, горка Марийке,
сега ще тръгвам, аз ще те стигна!
И тя замина, горка Марийка,
от село излезе, в къра отиде.
Дал' беше, брате, божа работа,
вятър си духна, вихрушки свиха,
прах си дигнаха, напрашиха й,
напрашиха й топла обяда.
И тя се върна, горка Марийка,
друга наготви и пак си тръгна,
и пак повика комшийката си,
комшийката й, тя пак й каза:
- Я върви, върви, горка Марийке,
сега ще тръгвам, аз ще те стигна!
И тя замина, горка Марийка,
от село излезе, в къра отиде.
Дали е, брате, божа работа,
заоблачи се и дъжд заидя,
 
води тръгнаха, води до пояс,
дано се върне горка Марийка -
горка Марийка, тя се не връща,
напред вървеше, води газеше
и пак отиде до пусто кале
всички превари, обяд занесе.
Бре гиди, джанъм, Маноил майстор!
Той си работи, камък дялаше.
Като си видя горка Марийка,
че тя си иде и обяд донесе,
ръка му щтръпна, чук си изтърва,
жално заплака, сълзи урони.
Като го видя горка Марийка,
и тя му каза, горка Марийка:
- Ой ми те тебе, ти, мойо либе,
ти, мойо либе, Маноил майстор,
що чук изтърва, сълзи урони,
сълзи урони, жално заплака?
Дал' ти окъсня топла обяда?
Тъй й говори Маноил майстор:
- Ой ми те тебе, горка Марийке,
ти не окъсня топла обяда,
навреме дойде, обяд донесе,
ам си изтървах пръстен маламен
долу в калето, в дълбочините,
в дребни камъни, дребни молози.
Като те видях, аз си помислих,
че ми го даде, кат се менихме,
затуй ми, либе, толкоз домъчня -
сълзи уроних, жално заплаках.
Тя му говори, горка Марийка:
- Я ела, либе, Маноил майстор,
да си обядваш топла обяда
и да повикаш калфи и чираци,
ковчаг да правят, въже да снадят
и да ме спуснат долу в калето,
долу в калето, в дълбочините,
аз ще пребърна сички камъни,
сички камъни, дребни молози,
и ще намеря пръстен маламен,
доде обядваш топла обяда!
И си повика Маноил майстор
калфи, чираци, млади майстори,
ковчаг правяха, въжа надяха,
сичките знаят, нищо не думат,
Марийка фащат, в ковчаг гудиха
и я пуснаха долу в калето,
долу в калето, в дълбочините.
Като си слезе горка Марийка,
зе да обръща сички камъни,
сички камъни, дребни молози,
та да си търси горка Марийка,
та да си търси пръстен маламен.
Търси го, джанъм, горка Марийка,
търси го, горка, от обяд до пладня,
не го намери, ами повика:
- Ой ми те тебе, ти, мойо либе,
ти, мойо либе, Маноил майстор,
въжа спуснете, извадете ме -
аз си пребърнах сички камъни,
сички камъни, дребни молози,
че то ти няма пръстен маламен.
Кърма ми слезе и ме напрегна:
събудили се моите дечица,
моите дечица, двете близненца,
да си отида, да ги накърмя,
да ги накърмя, да не си плачат.
Тъй й говори Маноил майстор:
- Ой ми те тебе, горка Марийке,
да знаеше, либе, яла не знаеш,
че ний сме вяра и клетва сторили:
което булче най-напред дойде,
рано в понделник обяд да донсе,
него ще фанем, в ковчаг ще гудим,
в кале ще спуснем, там да остане,
там да остане, таласъм да е,
дано се пусто кале задържи,
да не се рони, рони и събаря,
да го изкарам в тази година,
в тази година, а бре десета,
ти си злочеста - сички превари,
най-напред дойде, сбяд донесе,
тебе фанахме, в ковчаг гудихме,
в кале спуснахме, там да останеш,
таласъм да си - кале ще крепиш,
ти няма, либе, вече да излязваш!
Де е зачула горка Марийка,
писна, заплака, жално завика:
- Ой ми те тебе, Маноил майстор,
какво ти сторих, сторих, направих?
Дал' не послушах, що ми наръча?
Що ме закладаш - тук да остана,
жално да пищя, милно да викам?
Не ти ли и свидет двете дечица,
като ще плачат и ще поглеждат,
отде ще ида, да ги накърмя?
Извади ме, либе, Маноил майстор,
да си отида да ги накърмя,
да ги помилвам, както ги милвах,
и пак ще дойда в пустото кале,
като вий зоря да ме затрийте!
Не я извади Маноил майстор,
ами подканя калфи, чираци,
калфи, чираци, млади майстори.
Калфи и чираци, и млади майстори,
бърже работят, кале правеха
и то се тогаз кале задържа,
нито се рони, ни се събаря.
И го изкараха, секи си слезе,
секи си слезе и си отиде.
Бре гиди, джанъм, Маноил майстор!
Той не си отива, а обикаля,
жално си плаче, сълзи пролива,
като си слуша горка Марийка,
че как се моли и жално плаче.
Друго си мисли: как ще си иде,
как ще погледа двете дечица,
как ще ги слуша, като си плачат,
за майка гледат - отде си иде,
отде си иде, да ги накърми.
Че затуй, брате, не е хубаво,
вяра и клетва човек да прави,
защото, брате, човек се излъгва.