Традицията да се оцветяват яйца от векове е част от най-големия православен празник – Великден. Част от старинните техники се прилагат и днес. Дори от най-младите. За някои това е част от връщането към естествения начин на живот. За други – откриване на корените и приобщаване към историческата памет на рода. Както и любим момент от великденските обичаи.

Православният Великден трае 40 дена – време, през което вярващите вместо “Добър ден” или “Добра среща” се поздравяват с “Христос Воскресе” – “Воистина Воскресе”. Някога този обичай спазвали всички, а оцветените яйца трябвало да стигнат за целия период. И да има достатъчно за голямото патриархално семейство. Според обичая великденско яйце получавали също гостите, които посещавали дома. Както и случайните пътници, които се отбивали да търсят храна и подслон. В дните след Великден близки и роднини си разменяли обредни хлябове и украсени яйца. По-заможните давали на бедните. Вярвали, че, ако гостът си тръгне без великденско яйце, с него ще си тръгне и късметът на къщата, плодородието от нивите и лозята.

Боядисването на яйцата изисквало сериозна подготовка. Достатъчно е да си представим колко хора живеели в обикновената селска къща – синове и снахи, деца, възрастни родители. Обикновено боядисвали стотици яйца /по 500-600 според изследователите/. А първата грижа на домакинята била да изчисли колко яйца са необходими. След това измивали и почиствали всяко яйце с вода, в която слагали пепел. Жените знаели, че за да станат красиви и да бъдат съхранени по-дълго, по черупките не трябва да остане и най-малкото петно. След старателното измиване, следвала обработката със стипца или сок от кисело зеле. По-често употребявали зелев сок – т. нар. „армея”, която по това време на годината имало във всяка къща. Яйцата сварявали във вода, към която прибавяли армея – така те ставали по-здрави.

Стопанките сами приготвяли боите от различни растения. Най-важният цвят, както и днес, е червеният. Червеното е символът на празника. „Дай, Боже, догодина пак да срещаме /празника/ с червено яйце” – с това пожелание и със запалена свещ започвал ритуалът за боядисването на яйцата. За получаване на алена боя използвали билки, набрани през лятото. По традиция на Еньовден (лятното равноденствие) събирали полезни растения за различни случаи. Още тогава опитните домакини предвиждали необходимото количество билки, изсушавали и приготвяли достатъчно риган, както и други растения, чиято отвара е червена. Когато сред земеделските култури у нас се появява червеното цвекло, започват да използват и неговия сок. Разпространено било приложението на бразилско червено дърво (Caesalpinia echinata), което бояджиите внасяли за своите дейности. Още на Цветница – седмица преди Великден – накисвали парченца от дървото във вода. Самият процес наричали „червене” – защото според традицията, червените яйца трябва да са най-много. Както и днес, заедно с тях боядисвали и яйца с други цветове. Различни нюанси на жълто получавали от билки, орехови листа или от накиснати кори на ябълково дърво. Обелките от лук, сварени достатъчно дълго, добавяли красив кафяво-червен цвят в пъстрата великденска кошница. Зеленото получавали от значително количество пресен сок от коприва. Боите приготвяли в нови керамични съдове. А най-лесният начин за изпъстряне се използва и днес – добавянето на малко олио към боята и последователното потапяне в различни цветове.

© Снимка: Албена Безовска

Обикновените разноцветни яйца били част от храната 40 дена след Възкресение Христово. Но писаните яйца били предназначени само за украса. Както и за подарък на скъп гост или много близък до сърцето човек. Поставяли ги на видно място, стараели се да ги запазят възможно най-дълго. Оттук идва и изразът: "Гледат го като писано яйце" – т.е. с грижа, внимание и обич. В Западна България писаните яйца се наричат "перашки". Старинните техники за украсяване на яйцата изисквали много майсторство, много търпение и любов. Младите момичета изписвали специални знаци върху великденските яйца, в които влагали своите надежди за красива любов, за щастлив и дълъг семеен живот. Украсяването било съпроводено с песни-пожелания, пълни със символи и копнежи. Орнаментите, с които някога покривали великденските яйца, се получавали по различен начин. Една доста сложна техника и до днес се изпълнява в някои райони на страната. В малък съд се разтопява жълт восък, в който се потапя внимателно перо от птица или друго подходящо острие. Върху свареното, но неоцветено яйце, се изписват фигури. При потапяне в боята, местата, покрити с восък остават бели и направените изображения изпъкват. Най-разпространена била украсата, която се получава с помощта на малки листенца. Те се залепват или здраво се увиват около яйцето. След потапянето в боята се отстраняват, а очертанията им остават. Не било без значение какво е растението. Листенцата на невена "казват" едно, на трендафила – друго. Така боядисаното яйце можело да придобие значение на истинско любовно писмо.

Доста опит изисква изписването с остра игла или малко ножче. Това умение притежавали главно монасите-резбари, които изработвали кръстове и други предмети, свързани с богослужението. С опитна ръка те изобразявали църковни орнаменти и сюжети от Библията върху великденски яйца, които след това подарявали в дните на празника. През 1912 г. българският етнограф Димитър Маринов посещава Зографската лавра в Света гора – българския манастир в монашеската република на полуостров Атон. Той описва великденските яйца, които му подаряват там като "дивна живописна красота". Според учения, всеки монах-писател трябвало да знае "вещо да рисува черковна орнаментика." На Димитър Маринов дължим и колекция от снимки и описания на великденски яйца, която се съхранява в Етнографския музей в София. В тази колекция има уникални фотографии на т.нар. "китанчета" или "подкитанчета". Така наричали красивите си произведения моми и невести в няколко села около Самоков – Западна България. След изписването на великденските яйца, те залепвали по специален начин парченца разноцветна вълна, които в този край наричат "китчици". Пъстрите китанчета жените подарявали на кръстника, на родителите, на девера. А момичетата – само на любимия.