„Българските политици изпадат в двете крайности на публичното говорене. От една страна имаме говорене наситено с клишета, с абстрактни думи и вече го наричаме „брюкселският новговор”. Това е институционална реч, зад която се крие много малко информация. Има български депутати, които обичат да демонстрират интелектуалното си превъзходство не само над избирателите, а и над своите колеги. Това не прави добро впечатление, защото такъв тип изказ е прикриване с много думи на съдържание, което или политикът не иска да каже, или просто няма какво да каже. Другата крайност е принизяването на говоренето в ниския стилов регистър, така както се говори между приятели, в неофициална ситуация. Все пак от трибуната на Народното събрание, или от изявление по национални медии, това езиково поведение на нас, лингвистите, звучи неадекватно. То въплъщава стратегията „аз съм един от народа и вашите проблеми не са ми чужди – доверете ми се и аз мога да ги реша”. Това, което ми липсва е златната среда, т.е. политик, който би могъл да говори едновременно ясно и разбираемо, от друга страна точно. На конкретни въпроси да дава конкретни отговори, които да носят послание към журналиста или към избирателя. Няма я все още тази златна среда, да не говорим за риторическо майсторство. Ние все още сме в очакване на такъв тип политическо слово, което може да не ни убеди, може да не застанем на страната на човека, който го изговаря, но поне ще ни заинтригува и то по положителен начин.”

В новата си книга авторите продължават да представят езиковите портрети на популярни български политици. Новото е, че се изследва обидната лексика в политическата реч, както и женското говорене в българския политически живот. За първи път в изданието са публикувани и интервюта с български актьори, поети, спортисти, журналисти и преводачи, в които акцентът е политическата реч.

Изгубен ли е в превода българският политик?

На този въпрос отговарят преводачи от и на български език. Според Мариана Хил: „Българският политик предпочита да се губи в превода сам. Политиците, които владеят езика, могат да се възползват от присъствието на преводача. Има такива, които злоупотребяват с преводача, като не се съобразяват с това, че преводът не е само фразеологични единици и изрази, а превеждане на култури, манталитет и начин на мислене. Печелят тези, които използват преводача по предназначение и не спекулират с неговата намеса. Например използват фрази, които са трудно разбираеми за събеседника, чрез което искат да скрият липсата на позиция”. Елена Крейчова – преводач на правителствено равнище в Чехия: „Често българският политик не се съобразява с това, че речта му трябва да бъде преведена, и се впуска в дълги изказвания, които няма как да бъдат преведени адекватно с консекутивен превод. По този начин те, без да го осъзнават, могат да навредят на самите себе си, да останат неразбрани или криворазбрани, тъй като преводачът не може да запомни и да възпроизведе напълно адекватно изказване, което е значително по-дълго от една минута”. Никола Уеърмаут е конферентен преводач. Тя работи за две от основните институции на ЕС – Европейската комисия и Съвета на министрите, където преговорите следват определена рутина и са ограничени по обхват до няколко много специфични теми: „Аз не работя за ЕП и затова никога не ми се налага да превеждам пламенната реч на политици, които се опитват да се харесат на избирателите си. Трудно е, а понякога дори невъзможно да се преведе правилно изказването на политик, независимо от националността му, който чете предварително подготвена реч бързо и без подходяща интонация. Независимо дали ораторът е българин или не, ако изложението се представя с разумна скорост и до известна степен импровизирано, преводачът ще бъде в състояние да предаде посланието правилно и одухотворено.”