Сътворението на новия ден – броени часове, след като стенният часовник с дванайсет последни удара е оставил зад гърба ти старата година... И едно въжделение, припламнало с първите слънчеви лъчи.
Когато в първата ранина на отминалата година Росица Рикова вижда от прозореца пламтящото небе над Варна, у нея се заражда мечтата с фотоапарат да посрещне слънцето 365 утрини подред. Така, Момичето с изгревите, както я наричат следовниците ѝ в социалните мрежи, ден след ден запечатва светилото в нова премяна – дали заради безбройните капки, разхвърчали се от скалата при стълкновението ѝ с поредната морска вълна, дали заради пулсиращите огнени багри или заради застиналите езерни води край достолепната снага на някое вековно дърво.
„Много е трудно да извадиш един-единствен от всичките 365 изгреви – казва тя. – Всеки от тях беше добър по свой начин. Много красоти видях, но най-ярките винаги са били свързани с хора, когато не съм била сама, когато сме се събирали и заедно сме се радвали на новото слънце. Така беше и на Джулай морнинг, както и когато правих надбягване с вещици. Незабравими ще останат също изгревите, които посрещнах на покрива на катедралата „Свето Успение Богородично” във Варна и от балона над Белоградчишките скали. Всичките тези емоции нямаше да ги изпитам, ако не бях поела по този път. Затова и съм благодарна.“
Росица Рикова е родена в Тервел, но повече от 20 г. живее в морската ни столица. Отношението ѝ към природата я ангажира с най-големия вятърен парк за енергия от възобновяеми източници, където работи като административен асистент, докато страстта ѝ към пътешествията я привързва към фотографията. И тъй като мечтае „да снима като в National Geographic“, се записва на фотографска школа, за да направи първите си по-професионални стъпки. „Искам да запечатвам всичко, което ме развълнува – всяка гледка, всичко необичайно за новите култури, и след време само с един поглед да се връщам назад“, обяснява тя.
За да заснеме изгревите – „най-грандиозния до момента проект“, ѝ се налага всеки ден да става в 5,00 часа. Така открива постоянството – качество, което смята, че не притежава, тъй като често оставя нещата недовършени. Открива също радостта от писането, придружавайки фотографиите си с преживени истории.
„За мен е много важно споделянето – добавя Росица Рикова. – Покрай коронавируса и цялото това затваряне, на заден план като че ли останаха красотите и всичко хубаво, което се случва. Ала друго е усещането, когато го споделиш и видиш, че някой отсреща също като теб се вълнува. По някакъв начин носиш усмивки – поне за мен осмисляше това, което правя.“
Момичето с изгревите увлича много хора, които също като нея желаят да посрещат слънцето. И се получават свидни спомени – вкусни и ароматни като пържените филийки с домашно сладко от горски плодове, приготвени на плажа от Йордан Кръстев („Прегърни готвача“), или пък удивителни и сърдечни като случайна среща с колоритна възрастна дама – „Стоянка Мутафова в сръбски вариант“.
„Последният изгрев отпразнувах с приятели и с хора, които следват страницата ми – казва още Росица Рикова. – Посрещнахме го на морския бряг във Варна. Имахме си гайдар, който при изгрева засвири. Легнахме на пясъка, с телата си направихме слънце и го заснехме с дрон. Получих и най-хубавите слънчеви обици - всъщност ме провъзгласиха за кралица на изгревите и дори ми сложиха корона.“
Всеки нов изгрев е ново начало и нов шанс да бъдем по-добри, вярва Момичето с изгревите. Следвайки тази философия, Росица Рикова мечтае да приветства слънцето в савана, в пустиня, в джунгла, на Северния полюс. И си пожелава „да има по един изгрев от всяка една държава” – дори ако ще й бъдат нужни няколко живота.
Съставил: Диана Цанкова /по интервю на Димитрина Дончева, БНР- Варна/
Снимки: Росица Рикова, Милен Марков, Гергана Влайкова
Нидерландката Естер Вилемс продължава да привлича хора от различни градове и националности в своя клуб за български народни танци, създаден в Хага и носещ името "Зора". Основан е през 2017 година и още тогава в него се записват 13 души, които с..
Преживяваше в междинен свят, издигнат над дребнавостите на материята, ала с допусната до Божия промисъл душа. С прилепени до земята нозе отваряше сърцето си за птиците и слушаше с наслада гъшия хор. А в белотата на картона привиждаше лицата на велики..
След като посвещава 23 години от живота си на Кралския военноморски флот, британецът Дарен Картър решава да се уволни през 2013 г. Признава, че в продължение на години се е носил без посока през "бурните води на живота" - от работа..