Темата за клошарите като клише, която Документално студио започна миналата седмица, продължава. Тази събота ще чуете „Монолози на скитника“ – от Николай Станков. Отново поглед към хората, които живеят на улицата и ровят в кофите за боклук. Този път авторът надниква там през очите на един клошар:
Съкратиха ме, нямаше работа...
Регистрирах се като безработен, но ми направиха хиляди номера...
Предпочетох да гладувам, отколкото да сваля шапка...
Брат ми ме удари и казах, че няма да стъпя повече в този дом...
И през погледа на хората наоколо. Как те виждат бездомниците:
Едни животът ги е довел до това положение. Други сами са си избрали, но съм сигурна, че не са така борбени, както трябва да бъдат.
Убедена съм, че той и по друг начин може да се справи с живота.Може би няма шанс да преживява по друг начин, но и смятам, че мързеливите хора стават клошари.
За едни това е съдба, за други е собствен избор.
Няма да забравя как веднъж едно дете хвърли в кофата за боклук недояден сандвич пред очите на един клошар и не му го подаде. Значи те са невидими. Бедността е невидима. Никой не иска да забелязва лошото в живота.
Явно хората, които поради стечение на обстоятелства са останали на улицата, без работа, без дом са като че ли по-добрите хора, а по-лошите хора успяват да се справят по някакъв начин.
Съжалявам за този човек, който няма къде да се приюти. Когато мина покрай фургона, виждам, че живее в нечовешки условия. Всеки може да стигне до дъното. Доколкото разбирам този човек, който сега живее във фургона е бил учител... Значи е интелигентен човек...
С какво би могло да се помогне на един просяк? С нищо. Той иска да бъде просяк. Ако искаше да живее по друг начин, той би направил нещо. Може би са отчаяни. Но има и хора, които се правят на отчаяни.
Клошар... кой става... може би обстановката, в която живеем, е предпоставка за клошари...
И ние не знаем. Авторът на „Монолози на скитника“ задава въпроси, но не дава отговори. Слушайте и преценете сами.
Българско национално радио © 2018. Всички права са запазени.