Аз започна ли нещо, не го ли завърша и не ми ли остане време да се полюбувам на свършеното – все едно нищо не съм направил през тоя ден.
Това са думи на един от документалните герои от „Камъчета за спомен“. През 1985 година авторът Георги Василски слиза под земята заедно с миньорите, за да ги запише и да създаде документалната пиеса. Малко позабравена философия лъха от този документ на времето си, малко носталгична дори. Става дума за съвест, мъжество и как се става личност. Човек се калява на трудното.
Навън можем да имаме всичко, но в подземието имаме нещо, което ни обединява. Рисковете и големите трудности обединяват хората. Страхът там долу избледнява, когато свършиш задачите си така, че да няма от какво да се срамуваш. Ако не се мобилизираш, за да работиш както трябва – ненужен си на обществото.
Единият от героите дори е герой на социалистическия труд. Но странно, в тази документална пиеса това не предизвиква иронична усмивка. Защото е история за смели и неспокойни мъжки сърца. А те са необходими на всяко време.
Всичко, за което съм се родил, си го имам. Имам си родина, имам си колектив, имам си и семейство. Дори там, под земята, можеш да си весел, да работиш и да си пееш и подсвиркваш.
Малко отживяла история, на пръв поглед, носи патос, който не е адекватен на днешния ни цинизъм. История, която разказва как се раждат и създават героите. И че героите трябва да са скромни и благодарни. И че като почвали камъчетата да падат, започвала да говори бялата тишина. И че не става ден да мине, друг да дойде, а става - като се влюбиш в професията си. История за мъже, които ги веят бури, премръзват, често са безпомощни, но искат да стигнат върха и да се задържат на него. И за смисъла да живееш така, че да оставиш нещо, да не си отидеш напразно. Да видиш бялата тишина и метър след метър да достигаш целта си.
Има смисъл да чуем „Камъчета за спомен“ отново.
Българско национално радио © 2018. Всички права са запазени.