Амелия Личева: Светът ни стана твърде много лишен от частно пространство

 Предлагаме ви разговор на Валентин Дишев с проф. Амелия Личева за нейната книга "Потребност от рециклиране", удостоена с наградата "Константин Павлов":

  Георги Господинов казва за "Потребност от рециклиране": С Амелия сме родени в една и съща година – важната за всички 68-ма, в един и същи месец, така че това е отиване до един предел на едно поколение, което смени няколко епохи. Tо беше готвено за едно време, включи се в друго и се оказа непринадлежащо и на това друго. И неслучайно тази стихосбирка завършва с две стихотворения, които за мен са финални и вдигащи цялата книга. Това са „Дистанция“ и „Двойкаджийка“.
  „Дистанция“ е стихотворение за тази крайна крехкост и чупливост, които според мен в тази книга Амелия заявява най-откровено и най-смело. Крехкост и чупливост, която обаче не те кара да мрънкаш и да се оплакваш, а всъщност има някакво достойнство в това да заявиш чупливостта си и да я снабдиш с дистанция, да кажеш „Аз съм далеч от вас, защото ще се разпаднем, ако се докоснем. Толкова съм чуплива, толкова сте чупливи, толкова сме чупливи, че вече всяко докосване е разпад“. Това е стихотворението „Дистанция“ и то свършва така: „затова пазя дистанция“.
  В „Двойкаджийка“ е другата голяма тема – тази невписаност в крайна сметка и тази непринадлежащост, непринадлежност към света. Ето как свършва това стихотворение: „не мога, не научавам, не възприемам, не ми се получава. Светът ми е с размер на твърде умаляла дреха“. Ето тези признания на провала, признания на чупливостта, на травмата, са другото голямо нещо, което страшно харесвам в тази книга.