"Изчезналият вестник" от български деца от Франция

Беше един обикновен час. Почти бяхме готови с петия празничен брой на нашето вестниче. Във виртуалната класна стая се чуваха последните предложения на учениците. Проверяваха се грешките в текстовете, когато изведнъж екранът примигна. За миг всички изчезнаха. Стана тъмно. В този момент се чу странен шум. Аз не виждах нищо, но бях в стаята.

Скррррръъъц...

И през процеп на екрана се появи една черна фигура с червени очи. Сякаш влезе през невидима врата.Тялото хем летеше, хем влачеше грозно краката си по пода. Червените му очи гледаха всеки един от нас. Сърцето ми биеше като лудо, цялото ми тяло трепереше. В този момент разбрах. Червеноокият грозник искаше да открадне вестника. Спря до него, протегна ръка и грозните му пръсти го сграбчиха. Опитахме се да спрем чудовището по всякакъв начин, но то вече изчезваше и вратата щеше да се затвори завинаги. Изведнъж някой извика:

- Вижте всички, вълшебно копче вдясно на екрана!

- Да го натиснем заедно! – казаха и останалите.

А пролуката се затваряше, затваряше... В последния момент натиснахме копчето и се намерихме на екрана пред леко открехната врата. Втурнахме се навътре след крадеца. Но когато прекрачихме прага, нищо не се виждаше. Беше пълна тъмнина. Докато се опомним, започнахме да падаме надолу. Падахме, падахме, падахме чак до дъното на земята. Най-накрая тупнахме върху нещо меко, което се оказа купчина вестници. Поогледахме се.Още бяхме уплашени, но и любопитни. За миг зърнахме крайче от черната дреха на нашия червеноок грозник. Той точно се опитваше да се мушне през невидима дупка в стената. Тогава разбрахме, че той има способността дапреминава през пространството без проблем. На всичко отгоре, още стискаше в ръце нашия вестник.   Тръгнахме след него, но се оказа, че ние не можем да преминем през стените. Докато се чудехме, Емил настъпи нещо на земята. Вдигна се облак прах и встаята стана светло. Стефан се наведе и видя, че това е ключ. Лора бързо грабна ключаи в този момент на стената се появиха безброй врати.

- Ами сега? - попита Дарина.

- Какво да правим? - зачуди се Кристияна.

Наталибеше късметлийката на екипа. Тя взе ключа от Лора и още първата врата, която докосна, се оказа истинскатаи сеотвори.Минахме през нея. Вътре не се виждаше много добре. Беше ужасно горещо. Миришеше на мастило и мухъл. Направихме една-две крачки и усетихме паяжини по цялото си тяло. Краката ни настъпваха бодли. Малко след като свикнахме с мрака, забелязахме множество червени очи. Те светеха и мигаха от всички краища на стаята. Така разбрахме, че има още много същества като нашия грозник. От време на време се чуваха стържещи стенания и писъци.

Изведнъж Виктор напипа нещо в тъмното. То беше слузесто и лепкаво. Борис се опита да го ритне, но кракът му се удари в нещо твърдо като камък. Беше нашият крадец.   Чудовището изръмжа, разтвори страшно очите си и ни сграбчи с огромните си ръце. Целите се покрихме с петна от зелено желе. Но не се уплашихме, защото твърдо бяхме решили да си вземем вестника обратно. Чак сега видяхме, че стаята е пълна с откраднати вестници. Как да си намерим нашия?

Докато се опитвахме да се отървем от лапите на червеноокия лепкав крадец, забелязахме надпис "Вазовчета" върху купчината хартии от дясната страна. Стефан се опита да стигне до вестничето ни, но ръцете на грозника ни държаха здраво. Тогава Кристияна и Кристиян гопопитаха:

- Защо ни открадна вестника? Какво ще правиш с него?

Червеноокият изръмжа и не каза нищо.

Дари реши да опита с добро и му каза:

- Имаш ли проблем? Защото ако е така, ние можем да ти помогнем? Кажи ни!

Тогава грозникътотвори уста и хрипливо отговори:

- Наистина ми трябва помощ. Отдавна исках да напиша свой вестник, но никога не ми хрумваха идеи. Затова реших да взема "Вазовчета".

- Не знаеш ли, че за кражба се наказва? Но ние сме добри. Ще ти простим и дори ще те поканим да пишеш с нас.

- Каквоооо? – каза крадецът и се ококори.

- Да. Правилно чу – каза Стефан. – Предлагаме ти да напишеш своята история в нашия вестник.

Крадецът ни гледаше невярващо и с благодарност. В червените му очи вече се виждаше светлината на доброто.

И сега, уважаеми читатели, вие четете тази история.

Този разказ е част от шестия сборник „Приказни истории с БНР Бургас". Тя е резултат от шестото издание на конкурса „Създай книга с БНР Бургас". Авторите са на възраст от 5 до 18 години не само от България, но и от Българското училище „Иван Вазов“ в Париж, Франция.

Тази книга съдържа 55 прекрасни истории, разделени в три категории: приказки за най-малките, вълшебни приказки и приказки за доброто и прекрасното. Ще се радваме безкрайно, ако нашите книги ви вдъхновяват да продължавате да четете и да създавате нови, магични светове!