"Споделената слава" от Мая Колева

Котката погледна часовника си и каза:

  - Защо след вечеря, Кати? Сега ще го отвлечем. Да вземем само едно въже и някои други работи за примамка.

  - Как така – казах аз. – На гладен стомах ли?

  - Да, за да е по-неочаквано за Алекс …

  Котката се избърса с лапичката малко и каза:

  - Тогава скрий се веднага зад къщата, та никой да не ни види заедно, и чакай… Аз сама ще дойда при теб, незабелязано…

  Иззад къщата видях как кучето срещна пред вратата Алекс и започна да го лае. Навярно искаше да му се върне обратно медалът. И си помислих, че Алекс е добро милостиво момче, не е злопаметен. Не ме мрази заради нескритото ми желание да взема вълшебния медал от кучето му. Там бе написано, че ако в лунна нощ се сложи медала на светлината, то до сутринта силата му ще подейства и ще те направи победител, в която игра или състезание поискаш. А котката, ще разпространи между децата слуха, че аз със силата на волята и уменията си побеждавам във всички състезания.

  В това време, в къщата на Алекс, кучето продължаваше да лае, а Алекс все не излизаше. Помислих си, че кучето напразно иска да му се даде медалът обратно, в края на краищата, Алекс също има право да го носи – та нали той учи кучето си на всякакви номера, които освен медала, му помагат да печели. Почаках още малко, но Алекс все не излизаше. Тогава се огледах, котката каза, че ще дойде незабелязано, но около мене нямаше никого. Нямаше я от другата страна на къщата. Не можех да чакам повече. Прехвърлих оградата и исках да вляза бързо вътре, в стаята, но в същото време някой ме хвана рязко за рамото и ми каза:

  - Ще ти дам медала, ако кажеш на всички деца, че аз съм те обучил, за да си поделим славата.

  Помислих малко и се съгласих:

  - Стига ми.

  А и котката толкова се забави, че… Това беше добро предложение. Олекна ми, че отвличането пропадна.

  И аз мислено полетях към славата, към неизвестността, към всичко, което ме чакаше отсега нататък.

  Вратата изскърца и се отвори, котката влезе с цялото оборудване за отвличане и като ни видя двамата с Алекс, с удоволствие се нахвърли върху него и започна да запушва устата му с парцал.

  - Ти побърка ли се! – измучах аз. – Не го прави, отказваме се. Алекс ми направи много добро предложение. Алекс, не губи време, подхвърли ми медала!

  Котката прекрасно ни разбра, намигна ни, скри въжето в джоба си и завървя по двора заднишком, като измисляше нов репертоар, за да баламоса моите бъдещи фенове и феновете на Алекс.

  Още на другия ден излезе ново състезание. Аз и Алекс отидохме първи да се запиша. Знаехме, че с медала ще победя.

  След нас дойдоха родителите на едно момиче от класа на Алекс, казваше се Мери, тя не можеше да вижда. Стана ни мъчно, спогледахме се и решихме да дадем медала на родителите на това незрящо момиче. Обяснихме им как се ползва. Те много се развълнуваха от неочаквания вълшебен подарък, защото знаеха какво щастие ще изпита дъщеря им, когато разбере, че за първи път ще се почувства победител в неравния старт, в който я обрича нейната слепота.

  В състезанието имаше две дисциплини. Първата – прескачане на препятствия, за нея като по чудо и беше лесно. Аз се спънах един-два пъти, а Алекс пък, без да иска, падна в началото. После отидохме за дългия скок. Помислих си, че ще скоча много далече, а се помръднах едва с осемдесет сантиметра напред. А Мери скочи близо два метра и половина.

  По време на награждаването Мери получи златния медал. Тя се разплака от радост, за първи път се почувства пълноценна. А ние, нито за миг не съжалихме, че споделихме славата с Мери.