"Езерното момиче и магьосника" от Наталия Ангелова

Живял някога един стар, много стар магьосник. Неговата малка къщурка се гушела в най-дълбокото на гората. А до къщичката, езеро, с изумруденозелени води. То било малко, за час, можело да го обиколиш пеша, ала било необикновено - дълбоко и загадъчно.  В него, като в огледало, всяка нощ красивата, сияеща луна се оглеждала и осветявала приказната гора. 

Денем, магьосникът се грижел за една прекрасна роза. Всяка сутрин, тя разцъфвала в различен цвят – бял, розов, жълт, виолетов, небесносин, черен, но никога червен. Във вълшебната роза била скрита силата на магьосника. В миналото, той бил лош човек и вършел много злини, но когато дошъл на това място, то го променило. Започнал нов живот, обикнал природата, а каменното му и студено сърце се изпълнило с любов. 

Един ден, като поливал розата, магьосникът дочул тихо ридание. Приближил се  до езерото и видял, че над водата се подавало малко, кръгло личице, а около него дълги златисти коси.

- Откъде се взе, момиче? - попитал старият магьосник.

- Аз съм езерно момиче. - изхлипала девойката.

- Не плачи! Натъжаваш ме! Моля те не плачи! - настоял той.

- Толкова съм самотна тук! Нямам си никого! - казало то, като се приближило до брега.

Щом погледнало магьосника в очите, разбрало, че може да му се довери. Оттогава, станали приятели. Магьосникът бил безкрайно щастлив, защото вече не бил самотен. Виждали се почти всеки ден. Винаги намирали за какво да си говорят и времето, което прекарвали заедно, минавало неусетно. Всеки ден, старецът носел по една роза на девойката, а тя я закичвала в косите си. Плувала безгрижно сред водните лилии, а косата и разпръсквала малки, бляскави капчици вода. Пеела толкова прекрасно, че животните идвали до брега, за да  се наслаждават на песните й.  Щастие изпълвало сърцето на стареца, откакто в живота му се появило това малко същество. Радвал се на всеки миг с него. Заобичал момичето като свое дете.

Един ден край езерото минал красив рицар на бял кон. Той блестял в доспехите си, излъчвал сила и величие. Езерното момиче не можело да откъсне поглед от него. Рицарят пленил сърцето му в мига, в който се появил.

- О! Какъв прекрасен рицар! - помислило си момичето.

Рицарят се впечатлил от красотата й. Налял вода за себе си и за коня и така се заприказвали. От този момент, за нея никой друг не съществувал - нито гората, нито цветята, нито животните, нито дори любимият, стар магьосник. Рицарят не бързал да си тръгва и останал край езерото известно време. Езерното момиче било толкова радостно и щастливо. То пеело като славей през пролетта, а вечер луната озарявала красивото му лице. Един ден, рицарят се приближил, целунал момичето и казал:

- Аз трябва да тръгвам, за да изпълня дълга си към краля, но ще се върна отново при теб. Чакай ме!

- Кога? – попитало момичето.

- Възможно най-скоро – отговорил рицарят.

- Ще те чакам! - казало тъжно езерното момиче.

- Обичам те! – прошепнал рицарят, качил се на коня си и тръгнал, а тя гледала след него, докато той изчезнал в далечината.

Занизали се дълги, еднообразни дни на очакване, но рицарят не идвал. Момичето останало отново, със стария магьосник, но песните му вече били тъжни. Спряло да закичва роза в косите си. Цялата гора тъгувала. Редували се сезоните и за да разсее момичето, гората сменяла своите премени. Ту разпръсквала наоколо жълти есенни листа, които плували закачливо като златни рибки в езерцето. Ту простирала бяла пелена и покривала всичко с нежен, пухкав сняг. През пролетта, кичела разноцветни букети по зелените поляни, а нощем, приканвала щурците цигулари да огласят цялата тази красота, а светулките танцували като малки искрици. Но нищо не вълнувало малкото езерно момиче. То не трепвало, дори не забелязвало красотата наоколо. В душата му било пусто без любимия рицар, толкова много го обичала.

Старият магьосник виждал как момичето страда и сърцето му се изпълвало с мъка.

 - Не може да продължава така! Ще направя всичко, за да бъде щастлива. - решил магьосникът, макар че вече бил стар и нямал много сили. Единствената възможност да помогне на езерното момиче, била да превърне розата в червена. Макар да знаел, че ако направи това, ще загуби живота си, той бил готов да го стори в името на чистата и искрена любов на момичето. Отишъл при него и рекъл:

- Мога да ти помогна да отидеш при своя любим. Ще се погрижа за всичко.

- Наистина ли? Как? – попитало то недоумяващо и очите му блеснали като светулки.

- Утре, по изгрев слънце ще се превърнеш в обикновено момиче и ще можеш да излезеш от езерото, само ако видиш разцъфнала червена роза. Откъсни я и я занеси на рицаря в знак на твоята любов. 

  Магьосникът върнал надеждата на езерното момиче, то се зарадвало и пяло до късно в тъмнината. Нощта била различна, необикновена, вълшебна. Звездите проблясвали на небето, по-ярки от всякога. Гората притихнала. Магьосникът събрал последните си чародейни сили и приближил розата.  Злините, които бил вършил в миналото, щели да се изкупят с добрината, която решил да извърши. Той хванал най-острият шип на розата, притиснал го към тялото си и издъхнал, превръщайки се в розов цвят.  В миг розата започнала да расте, да се разлиства и да цъфти. Щом грейнали първите слънчеви лъчи, езерното момиче се събудило и отворило очи.

-  Ах! Червена роза! Колко е красива! – възкликнало то.

Дори не се сетило да потърси магьосника. Но още по-голямо било учудването  му, когато усетило, че стъпва на крака. Откъснало червената роза и радостно се отправило към кралството при своя любим. Намерило рицаря в кралския дворец и се втурнало към него. 

- О! Рицарю! Най после те открих! Чаках те дълго! – задъхало се то. 

- Вземи тази прекрасна роза в името на нашата любов. – прошепнало момичето, изтощено от дългото ходене.

- Коя си ти?- извикал рицарят и се отдръпнал .

- Аз съм езерното момиче, което ти срещна. Не ме ли помниш?- изненадало се момичето. 

- О, не! Моята любима е кралската дъщеря. На нея принадлежи сърцето ми. Върви там, откъдето си дошла. Твоята роза не значи нищо за мен. Аз съм бъдещ крал и ще притежавам несметни богатства - важно отвърнал рицарят и отпратил момичето. 

То било натъжено и дълбоко разочаровано от рицаря, който, привлечен от власт и богатство, пренебрегнал искрената му любов.

-  Ех, колко измамна е любовта! – си казало през сълзи девойчето.

Тъжна и съкрушена се върнала в гората, стискайки розата в ръка. Потърсила стария магьосник, но не го намерила. Тогава приближила розата до лицето си и се вгледала в нея внимателно. Тя била толкова свежа и ароматна сякаш не била откъсната. Цветовете и били ярки и живи. Момичето разбрало, че това не е обикновена роза. Досетило се какво е сторил магьосникът и сълзи потекли от очите й.

  Върнало се в езерото. Щом влязло във водата, отново се превърнало в русалка. Много дни и нощи страдало езерното момиче. Вечер, се взирало в красивата луна, сутрин посрещало изгряващата зора, през деня се възхищавало на красотата в природата, а тъжните му песни огласяли гората и разказвали историята за стария магьосник и за неговата голяма, саможертвена любов. А на брега на езерото, още сто години, продължавала да цъфти прекрасна, червена роза.