Освобождението на България и ролята на медиите

Руско-турската война от 1877-1878 г. е една по-различна война в серията от сблъсъци между двете империи. Независимо от стратегическите цели на Русия, тя е обявена като война в защита на християнството. „Всички наши верноподаници знаят за съпричастността, с която винаги сме се отнасяли към съдбата на угнетеното християнско население на Турция. Днес целият руски народ изразява готовност да даде жертви в името на облекчаването на участта на християните на Балканския полуостров“, посочва руският император Александър II в Манифеста за обявяване на война. Тласък към нея дава организираното в България Априлско въстание от 1876 г. срещу петвековния османски гнет. Безмилостно потопено в кръв, то довежда до промяна на водената от Великите сили политика по отношение на Османската империя. Много важна роля в това отношение изиграва международният отзвук на събитията по българските земи. Как се случват нещата?

Втората половина на ХIX век е наричана Златен век на масовата преса, посочва историкът проф. Румен Генов. Появяват се т. нар. военни кореспонденти, които изпращат репортажи от мястото на събитието. С изобретяването на телеграфа се ускоряват и съобщенията. Ако преди те са пътували с дни и месеци от мястото на събитието, те вече стигат до читателите за броени часове. Появяват се първите евтини вестници. Ако преди пресата е била предназначена за ограничен брой читатели от висшите слоеве на населението, тя вече достига до по-широка аудитория. Този процес съвпада и с появата на масовото образование за народа. Това прави пресата особено въздействаща. Тогава се ражда и определението за медиите като „четвърта власт“, посочва проф. Генов.

Отзвукът на Априлското въстание в европейския печат има огромно значение за нашето Освобождение. Със събитията от 1876-1877 г. е свързано името на американския журналист Джанюариъс Макгахан, който е работил основно за американски издания като нюйоркския вестник „Хералд”. Събитията по българските земи той отразява като кореспондент на английския вестник „Дейли Нюз”. Неговите репортажи имат изключителен отзвук във Великобритания и цяла Европа. Превеждани са и на чужди езици, включително за българските издания, излизащи в Румъния. На гроба на Макгахан в неговото родно място – Ню Лексингтън, Охайо, САЩ, има надпис „Макгахан – освободителят на България” и статуя – дело на българския скулптор Любомир Далчев – разказва проф. Генов.

Чрез кореспонденциите на Макгахан светът научава за зверствата при потушаването на Априлското въстание през 1876 г. В защита на българите се обявяват известни личности като Гарибалди, Константин Иречек, Лев Толстой, Достоевски, Тургенев, Менделеев, Уилям Гладстон…

През лятото на 1876 г. се появява едно доста масово обществено-политическо движение, наречено „Агитация по българските ужаси” (или „Българска агитация“) – разказва проф. Румен Генов. – Това е единственият случай, когато в чужда страна се появява обществено движение, носещо нашето народностно име.
Обикновено Българската агитация от 1876 г. се свързва с името на Уилям Гладстон – един от титаните на Викторианската епоха. Той е повлиян от публикациите в пресата за жестокостите при потушаване на Априлското въстание и английското движение в защита на българите, в което участват и доста либерални политици. Уилям Гладстон е бил водач на Либералната партия, но точно в този момент е в оставка от поста, тъй като преди това е претърпял изборно поражение и се е оттеглил. Той обаче си остава най-влиятелната фигура в Либералната партия и в английския политически живот. С позицията си Гладстон отговаря на многобройните призиви от свои съпартийци, обществени дейци, журналисти, които искат промяна в традиционната английска политика. По онова време тя се изразява в подкрепа на Османската империя на всяка цена с оглед нейното запазване като бариера срещу руската експанзия в югозападна посока – проливите, Средиземно море.

Така Източната криза, възникнала в средата на 70-те години на ХIX век с въстанието в Босна и Херцеговина като локален проблем, чрез отзвука на Априлското въстание се превръща в европейски, изискващ намесата на Великите сили и европейското обществено мнение, подчертава проф. Генов. Оттам лека-полека се разплита в благоприятна за България посока сложният възел на политически взаимоотношения и стратегически интереси на Великите сили на Балканите. В него Великобритания е за съхраняване на статуквото. Австро-Унгария вербално отстоява същата позиция, а задкулисно подпомага подготовката на Черна Гора и Сърбия за предстоящата война с Турция. Тези маневри на австро-унгарската дипломация изиграват важна роля за по-нататъшните действия на Русия, която, както е известно, трябва да се съобразява с клаузите на Парижкия мирен договор от 1856 г. От една страна, тя е задължена да не се меси във вътрешните работи на Османската империя, но пък търси реванш за преживяното в Кримската война поражение. Франция, която все още ближе раните си след изхода от френско-пруската война, е по-умерена, но ясно изразява подкрепа за страдащото християнско население на Балканите. Ловкият дипломат Бисмарк в Германия предприема дипломатически ходове за изход от Източната криза без особени щети за страната си. В края на 1876 г. – началото на 1877 г. се провежда Цариградската дипломатическа конференция за търсене на мирно решение на възникналите конфликти на Балканите. След провала й обаче се стига до военно решение на кризата, като за тази промяна в отношението на Великите сили към събитията на Балканите особена роля изиграва общественият натиск върху тях. На 24 април 1877 г. руският император Александър II с манифест обявява война на Османската империя. Война, в която русите и воини от други националности в състава на руската армия проявяват изключителна сила на духа, отдаденост на справедлива кауза – освобождението на един братски славянски народ от османския гнет, преминавайки през множество тежки изпитания. Те са отразени в записките на около 80 английски, германски, френски, американски и други журналисти, съпровождащи руската армия.

Изреждат се важни за хода на войната сражения: при Стара Загора, решителната августовска битка за Шипченския проход, в която български опълченци и руски воини побеждават многократно превъзхождащия ги противник, обсадата на Плевен. Важно е и българското участие при преминаването на Стара планина в зимни условия. Българите помагат и с добре развитата си мрежа от разузнавателни канали, с осигуряване на провизии за руската армия, с грижи за ранените.

На 3 март 1878 г. в Сан Стефано край Истанбул е подписан мирният договор, с който завършва Руско-турската война. За нас, българите, това е ден, в който отдаваме почит на пролелите кръвта си за освобождението на България руски воини, но и ден, в който се прекланяме пред нашите предци, дръзнали да поведат народа към своя идеал за свобода и демокрация.