Спасете Европа - разделете еврото

В навечерието на американската гражданска война Ейбрахам Линкълн произнася следните думи разделена къща не би могла да издържи. Днес Европейският съюз, посветен от десетилетия на каузата за "все по-тесен съюз", трябва да се изправи пред мъчителна истина. Максимата на Линкълн трябва да се обърне. За да оцелее Европейският съюз, еврото трябва да се раздели.

Във времето между Договора от Рим през 1957-а година и Единния Европейски Акт от 1986-а година европейските правителства бяха свидетели на една велика мирна революция, каквато континентът не бе виждал през цялата си дълга и тежка история. Създаването на единната европейска валута щеше да се облегне върху този невероятен успех. Това беше следващата жизненонеобходима стъпка към по- голямо единство и просперитет. Икономическата криза в Южна Европа показва, че евросистемата, поне в сегашната си форма, вместо това обаче се е превърнала в смъртоносна заплаха и за двете.

Гърция, Испания, Португалия, Италия и Кипър са хванати в капана на рецесията и не могат да възстановят своята конкурентоспособност, обезценявайки валутата си. Северните икономики от еврозоната трябваше да се включат в многократни спасявания и да оставят настрана представите си за разумно финансиране. Един порочен кръг на негодувание и популизъм на юг и засилващ се национализъм на север разкъсва съюза на парчета.

А кризата все още не отслабва. Франция, втората най-голяма европейска икономика, в момента е затънала в дълбока икономическа криза. Както и южните страни, тя трябва да възстанови своята конкурентоспособност и отново като тях няма нужните за това средства. Поради своя размер и водещата роля, която изигра в развиването на ЕС, Франция ще бъде от решаващо значение за прекъсването на този порочен кръг.

Нека първо обаче се спрем на това какво се обърка. Очакваше се единната европейска валута да улесни функционирането на европейската икономика. Чрез фиксирането на номиналния валутен курс и елиминирането на валутния риск еврото трябваше да постигне сближаване между силните и слабите икономики в еврозоната, също така известни като "ядро и периферия". Капиталът трябваше да потече от страните с външни излишъци към страните, които имаха нужда да вземат назаем, усилвайки продуктивността и растежа.

Реалността обаче е различна. Здраво окопаната единна валута в действителност уголеми дупката между конкурентоспособностите, причинена от разликата в инфлационните равнища и разходите за единица труд. Външните дисбаланси нараснаха. През периода 1999-2011 г. разходите за единица труд в Гърция, Испания, Португалия и Франция се увеличиха в сравнение с Германия в обсега от 19% до 26%.

В по-неконкурентоспособните страни това предизвика дефицити по текущата сметка в размер между 2% до 10% от брутния вътрешен продукт за 2010 г. и излишък по текущата сметка на Германия от 6 на сто от БВП. Поради липсата на възможност за девалвация тези дисбаланси могат да бъдат разрешени само по два начина - чрез трансгранични преводи или чрез "вътрешна девалвация". Вътрешна девалвация означава, че страните с дефицит се опитват да възстановят своята конкурентоспособност, намалявайки правителствените разходи и увеличавайки данъците, като се надяват по този начин да намалят и цените и заплатите.

Краткосрочният ефект се проявява в отслабване на вътрешното търсене. Освен ако няма срещуположно увеличение във външното търсене, в комбинация с това страните с излишък и по-специално Германия, които да предприемат рефлационни стимули, подобна строгост би подкопала икономическия растеж, а оттам и публичните финанси на страните с дефицит. Обаче проблемът е, че няма изгледи Германия, заедно с други подобни на нея в икономическо отношение държави, да се съгласи да предостави подобни стимули, тъй като това би противоречало на тяхната политическа и икономическа култура. Това увеличава съмненията относно стабилността на публичния дълг на страните с дефицит, както и политическата устойчивост на тяхната вътршно-девалвираща политика.