Франция ще поведе разпада на еврото?

Франция изигра решаваща роля не само при формирането на евросистемата, но и на целия европейски проект. Този факт предразполага френските лидери към това да се стремят да запазят еврото на всяка цена. Но вече има нужда от нова стратегия и ролята на Франция в оформянето й отново ще бъде основна.

Франция се намира на границата между страните с дефицит и тези с излишък. Тя прилага голяма и скъпо струваща социална политика с висококачествени обществени услуги, често наричани “френският модел”.

Но за разлика от скандинавските страни, които имат подобно предпочитание към скъпо струващо благополучие, френският модел се финансира не от високи данъци върху дохода и потреблението, а от наказателни данъци върху заетостта (по- специално чрез социалноосигурителните вноски на работодателите) и капитала, както и от широко публично заемане. Публичният дълг е нараснал до около 90% през 2012 от близо 64% от брутния вътрешен продукт през 2007г.

Този акцент върху облагането на заетостта беше пътят на най- малката политическа съпротива.  Той поддържа илюзията за социална държава, поддържана от бизнеса, а не от гражданите. Идеята, че данъчното облагане на компаниите е безболезнен начин да бъдат финансирани обществените и социални услуги доведе до високи нива на безработица, подкопавайки по този начин конкурентоспособността и довеждайки до слаб растеж и житейски стандарти, които в най- добрия случай могат да се нарекат застояли.

През януари работодателите и търговските съюзи подписаха споразумение, което облекчава трудовото законодателство и дава на бизнеса повече гъвкавост, изразена във възможности за намаляване на работното време и заплатите в замяна на запазването на работни места. Това все пак е нещо, но повечето други нови мерки за повишаване на конкурентоспособността се свеждат до нови форми на икономически контрол от страна на държавата. Вместо това, Франция се нуждае от фундаментална структурна реформа- по- ниски публични разходи и смяна на фокуса на данъчното облагане от работодателите към консуматорите.

Но има уловка, и то голяма. Непосредственият ефект от такава програма би се изразил в отслабване на вътрешното търсене и по- бавен икономически растеж. Компенсирането на силите, подкрепящи търсенето същото трябва да бъде задействано. Правителството може да направи това, облекчавайки краткосрочната си фискална позиция и затапвайки търсенето на чужди стоки чрез обезценяване на валутата, но нито едно от двете не е възможно в рамките на евросистемата: правилата за дефицит ограничават фискалната политика, а Франция вече няма собствена валута, която да обезцени. След като нищо друго не можа да поддаде, това ще трябва да направи евросистемата.

За Франция и за системата като цяло, най- добрата стратегия би била да се премахне паричния съюз от върха, чрез излизането на Германия и на другите най- конкурентоспособни страни. Поскъпването на новата немска валута би подобрило търговските баланси на страните с дефицит.

В някои случаи ще е наложително и отписването на дългове, но мащабите на редуциране и разходите за кредиторите ще са по- малки, защото премахването на паричния съюз ще даде тласък на растежа на страните с дефицит. Страните с излишък ще трябва да рекапитализират банките си след загубите в резултат на намаляването на дълга, така че излизането не означава изоставяне на страните в криза. Разликата се състои в това, че след излизането, тяхната помощ ще постави страните с дефицити на правилния път към възстановяване, докато сегашните спасителни мерки водят само до задънена улица.

Затруднените страни, борещи се с рецесията и вътрешнополитическите разделения, се опитват да получат по- добри условия за помощ от ЕС, но вероятно се страхуват да не влошат позициите си за преговори, поемайки инициативата за излизане от паричния съюз. Европейските институции като Европейската комисия и ЕЦБ от друга страна, не могат да предложат подобно решение.