„Вятърът на промяната” и след това…

Wind of Change на Scorpions. Помните ли тази песен? „Вятърът на промяната” стана символ на падането на Берлинската стена. Преди 26 години звучеше като обещание за розовото ни бъдеще. Мечтата ни беше проста – и тук да завее този „вятър на промяната”, а ние да бъдем достойни европейци. Преди 26 години, ден след рухването на Берлинската стена, тогавашният държавен глава Тодор Живков се оттегли от властта след управление, продължило над три десетилетия. Вярвахме, че се слага завинаги край на ограбването на хората, които трябваше да построят несъстоялия се комунизъм. Вярвахме, че най-сетне трудът на умните и можещите ще бъде забелязан и те ще си получат заслуженото. И ще направят България „Швейцария на Балканите”. Не стана…

Всяка година около 10 ноември българите преговарят своя избор. Тази сакрална някога дата с годините загуби своя блясък, изхаби се и посивя. Поради характера на българския преход може да се спори не само за неговия край, но и за началото му. Дали е на 10 ноември или на 7 декември, когато е създаден СДС, или на 15 януари 1990-а, когато започна Кръглата маса, договорила премахването на чл.1 от Конституцията за ръководната роля на БКП, деполитизирането на армията, полицията, съда и прокуратурата, или пък 4 февруари 1997-а, когато, след улични боеве около парламента, СДС пое властта.

А дали началото не е още преди 10 ноември 1989 г.? Началото и краят на прехода може да изглеждат спорни, но неговите субекти днес изглеждат все по-ясни – това бяха предимно партийни технократи, хора от бившите служби за сигурност и спортисти. Агентите на промяната се оказаха не само нейни агенти. Защо мечтите родени по площадите не се сбъднаха?

Това за мечтите е въпрос на доста голямо неразбирателство между хората – споделя Тома Биков от Института за дясна политика. – Всеки беше тръгнал с различни мечти. Българският преход, в началната си фаза, се осъществи от философи, а не от икономисти, за разлика от Полша и Чехия. Поради тази причина седем години бяха нужни, за да избистрим, че ние вървим към капитализъм. Самото СДС в началото избягваше тази дума.В рамките на социалистическата партия имаше дебат дали да се радикализира „перестройката” на социалистическия режим, или да останем там където сме били. И до днес този дебат се води в тази партия и все още няма решение. Българското общество беше крайно неподготвено за този процес. В рамките на тази неподготвеност, постигнахме доста – членове сме на НАТО и на ЕС, независимо от проблемите, които имаме. От тук нататък от нас зависи до колко можем да формулираме мечти, защото за мен един от големите проблеми на 90-те години беше, че ние не можахме да формулираме нашата мечта извън техническите параметри, които по-късно се появиха – членството в ЕС и НАТО.

Като казваме, че философи са в основата на промените в началото на българския преход, не бива да забравяме литераторите – продължава д-р Борис Попиванов. преподавател в СУ. – Една не по-малко опасна прослойка, която е установена 150 години преди това от Алексис дьо Токвил в „Бившият режим и революцията”, за вредната роля на литераторите в политиката, които налагат своите мечти, лишени от реалност, към една действителност изискваща съвсем други подходи. Със изненада откриваме една максима: България е особена страна, в която за 10 години се променя всичко, а за 100 – нищо. От гледна точка на тази максима, вижте каква ирония ни поднася историята. Честваме 26 години от падането на Берлинската стена – падането на стената, като падането на бариерите между нас. В символи на нашето всекидневие се превръщат стени, които никнат навсякъде: прословутата между Сърбия и Унгария, както и всякакви други стени в цяла Европа в контекста на мигрантската криза. Връщаме се към този тип символи, за да оценим реалността, в която живеем. Във „Вятърът на промяната” на „Скорпионс” се споменава „нека твоята балалайка изпее това, което моята китара иска да каже”. Като ирония на историята, в момента балалайката и китарата се намират в силна конфронтация. Трябва да се поучим, че историята няма завършек и не приключва с 1989 г. Много неща могат да се връщат и то в по-уродливи форми и обществото трябва да търси своите съпротивителни сили, за да бяга от едни тенденции, които ни връщат само към миналото, без да сочат никаква перспектива към бъдещето.