Поредната ескалация на напрежението във Венецуела през миналата седмица не доведе до фактическа смяна на властта в страната. Признатият от Запада и България временен президент Хуан Гуайдо продължава с призивите към населението и армията да се присъединят към неговото движение. Военните командири обаче остават на страната на Николас Мадуро, а властите на социалистическия лидер извършиха още арести на опозиционери, включително и на пряк заместник на Гуайдо. Едновременно с това боливарската власт на Мадуро изглежда все по-притисната предвид наложеното тотално петролно ембарго от страна на САЩ, което вероятно ще затрудни допълнително държавните хуманитарни доставки. Наред с това според някои анализатори все по-възможна изглежда американска военна намеса.

В сложната ситуация от началото на тази година изключително неясен остана важен фактор за разрешаването ѝ - какви икономически и политически решения на практика предлага Гуайдо на самите венецуелци. Отговор на този въпрос и разяснения за актуалната ситуация в страната Константин Мравов потърси от Бари Кенън - ирландски политолог с няколко книги и множество изследвания, посветени на политическите движения в Латинска Америка.

На 30 април Хуан Гуайдо, обграден от войници, призова привържениците си да се включат във финалната фаза на отстраняването на Мадуро. Промяната обаче изглежда ще се проточи, след като поне на този етап армията остана на страната на чавистите, а активната подкрепа за Гуайдо в страната изглежда ограничена. Според Бари Кенън стратегиите на опозицията изглеждат все по-изчерпани и при липсата на подкрепа те все повече разчитат на американска военна намеса. А за липсата на достатъчно подкрепа има няколко обяснения.

„Имаше поколенческа промяна във венецуелската опозиция, но тя все още произлиза от двете политически партии, управлявали страната преди Чавес - т.нар. режим Пунто Фихо. Корупцията в тези партии беше безспорна. Поради това има недоверие към опозицията. И това не се отнася само за чавистите, а го има и сред недоволните от властта - презумпцията, че политиците са корумпирани. Вторият проблем е, че опозицията така и не успя да привлече бедните венецуелци. Те нямат доверие в нея от една страна заради корупцията, а от друга, защото от опозицията така и не изясниха какви точно са плановете им, ако вземат властта. Сега се обръщат към САЩ за военна намеса. Мнозинството от венецуелците имат проблем с това и нямат доверие на опозицията“, отбеляза Кенън в предаването „Събота 150“ на програма „Хоризонт“.

Това е и основната база на социалистите - хората в гетата, чието незавидно положение се подобри при Чавес. Същите са отблъснати от перспективата за американска военна намеса. Близостта на опозицията със САЩ отблъсква и венецуелската армия, която в момента има огромна власт.

„Въоръжените сили имат важна историческа роля във Венецуела. Основателят на държавата Симон Боливар е бил военен. Армията е незаобиколим фактор не само заради контрола й върху ключови сектори в страната, като например доставките на храна или петрола, но и заради символната й връзка със самата държавност. Армията - това е венецуелската държава - и обратното. Същото важи и за петрола. Трите неща са много свързани.

Това е още една причина армията да няма доверие на опозицията. Нейните планове са да разруши тази свързаност между петрола и армията. А военните винаги са определяли и политическото ръководство. Режимът Пунто-Фихо също дойде на власт след военен преврат през 1958 година“, допълва политологът.

Образът на Съединените щати в създалата се ситуация е изтъкан от противоречия заради цялостната политика на Вашингтон в Западното полукълбо през XIX и XX век. Спрямо Венецуела това включва американската подкрепата за режима Пунто-Фихо, изоставил огромни дялове от населението в потресаваща бедност, въпреки най-големите петролни залежи в света. Днес геополитическото измерение включва и Русия и Китай като партньори на чавизма. Режимът вече е лишен от подкрепата на т.нар. розова вълна в Латинска Америка - други леви управления, които обаче на много места бяха заменени от по-умерени и по-радикални десни правителства, като това на новия бразилски президент Жаир Болсонаро. В създалия се конфликт те са на страната на САЩ.

Според Бари Кенън вече е невъзможно връщане към предишното положение, при което американските компании купуваха петрол от гласовитите анти-империалисти в Каракас. А „черното злато“ е ключовият фактор.

„Ако опозицията дойде на власт, те ще приватизират петрола и по-точно добивната индустрия. Националната компания ще продължи да съществува под някаква форма, самият петрол ще е собственост на държавата, но целият му добив ще е приватизиран. Основният печеливш ще са американските частни компании, някои европейски и "Петробрас" в Бразилия. Освен това, ако повечето от икономиката бъде приватизирана, то има и други добри възможности за американския, европейски и латиноамерикански бизнес.

Русия и Китай са инвестирали огромни средства във Венецуела и това ги прави много близки до чависткото управление. В сегашния геополитически климат на нестихващи търговски войни между САЩ и Китай и дълбок разрив между Русия и Запада Москва и Пекин нямат причина да имат доверие на подкрепяната от американците венецуелска опозиция. Гуайдо опита да им каже, че инвестициите им са сигурни при него, но отново въпроса опира до по-малкото и по-голямото зло. Русия и Китай имат много по-голям контрол върху случващото се в страната при сегашното управление. 

Опозицията, администрацията на Тръмп, правителството на Болсонаро и други десни управления в региона заложиха честта си за премахването на венецуелското правителство. Те вече не се интересуват от диалог под каквато и да е форма, въпреки опитите на Европейския съюз да започне някакъв“, казва Кенън.

В този конфликт на световни сили, корумпирани политически класи, армия и протестиращи, санкции и демагогия, най-потърпевши отново са обезвластените - обикновените венецуелци, нямащи достъп до храни и лекарства, търсещи емиграция или притесняващи се от военни експанзии.

Бари Кенън следи отблизо какви са обещанията на Хуан Гуайдо относно нужната промяна в страната.

„Гуайдо пределно изясни в плана си, представен още на 30 януари и на който международните медии не обърнаха никакво внимание, че най-първото му действие ще е да покани Международния валутен фонд в страната. Една от основните политики на Чавес беше премахването на МВФ, които в момента дори нямат офиси в Каракас. Политиките на фонда почти винаги са свързани с намаляване на публичните разходи за социални услуги, което повишава неравенствата. Но те и в момента са високи, предвид извънредното положение“, посочва ирландският политолог.

Споменатата приватизация на петролния добив предлага определени възможности на опозицията: „Друго предложение е държавните печалби от петрола да бъдат събирани в специален недосегаем фонд. Известен такъв пример е Норвегия, която има такъв фонд. Опозицията взима предвид и примера за такъв фонд в Аляска. Така всеки венецуелец над 18 години ще има право на определени дивиденти от този фонд и средствата в него ще бъдат разпределени между хората. Те обаче ще могат да харчат парите за частно здравеопазване и образование. Това е още една голяма възможност за американски и европейски компании да влязат на привлекателен пазар с гарантирани печалби“.

Според Бари Кенън влизането на МВФ във Венецуела най-вероятно ще повиши външния дълг. Икономическата стабилизация след премахването на американските и други санкции със сигурност ще подобри живота на средната класа, но не и на най-бедните.

Какво обаче може да им предложи Мадуро?

„Ясно е, че Мадуро има огромна отговорност за случилото се. Все по-тежките санкции, които вече не позволяват на американски компании да купуват никакъв петрол от Венецуела, ще съсипят петролната индустрия и повишават натиска върху правителството и армията. Те обаче нямат доверие на САЩ и опозицията като медиатори, с които може да преговаря. Заради това се обръща към населението и го призовава към мобилизация пред опасността от американска военна намеса.

Бедните във Венецуела може и да откликнат, те са големи националисти, но ще го направят само при промени в сегашното управление. Това ще означава по-голямо зачитане на мнението на хората и по-малко взимане на решения по йерархичния принцип отгоре-надолу. Това ще сбъдне демокрацията на участието, обещана в боливарската конституция от 1999 година, но за целта ще е нужен нов политически договор. Мисля, че това е единственият начин правителството да оцелее - да мобилизира мнозинството от венецуелците. 

"Проблемът е, че нямат много време за подобни дискусии. Международният натиск е много силен, а във вътрешен план ситуацията е много напрегната заради санкциите и ефектът им върху живота на хората. Какво предстои, зависи от това дали САЩ ще предприемат военна намеса и как ще продължат офанзивата си спрямо венецуелската власт“, смята експертът по Латинска Америка.