Революцията в Судан, която сложи край на 30-годишния режим на президента Омар ал Башир, но не и на господството на армията, претърпя драматична ескалация в началото на този месец. Над сто души бяха убити, а стотици бяха ранени или малтретирани, след като водачът на хунтата - генерал Абдел Фатах ал Бурхан, прати войници да разпръснат протестиращите, които от два месеца обсаждаха щабквартирата на армията в Хартум. Разправата бе жестока, но не достатъчна, за да прекърши „Съюза за свобода и промяна“ - организацията, обединяваща продемократичното движение в страната. Тя просто промени тактиката си, преминавайки към обща стачка и други форми на пасивна съпротива срещу управляващите.

Судан е много далеч от Европа - доста по-далеч от Сирия или Либия. Но значението му за развоя на мигрантската криза е ключово и двояко.

От една страна Судан е ограден от юг и от изток от държави, в които милиони гладуват или страдат от въоръжени конфликти. В самия Судан двете явления са бич за местните хора, например в провинция Дарфур. Тези обстоятелства превръщат страната, първо, във важен транзитен пункт и, второ, в източник на стотици хиляди имигранти, които през Либия и Средиземно море стигнаха до Европа и обусловиха кариерния възход на политици като Матео Салвини и Виктор Орбан.

Още от 2014 година Евросъюзът се ангажира с усилия да "регулира", а всъщност да възпре, потока от хора през Судан. Тези усилия за ефективни, но компрометирани, тъй като подпомагат индиректно корумпирания режим и неговите арабски милиции, отговорни за геноцида в Дарфур, да овладеят хорския поток - но „овладеят“ не просто в смисъл на „възпират“, а в смисъл да го „контролират“, „ръководят“ в своя изгода. Милициите, както показва проучване на Нидерландския институт по международни отношения "Клингендел", намират сигурен източник на приходи, като таксуват трафикантите или сами се превръщат в трафиканти.

Събитията от април и май тази година - падането на Башир от власт и масовото движение за установяване на цивилно управление в Хартум - са шанс за разбиване на този порочен модел, като военният режим  отстъпи място на цивилно, демократично управление. Управление, което наистина ще го е грижа за хората - и за своите (суданците) и за чуждите (мигрантите), т.е. ще желае да смекчи миграционния проблем, а не, както Башир, да го използва за собствени материални (с приходите от трафика и от европейските помощи) и политически (международна легитимация) облаги.

Само че протестът бе брутално окървавен на 3 юни. Съпротивата срещу военните продължава под формата на гражданско неподчинение, но Европа, изглежда, е безсилна да влияе на събитията.

Като лъч на надеждата тази седмица - почти 7 месеца от началото на суданската криза - Съединените щати внезапно се "пробудиха" и проявиха интерес към страната, като изпратиха в Хартум един от помощниците на държавния секретар Майк Помпейо и дори назначиха специален пратеник за Судан в лицето на дипломата-ветеран Доналд Буут.

Съединените щати са глобална сила, но проблемът им е в липсата на стратегия по отношение на Судан, смята Гай Бъртън от Центъра за Близкия изток на Лондонското училище по икономика и политически науки:

„В тази част от света - Близкия изток - американците в исторически план са склонни да се държат до онези, които се случва да са на власт. И понеже въпросните хора са с авторитарни, диктаторски наклонности, американците са склонни да подкрепят такъв вид играчи“.

„От друга страна, в самата Америка - в нейната политическа каста - има една нишка на идеализъм. Те гледат на себе си като на нещо изключително, като пример за уникален и продължаващ демократичен експеримент. Но тази идеалистическа нишка в американската външна политика често се разбива в реалността по местата, където е прилагана, и особено в Близкия изток след 2011 година“.

Дори да решат какво искат да правят в Судан, възможностите на американците да влияят пряко на политическите събития в страната са ограничени. Причина за това е продължителният конфликт между Вашингтон и Хартум заради подкрепата за тероризма и военните престъпления в Дарфур.

„Американците от доста време вече не са водещият фактор в Судан. При президента Омар ал Башир страната живееше в условията на американски санкции. Американски компании не развиваха бизнес в Судан. Така че сега е много трудно за Съединените щати да упражнят влияние върху политическия преход - американците не разполагат с бизнес проекти в страната, които биха могли да използват като лост за влияние“, казва Гай Бъртън.

Там, където Съединените щати са слаби, силният е Китай - заради инвестициите, които вложи в суданската икономика през 20-те години на американски санкции, но:

„От 2011 година Судан е разделен на две. Създаден бе Южен Судан, който взе голяма част от петролните залежи. Така че в днешно време икономическото значение на Судан за Китай е много по-малко. Вероятно именно с това обстоятелство трябва да си обясним публичната позиция на Китай - че не иска да се меси във вътрешната политика на Судан“.

Може ли Европейският съюз да упражни реално влияние върху хода на събитията в Хартум? Проблемът на Евросъюза е сходен на проблема, който връзва ръцете на американците. Икономическото им присъствие в Судан е слабо, а това намалява тежестта на европейската дипломация, сочи Гай Бъртън.

„Европейците, ако решат да опитат, могат да играят умна игра. Също и американците. Да използват влиянието си, като предложат финансови стимули или като насърчат международни институции като Международния валутен фонд и Световната банка да се ангажират със Судан. Има възможност европейците да влияят на събитията, но тя не е твърде голяма. И, разбира се, те трябва да се конкурират с други играчи, които са готови да подплатят интересите си с повече пари, като страните от Персийския залив“.

Бъртън визира Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства. Пасивността на Пекин и късната намеса на Вашингтон оставят на тези две сили голямо поле за действие в Судан. Но и техните действия и намерения не са лесни за разгадаване. Рияд и Абу Даби поддържаха икономически президента Башир, а той ги подкрепяше с войски срещу про-иранските бунтовници в Йемен. Защо тогава съюзниците на Башир не направиха повече, за да го задържат на власт? Нали вълненията в Хартум започнаха именно заради прекомерното поскъпване на хляба?

Според Бъртън не Башир е бил пречка за Рияд и Абу Даби.

„Това, което е сигурно, е желанието им режимът в Судан да остане на власт. За саудитците важният въпрос бе какво става с режима и осъзнаването, че, за да остане на власт, той трябва да изхвърли един от своите - Омар ал Башир. Точно същото се случи в Египет през 2011-та. Тогава военният режим там сметна, че Хосни Мубарак вече му идва в тежест и трябва да бъде изхвърлен от властта.“

Какво мотивира страните от Залива?

„Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства бяха силно обезпокоени от Арабската пролет. Те се опасяват как идеята за власт на народа ще се отрази на самите тях. Затова се стремят да потиснат нейните проявления.“

Именно тези опасения, сочи Бъртън, движеха саудитското кралство и Емирствата при намесата им срещу протестите в Бахрейн през 2011-та и финансовата им подкрепа за военния преврат в Египет през 2013-та. Същата игра те играят и в Судан. Неслучайно обявиха, че ще отпуснат 3 милиарда долара на страната за потискане на цените на храните и горивата и за стабилизиране на суданския паунд.