Инициатива 3 октомври да бъде обявен за Европейски ден на възпоменанието и гостоприемството

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

00:00 / 00:00

• Интервю на Силвия Великова с Иван Нейков

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

„Искам да кажа няколко имена - Пейо Яворов, Николай Масалитинов, Юлия Винер–Чинишева, братя Прошек, Крикор Азарян, Иречек, Нураин Нурикян. Какво е общото между тези имена? Това са мигранти или деца на бежанци, които някога, при някакви обстоятелства са дошли в България и всъщност имат огромен принос към българската наука, към българската култура, към българския спорт. Ще кажете „Как да не е българин Николай Масалитинов, който създаде НАТФИЗ?“ Той създава Българската театрална школа. Това са хора, които имат такова влияние в българското развитие, всъщност има много като тях, са мигранти в някакъв момент. Може ли някой да каже, че Пейо Яворов не е българин… а всъщност той има арабски произход. Тази тема – че мигрантът ни е враг, има своите последователи, но България има изключително геостратегическо място. Като си на такова място, трябва да приемеш, че през този кръстопът просто минават много хора. Част от тях остават, стават част от историята на България, а други си заминават. Нищо страшно, нищо опасно няма“.

Според Нейков е било нелогично в последните години отделни български градове да откажат да приемат бежанци, когато в тях има паметници на личности, които всъщност са бежанци:

„Другата част от абсурда е, че във всяко второ българско семейство има мигрант, човек, който е извън България. Вечер се виждаме, чуваме питаме: „Тате, мамо, как сте, как се отнасят към вас, приемат ли ви“, след което през деня излизаме и викаме: „Вън мигрантите от нашия град“.

И в чужбина явлението се проявява, но само там, където страхът взема връх. Там, където хората искат да видят какво могат мигрантите, „нещата изглеждат по друг начин“, категоричен бе той в предаването "Преди всички" по "Хоризонт":

„Клеймото лесно го слагаме, само че всъщност има хора, джипита, които гледат нашите деца – сирийци или ливанци или йорданци, които са завършили в България, станали са част от нашето общество и ние не се притесняваме те да се грижат за нашите близки. Може би онова, което ни липсва, е да погледнем какво може нашето общество да получи, да ползва, да спечели от тези хора, които идват или минават през България“.