Да докоснеш небето - интервю с полския режисьор на екстремни филми и алпинист Елиза Кубарска

Снимка: David Kaszlikowski/verticalvision.pl

В края на миналата седмица приключи 19-ото издание на най-големия фестивал за планинарското и екстремно кино в Югоизточна Европа - Банско филм фест. За поредна година в градчето в подножието на Пирин се събраха любители на природата и приключенията, за да гледат подбрани тематични филми и да се срещнат със световноизвестни имена в тази област. Президент на журито беше Елиза Кубарска от Полша - режисьор на екстремни филми, отличени с най-престижни награди на европейски и световни фестивали, алпинист и пътешественик.

Интервю на Таня Иванова

В своя филм, който представихте на Банско филм фест, разказвате за една изчезваща култура - морските номади от Борнео. Едно от нещата, които ме впечатлиха и ме накараха да се замисля, беше това, че главният герой - онова малко момче, и неговият баща, който го учеше да се гмурка и да лови риба, пушеха постоянно, при това заедно - нещо недопустимо в нашето общество, ние забраняваме на децата си да пушат, защото знаем, че това е вредно. Но какво правим, в същото време, с океаните, с горите?... Бащата учеше сина си да подхожда с уважение към духа на дървото, да не влиза да лови риба, ако не е помолил морето да го допусне. Ние тази връзка с природата сме я загубили, все по-малко са хората, които я приемат като нещо одухотворено, а не просто като източник на ресурси...

Да, точно така. Бях прекарала много време сред природата, преди да срещна хората от племето Баджао, но се вдъхнових от тяхната връзка с нея. И след това започнах да усещам, че наистина тази връзка ми липсва. Никога не съм я имала и никога няма да я имам, тъй като нашата цивилизация е вече твърде далеч от това. Идеята ми беше да кажа, че ние можем да спрем за момент... Затова и “скоростта” във филма е много ниска, понеже тези хора живеят така - забавено. За да гледаш филма, трябва да бъдеш наистина търпелив. Може би ще е трудно да го гледаш по телевизията вкъщи, но в киното ще трябва да изгледаш тези първи няколко минути, и после, ако хванеш този ритъм, ще можеш да бъдеш по-близо до Баджао и начина им на живот. Така че, да, това беше идеята ми - да покажа какво вече сме загубили, тази връзка с природата. А ако се върна на въпроса Ви за цигарата - те просто не знаят, че това е вредно за здравето. Ние, нашият цивилизован свят, сме им дали тези цигари и никой не им е казал, че това е опасно. Дали сме им, също така, пластмасата и никой не им е казал да не я изхвърлят във водата, защото тя няма да изчезне там. Преди 20-30 години тези хора са използвали инструменти, приспособления, направени от естествени материали - кокосови орехи, листа, от този вид. И после са ги изхвърляли във водата, защото това е природен продукт и ще се разложи с времето. Те не са научени, не са образовани, защото нямат тази възможност. Според малайзийските закони тези хора са нелегални имигранти, нищо, че живеят от векове там. И понеже са нелегални имигранти, децата им не могат да ходят на училище.

Снимка: David Kaszlikowski/verticalvision.pl

Пътувате по целия свят и в някои Ваши филми сте с Вашия съпруг - полският алпинист и фотограф Давид Кашликовски. Катерите се заедно, карате каяк заедно, правите филми заедно. Има ли някакво сървенование между вас за това кой е по-добър в катеренето и кой е по-добър в правенето на изкуство?

Не, Давид е фотограф, аз правя филми. Понякога той работи за мен като оператор, но тогава всичко е ясно - това е мой филм и аз го моля за помощ, а ако правим негов проект, аз работя за него. Когато се катерим заедно, той винаги има идеи, бих казала, че идеите къде да ходим и какво да катерим са негови. Преди беше фокусиран върху прокарването на нови маршрути, върху откривателството. Когато го срещнах, вече се занимавах със скално катерене, но той ми показа своя начин и на мен много ми харесваше години наред. В момента сме родители, имаме 5-годишно момче и това, разбира се, промени всичко. Но това е едно друго велико приключение, през което минаваме заедно.

Майчинството как повлия върху нещата, с които се занимавате?

Много повлия, разбира се. Преди много пътувах. Но когато имаш малко дете, можеш също да пътуваш. Когато моето беше на 14 месеца, вече беше посетило 14 държави. Но това е съвсем различен начин на пътуване, не можеш да правиш нищо екстремно. За съжаление, се налага да оставям детето си за по месец. Дори тази година го оставих за месец и половина, защото снимах филм в Хималаите и със съпруга ми решихме да се разделим, защото не можеше да пътуваме заедно и да оставим детето само. Опитвам се да прекарвам колкото е възможно повече време ссъс сина си, защото той е най-важният човек за мен сега.

Споменахте за експедицията си в Хималаите, бяхте в Базовия лагер на седемхилядника Жану, известен още като Кумбакарна, заедно с руснаците Сергей Нилов и Дмитрий Гловченко, както и с поляка Марчин Томашевски*.  Как стана така, че избрахте точно тези алпинисти за филма си?

Кумбакарна, наричан още Жану, е един от най-трудните върхове в Хималаите. Бих казала, че има само няколко души, които могат да го изкачат. Така че нямаше много избор. Началото на историята беше малко различно, исках да разкажа за Свещената планина, тъй като много уважавам вярванията на шерпите, за които Хималаите са свещени. Но това вече малко се е променило. Например, когато видим днес Еверест - той е бил най-свещеният, но по икономически причини шерпите е трябвало да направят нещо. Разбира се, той продължава да е свещен, но вече всичко можеш да правиш там... Така че се насочих към третия по височина връх в света - Канчендзьонга, реших да отида там и да говоря с местните хора. Те, обаче, ми казаха, че Канчендзьонга вече не е свещен връх в Непал, свещената планина е Кумбакарна. Знаех за този връх от историята на алпинизма, но когато го видях, си казах - о, не, невъзможно е да се снима филм тук, защото е твърде труден. После, когато се върнах, започнах да правя проучвания и намерих двама руски алпинисти - едни от най-добрите в света, бих казала. Открих тяхно старо интервю, в което казват, че Жану е тяхна мечта. Писах им и ги попитах дали все още искат да изкачат този връх. Те нямаха финансова възможност да организират такава експедиция. Затова им предложих да се комибинираме - аз да намеря пари за филма и да организираме експедицията заедно. Трябваше трети член, защото двама души не са достатъчни, за да изкачат толкова висок връх. Затова се обадих на мой приятел, много добър, отличен полски алпинист - Марчин Томашевски, запознах ги и така започна експедицията.

Снимка: David Kaszlikowski/verticalvision.pl

Тяхното спускане, обаче, беше доста драматично, дълго, 18 дни, последните от които - без храна, изглеждаха ужасно отслабнали и изтощени на снимките. През цялото време Вие ги напътствахте от Базовия лагер за слизането, защото нямаше и видимост. После се качихте нагоре, за да ги посрещнете на около 5000 метра височина. Имаше ли момент, в който спряхте да мислите като режисьор?

Да, мисля, че едно много важно нещо, което като автор на филми не можеш да забравиш, е, че това, над което работиш, е просто филм. Моите учители, от които съм се учила, са ни казвлаи точно това: момчета и момичета, това е само филм, никога не го забравяйте. И в това има много истина, защото, особено когато правиш документални филми, те са с реални хора и се основават на реални истории. Няма граници - имам предвид, че можеш да правиш всичко, можеш да ракажеш каквато и да е история, няма други правила, освен едно, която вярвам, че не трябва да се нарушава, и то е етичността. Чувствам се отговорна за моите герои, няма значение дали ги харесвам или не. Тези хора ми подаряват своите истории, доверяват ми се, защото аз мога да направя много неща с материала по-късно. Няма да ви разказвам сега какво точно се случи в тази експедиция, всеки може да прочете в интернет. Двамата руснаци решиха да тръгнат нагоре сами, след като Марчин се отказа по ред причини и аз напълно го разбирам, беше много трудно. Сергей и Дмитрий предприеха слизане от другата страна на върха. Това означаваше, че ако имаха нужда от помощ, щяха да се намират на няколко дни разстояние от мястото, където бяхме ние. На нас ни свършваше времето за снимане на филма, оставаха само 3-4 дни и тогава казах на продуцентката ни Моника, която беше с мен в Базовия лагер: “Моника, знаеш какво да правиш (операторът беше също наясно какво трябва да прави)... Аз повече не съм режисьор. Отивам да пресрещна момчетата, защото те имат нужда от това.”

Имате, обаче, и документални филми, в които Вие сте в главната роля. Как успявате да останете фокусирани върху катеренето, когато трябва да мислите и какво снима камерата в същия момент. Какъвто е случаят  с филма Ви от Гренландия, например. Това не създава ли по-голям риск за Вас?

Когато се катеря, обикновено не снимам в същото време. Този филм в Гренландия беше за мен и Давид, който по онова време беше само мой партньор в катеренето, сега е мой съпруг. И в тази история фокусът беше върху нашите отношения, не върху катеренето. Беше през 2007-а, нямаше такива камери за каските, нямаше дронове, така че направих това, което можех, снимахме, после видях, че това може да бъде история за моя първи филм. Две години по-късно се върнах с оператор, за да завърша снимките, които ми лиспваха. Така че когато се катеря, се катеря, когато снимам - снимам.

Снимка: David Kaszlikowski/verticalvision.pl

Имате ли вече отговор на въпроса - защо се катерите?

Направих един филм “К2 - да докоснеш небето”, който разказваше историята на децата на алпинисти, загинали на този връх. Беше време, в което се питах дали мога да имам свое дете. Никога не съм била фокусирана върху някакво опасно катерене в Хималаите, но все пак аз и Давид правим бигуол изкачвания, премиерни маршрути, никога не знаем какво ще се случи, макар че това не е толкова опасно, колкото онова в Хималаите. В този филм един от главните герои е австрийският алпинист Курт Димбергер**, по онова време, преди 5 години, той беше на 82. Голям хималаист, с две първи изкачвания на осемхилядници. Истински изследовател и, в същото време, режисьор на филми. Беше много приятна съвместната ни работа с него. И тогава той каза защо се катери, а аз харесах отговора му на този въпрос. Каза, че те (Курт и партньорката му Джули Талис, виж по-долу - б.а.) просто са искали да докоснат небето... Взех този отговор и така нарекох филма си... Така че... Просто понякога искам да докосвам небето.

И един последен въпрос: Във филма “Какво се случи на остров Пам” карате с Давид каяци в ледените води на Гренландия, за да стигнете до най-високата морска скала в света (1600 м) и да я изкатерите. При падане в такива води се стига за минути до хипотермия и смърт. Има един много силен момент, според мен, в който Вие крещите сред вълните на Давид, че губите баланс и ще се преобърнете, а той Ви отвръща многократно “Греби, просто греби!”. Това ли е ключът към успеха - да продължиш да опитваш, и ако е така, винаги ли имаме нужда от някого, който да ни казва “Греби, просто продължавай”?

Тази експедиция беше преди 12 години, бяхме си хлапета по онова време с Давид, с когото сме заедно вече повече от 20 години. Беше наистина много трудно за него - той ме покани за експедицията, избра стената, най-високата морска скала в света, на която искахме да прокараме нов маршрут. Стори ми се много интересна идея, но нямах опит в каране на каяк в морски води. Реших, че мога да се науча, но това, което усложняваше съществено нещата, беше, че водите в Гренландия са много студени и ние не искахме да се преобърнем. Аз умирах от страх, бях напълно ужасена. А за Давид беше сложно, той искаше да изкатери стената, както и аз, но аз се страхувах от подхода към нея, защото тя се намираше в морето и единственият начин да стигнем до нея беше да караме каяци.

Мисля, че той се справи прекрасно. Защото ако беше почнал да ми повтаря: “О, хайде, Елизка, недей да плачеш, ще се справим, хайде!” - нямаше да е добре, не беше такъв моментът. В един миг ние бяхме наистина в много лоша ситуация, големите вълни ни отделиха един от друг и той знаеше, че ако аз падна, както и аз знаех, че ако той падне, другият ще опита да помогне и също ще падне. Беше супер това, че той беше строг и не говореше много, а просто повтаряше това, което казахте: “Греби!” И аз се концентрирах. В един от най-лошите участъци след няколко минути осъзнах какво се случва с морето, че става все по-зле и по-зле, и какво трябва да направя. После Давид изчезна, но аз бях толкова концентрирана, защото знаех, че загубя ли концентрация, ще падна. Отне ни половин час да преминем този фиорд, Давид викаше така през цялото време. Онова, което тогава изпитахме... Беше просто удивително и ме държа още няколко месеца.

Разбира се, беше смесица от адреналин и някакви биохимични процеси, пречистващи съзнанието ми - знам, знам всички тези фактори (смее се - б.а). Но това ми даде толкова много сила, както и изкачването на самата тази стена, че когато се върнах, си казах: Добре, искам да направя този филм. И това ще бъде началото за мен като режисьор на филми.

Снимка: Илиян Ружин

---

* Макар да не успяха да стъпят на седемхилядника Жану в Хималаите, алпинистите Сергей Нилов (42 год.) и Дмитрий Головченко (36 год.) преминаха по маршрут, за който заслужават наградата Златен пикел, написа тогава легендарният алпинист Райнхолд Меснер. Двамата руснаци се отказаха на по-малко от 400 метра под върха, заради лошо време и изчерпани запаси от храна. Те се придвижваха в алпийски стил по изключително техничната Югоизточна стена на върха, висок 7710 м. После, обаче, се наложи да се прехвърлят на Югозападната стена. Катеренето, както и спускането към Базовия лагер ставаше доста бавно, заради изтощението на двамата от трудния маршрут и нестабилното време - силни ветрове, обилни снеговалежи, намалена видимост. След 18 дни, прекарани на голяма надморска височина, двамата руснаци, които отслабнаха с по 10 килограма, бяха посрещнати на около 5000 м от Кубарска с храна и вода, а после продължиха заедно надолу.

** Курт Димбергер е носител на “Златен пикел” (награда в алпинизма, считана за равностойна на Оскарите в киното) за цялостна кариера. През 50-те години на миналия век, заедно с Волфганг Щефан правят изкачвания по трите най-знаменити северни стени в Алпите – Айгер, Матерхорн и Гранд Жорас. През 1957 г. участва в първото в историята изкачване на Броуд пик. След това с легендарния Херман Бул се отправят към Чоголиза с намерение за атака в алпийски стил, но Бул изчезва безследно. През 1960 г. Димбергер прави първо в историята изкачване и на Дхаулагири. Следват редица успешни експедиции, както и драматични обрати. През 1986 г. с партньорката си Джули Талис изкачват К2, но на слизане се налага да прекарат нощта на 8000 м, заради буря. На следващата нощ Джули умира в ръцете му, а Курт получава измръзвания, които водят до ампутации на пръстите на ръцете му.

Курт Димбергер беше официален  гост на Банско филм фест през 2009 г. 

Интервюто с Елиза Кубарска можете да чуете в звуковия файл.