Иво Погорелич: Не може да се гледа на музикантите по романтичен начин

Поредна среща с легендарен музикант предложиха маестро Найден Тодоров и ръководената от него Софийска филхармония на публиката - меломаните още помнят началото на 80-те години на миналия век, когато Иво Погорелич е прелетял през българската сцена като комета. По онова време той е изгряваща голяма надежда на Югославия, перфектно шлифован в Московската консерватория и втория път дори сензация със скандален привкус. Всички медии тогава, пък и досега отбелязват, че докато други музиканти се прославят като печелят конкурси, Погорелич се прославя с този, който не му позволяват да спечели - конкурса Шопен във Варшава. Сегашният му мениджър споделя, че на него отдавна му е омръзнало да говори само за миналото и за реакцията на легендарната Марта Аргерич тогава, която напуска журито, което не го допуска до финала, с аргумента, че в него разпознава гений, който останалите членове не оценяват по достойнство. 

Цялата кариера на Иво Погорелич се крепи като че ли на два стълба - силно и неподражаемо присъствие на сцената и в записите му, и лични драми, довели до приливи и отливи в кариерата му. Че е ексцентрик - това е ясно и от пръв поглед. Сега той живее в Швейцария. Пътува много из Азия и явно тя го вдъхновява напоследък повече от стара Европа. 

По спомени на очевидци Погорелич не е свирил у нас от 1984 г. Дойде, за да солира на Софийската филхармония в клавирния концерт от Роберт Шуман и отново хвърли много от присъстващите в дълбок размисъл - доколко интерпретацията му е вярна на стила; как се постигат толкова големи амплитуди в динамично и емоционално отношение; трябва ли да остават скрити виртуозните пасажи, вплетени от Шуман в пищната канава на произведението, а да се извеждат на преден план басовите линии... 

Ето какво сподели Иво Погорелич в интервю за предаването "Алегро виваче" по "Хоризонт":

Господин Погорелич, наричате Клавирния концерт от Роберт Шуман „революционен“. Защо?

Такъв е. Във всяко отношение. Например формата: Втората част е Интермецо, а това не е използвано преди него. Първата част е като симфонична пиеса с много внезапно начало - първата нота е като изстрел. Начинът, по който Шуман използва клавиатурата, е абсолютно революционен - с много голям диапазон, с много свобода, но също така с много отличаваща се изразителност и послание. Ролята на пианото в този концерт не винаги е да солира - понякога то акомпанира на оркестъра, понякога е в сянка. Композиторът отдава голямо значение на този диалог. И още много неща могат да се кажат за този концерт.

Казвали сте преди, че музикалното изкуство е преди всичко изкуство на слушането. Какво имате предвид?

Някои смятат, че музиката произлиза от тишината. Последните проучвания целят да разберат дали произлизаме от големия взрив или от някоя черна дупка, а сега, разбира се, се връщаме все повече и към дискусиите за съществуването на Бог, за Сътворението на света и т.н. Музиката е велика мистерия. Вие какво си мислите - че Рахманинов е можел отнякъде да научи неговите невероятни хармонии и мелодии, които са незабравими!? Че Равел е научил отнякъде мотива, който става тема на неговото „Болеро“!? Малко хора знаят, че това е най-слушаната музикална пиеса изобщо - във всички музикални жанрове. По-слушана от песните на „Бийтълс“, на „Ролинг Стоунс“ и модерните поп певци. Класическо произведение е най-записваното и най-слушано в музикалната история на човечеството! Тази музика композиторът не я е научил в училище - той я е чул в главата си и това го прави гениален. Геният черпи идеите си от някъде, но ние не знаем откъде. Аз, например, се уча. Уча от другите хора, допитвам се за съвети, уча от самата музика. А те - не. Те просто са надарени и  носят в себе си този талант. Може би от Бога. Между другото, когато бях в България преди около 37 години, Бог не беше много популярна тема… Сега можем да си говорим свободно. (смее се)

Г-н Погорелич, Вие се учите от музиката, но случва ли се често да променяте интерпретациите си според моментните емоции и настроения?

Не, не, в никакъв случай! Структурата на интерпретацията е винаги една и съща, но тя не идва лесно и не е въпрос на вдъхновение, а на изследвания и изработка. След това идва тестовият период и също така узряването с течение на времето. Но има фактори, разбира се, които влияят на артиста несъзнателно и могат да променят нещо в свиренето му. Ако съм на място, където усещам топлото посрещане на хората, ако е късно вечерта и съм някъде в Италия или Испания под открито небе, под звездите - в двора на някой манастир и съм заобиколен от палми, това не може да не ми повлияе на настроението, но не може да промени архитектурата на изградената от мен интерпретация. 

Сега сте в България и работите със Софийската филхармония, която не познавате. Как работите с оркестъра и диригента по Вашата интерпретация - повече технически, или повече емоционално искате да се сработите?

По време на репетициите ти се опитваш да влезеш в диалог, повтаряш пасажи, правиш предложения. Чуваш нещо и даваш идеи, или диригента пита, за да се напасне всичко. Така че това е процес на убеждаване с определено музикално послание. Музикантите слушат и следват, затова аз винаги предпочитам да започвам репетициите с оркестър - независимо дали ми е познат или не - винаги от втората част на клавирния концерт, защото така е по-лесно и за оркестъра, и за диригента, и за солиста да се сработят.

За Вас Годината на Бетовен започна малко по-рано, с издаването на първия ви солов компактдиск за Sony Classical - това е нова посока във Вашата биография…

Това не беше обмислено - не е същото, като да отидеш на шивач и да си поръчаш дреха за новогодишно тържество или за Коледа, или като холивудските звезди, които сега си поръчват рокли за Оскарите. В никакъв случай! Аз направих тези записи на две сонати за пиано от Бетовен преди четири години и те станаха част от проект, заедно със Соната №2 от Рахманинов, която записах преди две години. Дискът излезе в един момент миналата есен. Разбира се, винаги ще се намери някаква годишнина, така че да, хубаво е да се празнува.

А ще отбележите ли по някакъв специален начин 250-годишнината на Лудвиг ван Бетовен през 2020 година?

Не, нямам специални планове. Включвам една от сонатите му за пиано в моите предстоящи рецитали, но нищо специално.

Г-н Погорелич, има ли значение за артист от Вашия калибър с коя звукозаписна компания работи? След 14 албума с Deutsche Grammophon сега избрахте Sony Classical, а ръководителят ѝ Богдан Рошчич заяви, че Вашата дискография е „едно от седемте чудеса на звукозаписа“.

Sony е огромен конгломерат - изключително голяма и много мощна международна компания, но също и силна марка, разпознаваема. За мен е интересна, защото познавах един от собствениците - г-н Морита, когото срещнах преди много, много години - вероятно по времето, когато съм бил в София предишния път. Реално погледнато, звукозаписната компания е тази, която разпространява моята работа сред огромна аудитория. Тя я представя и продава. Имам идеи за следващи записи, имам и задължения, защото подписах дългосрочен договор. Но няма да ви кажа какво планирам, защото съм такъв - харесвам тортата, когато е опечена, а не я деля отделно на брашно, вода, мляко и ванилия. Когато е готова, ще я вкусите! 

Ще очакваме новините от Вас. А сега те идват светкавично - с новите дигитални платформи. Какво мислите за тях и за начина, по който младите хора слушат музика?

Всички са добре дошли да се възползват от новите технологии. Но не знам доколко е интересно да слушаш Немски реквием от Брамс в банята, докато си миеш зъбите. Все още си мисля, че трябва да има някакъв физически досег, живо изпълнение. Хората започнаха отново да си купуват книги. И знаете ли защо? Защото екранът на таблета не пази никакви спомени. Не пази твоите спомени. Може би само отпечатъците от пръстите ти, които после трябва да почистиш със спрей, защото се зацапва. Докато книгата - тя приема енергията на ръцете ти. Ако я четеш често, на места страниците пожълтяват. Хората започнаха да се връщат към това. И много хора искат да имат жив досег до изпълнителите, които чуват. 

Връщат се и грамофонните плочи напоследък, мислите ли че и Вие бихте го направили?

Аз бях против компактдисковете навремето, когато бяха новост. Искаха от нас, артистите, да ги подкрепим, да кажем нещо за новия продукт - Караян се изказа, Бърнстейн се изказа… помолиха и мен. Но аз наистина не смятам, че те бяха нещо хубаво. Първото нещо, което се изгуби, беше личността на артиста, защото преди това на плочите снимките бяха големи - можеше да видиш лицето на изпълнителя, а хората си слагаха плочите на любимците по лавиците и им се наслаждаваха. А хубавата снимка казва нещо, допринася за връзката със слушателя. Пък и хората все още смятат, че винилът има най-добрия звук. Компактдискът е грозен, непрактичен - постоянно се чупи, и ми напомня на кутия за цигари, което не е приятно.

Г-н Погорелич, мислите ли за славата по различен начин сега, когато всички Ви смятат за легенда? Преди много години, когато прохождахте на световната сцена, мислехте ли за това какво бихте жертвали в името на кариерата?

Не и в твърде драматичен смисъл - не като да трябва да жертваш нещо за някого, за жив човек. Но, разбира се, трябва да направиш избор, защото, когато си пианист, има неща, които просто не можеш да си позволиш да правиш, дори да ти харесва. Един много прост пример: Не мога да играя тенис, дори и да ми се иска. Има и други спортове, и други занимания. Същевременно има неща, които трябва да правиш постоянно - например да репетираш. Едно от нещата, които са много важни - особено сега, когато светът толкова много се променя, е как да намерим точния баланс между енергията, която отдаваме и тази, която искаме да приемем от околните. Когато бях млад, можехме да поемем енергия от природата, от другите хора, а сега не можем. Няма как да вземем енергия от интернет, защото с него няма диалог. И все пак трябва да продължим да даваме. Трябва да отдаваме енергията си все повече и повече, а получаваме по-малко и по-малко. Ние не се срещаме. Вече не пеем заедно, не се шегуваме, както преди, даже не играем карти, както едно време. Всичко в света се развива по не особено дружелюбен начин за човешко общуване - развиват се електрониката и механиката. Този баланс е много труден за поддържане. Аз все още имам нужда да гледам залеза като всеки друг човек на изкуството - художник, писател, защото това, което правя, е да пресъздавам моя вътрешен свят - всеки от нас има свои картини в ума си, но моите картини трябва да са по-красиви, защото ги представям пред публиката.

Не са ли хората на изкуството, и в частност музикантите, привилегировани от факта, че ако не им харесва реалността, винаги могат да се "скрият" в някакъв по-романтичен, въображаем свят на музиката?

Музикантите, с много малки изключения, сред които попадам и аз, нямат никакви привилегии - напротив, те са напълно зависими. Те зависят от хора, които вземат решения, в това число каква ще е заплатата им, дали ще бъдат приети или не, какво ще бъде тяхното бъдеще, ако работят в училищата - дали ще продължат да преподават. Сега тенденциите в Европейския съюз са да се реже и да се съкращава - да има по-малко пари за музика. Абсолютно неприемливо е, според мен. В Европа имаме такава структура: Едни влиятелни хора, които пътуват в частните си самолети, дават вечери и решават важни въпроси - те приемат директиви, в които всеки път има по-малко и по-малко пари за изкуство. Всеки път има по-малко пари за образование. За музика. Шокиращо е! В същото време на другия край на света, в Азия, виждаме напълно различна ситуация - много позитивна. Първо: Класическата музика се уважава. Второ: Родителите искат да виждат децата си да свирят на пиано, на цигулка, и това им харесва. Те показват това на децата си, окуражават ги. А правителствата в тези държави също участват, защото купуват инструменти, строят концертни зали, организират образователните програми и ги представят. Това е разликата сега между Европа и Азия - едните отнемат, другите предоставят възможности на младите хора. Затова смятам, че не можем да гледаме на музикантите по романтичен начин - като отдадени на изкуството и извън реалния свят. Те също трябва да си купуват мляко и хляб.