Огнищата на конфликти в Сирия и Либия могат да се превърнат в огнища на зараза

Почти осем десетилетия изминаха от разгара на Втората световна война, когато Уинстън Чърчил се мъчи да убеди Сталин, че е по-добре западните съюзници да ударят Хитлер в Италия, вместо да откриват втори фронт във Франция. В този контекст по-късно някои историци сложиха в устата на британския премиер фразата за „слабото място на Европа“.

„Слабото място“ на днешна Европа е малко по на юг и на изток. Заради милионите бежанци и имигранти, които дойдоха след 2015 година от или през Либия и Сирия и промениха радикално социалния и политическия ландшафт на нашия континент.

От години европейците се плашат от Сирия заради бежанците. Може би е време да видят в нея източник не само на бежанци, но и на зараза.

„Рискът Сирия да се превърне в епицентър на коронавируса е огромен в този момент. Страната е видимо неподготвена и без достатъчно ресурси да овладее разпространението на болестта. Основателна е тревогата, че веднъж щом вирусът се загнезди в Сирия, възпирането му ще стане невероятно трудно и той ще се разпространи в региона и отвъд региона,  казва Джулиън Барнс-Дейси от Европейския съвет за външна политика в Брюксел.

Днес оръжията в Сирия са стихнали, с изключение на спорадични атаки на терористите от „Даеш“. Заслугата за това е на президентите на Турция и Русия, които в началото на март сложиха край на кървавата офанзива на режима срещу бунтовниците в Идлиб и Алепо.

Запазването на крехкото примирие оттогава означава, че март 2020 година бе месецът с най-малко цивилни жертви от началото на войната през 2011 г. (според Сирийската обсерватория за правата на човека). Само че 9 години война оставиха своя отпечатък:

„Сирия бедства вече десетилетие. Нещата стават все по-зле с всеки изминал ден. Режимът е неспособен да управлява ефективно. Налице е социалноикономическа криза. Налице е и външен натиск - от САЩ с политиката им на „максимален натиск“ (по отношение на Иран и съюзника му Башар Асад). Налице е и коронавирусът. Затова Сирия се движи към ново бедствие“, посочва Барнс-Дейси.

В контраст със сирийския конфликт либийският изглежда в най-„горещата“ си фаза.

В понеделник, 13 април, войски на международно признатото Правителство на националното съгласие на Файез ал Сарадж нанесоха тежък удар на Либийската национална армия на Халифа Хафтар, овладявайки цялото крайбрежие от Триполи до границата с Тунис. Хафтар отговори с ожесточени бомбардировки над столицата. Насред съобщенията за ужасяващи издевателства от двете враждуващи страни, мисията на ООН предупреди, че бежанците в страната могат да станат много повече от сегашните 200 000.

Два милиона жители на Триполи и близките градове могат да споделят съдбата на втория по големина сирийски град, който бе разорен от воюващите през 2016 г.

„Триполи все още може да се превърне в нов Алепо. Но вероятността е много по-малка, отколкото бе преди месец-два, и причината за това е интервенцията на Турция. Днес има голяма вероятност цялата военна операция на маршал Хафтар в северозападна Либия да пропадне. Тя може да пропадне още в следващите няколко дни. Ако това стане, тогава сценарият „Алепо“ няма как да се осъществи. Но ще има много други проблеми. Много, много лошо икономическо положение. Много, много тежка хуманитарна криза, произтичаща и от икономическата ситуация, и от пандемията“, казва Джалел Харшауи от нидерландския Институт за международни отношения „Клингендал“.

Хиляди от бойците, които воюват днес в Либия, са ветерани от войната в Сирия. Двата конфликта имат и друга обща черта - в методите на воюване. Правозащитници като „Амнести интернешънъл“ от години обвиняват сирийския президент Башар Асад, че използва глада и мизерията като оръжие срещу непокорните. В Либия днес, когато личната хигиена и електрозахранването на болниците са по-важни от всякога, в оръжие се превръща прекъсването на тока и водоснабдяването на Триполи, сочи хуманитарният координатор на ООН Якуб ел Хило.

Вероятността ситуацията да се влоши не е никак малка.

„Турция не влезе в Либия, за да води война на изтощение. Тя не може да си го позволи. Желанието ѝ е да сложи край на заплахата за Триполи като изтласка Хафтар от Северозападна Либия. Тя трябва да изпълни целите си бързо и засега успява“, казва Харшауи, но добавя, че другият интервент в Либия - Обединените арабски емирства, няма да се откажат, въпреки провалите на поддържания от тях Хафтар:

„Емирствата се намесиха в либийските дела не заради някаква заплаха за сигурността си. Те са в Либия, за да постигнат пълна победа. Техните основания са идеологически. Либия е толкова богата! Недопустимо е всякакво присъствие на организации като „Мюсюлманското братство“ и политическия ислям в управлението на такава страна“

Турция може да спечели битката, но да загуби войната. Едно, заради икономическите си проблеми (МВФ тази седмица прогнозира 5-процентно свиване на турската икономика през тази година срещу 3,5 процента за ОАЕ), и, друго, заради голямото влияние, което Абу Даби упражнява върху ООН и ЕС чрез администрацията на Доналд Тръмп и близките си отношения с Франция.

„Това означава, че е твърде вероятно парите от експортния петрол да спрат да пълнят джобовете на правителството в Триполи. Може да възникне проблем и с международното признание - а то е важно, защото, например, турско-либийското морско споразумение се базира на сегашния статут на Триполи. Ако Абу Даби успее да се наложи по тези въпроси, Ердоган може и да спечели Триполи, но да загуби материалните облаги от тази победа. Тогава интервенцията няма как да бъде продължена“, подчертава Харшауи.

Победа на Джо Байдън на президентските избори в САЩ няма да е приятна за Хафтар и поддръжниците му, но едва ли ще доведе до по-решителна намеса на Вашингтон за прекратяване на либийския конфликт:

„Апатията, която наблюдаваме днес, не се наложи с идването на Тръмп в Белия дом през януари 2017 г. Тя възникна още през 2006-та - когато Съединените щати осъзнаха, че това, което направиха в Ирак, е невероятна катастрофа с безпрецедентни мащаби. Дали с Байдън или Тръмп, тази тенденция най-вероятно ще продължи. Заради зелената енергия и други причини, но най-вече заради липсата на апетит към военни начинания“.

При липсата на по-голяма подкрепа от трансатлантическия партньор, при очертаващата се продължителна прокси война, възможностите на европейската дипломация за сдържане на воюващите в Либия са ограничени.

Американската „апатия“ към конфликта е само един от проблемите. Друг проблем са хроничните разногласия в Евросъюза. Също и оправданото фокусиране в опустошенията, които вирусът сее в ключови държави-членки като Италия, Испания и Франция.

Но може би най-важен за европейската дипломация е проблемът с доверието. В края на миналия месец, след дълго отлагане, върховният представител за външната политика и сигурността Жозеп Борел обяви началото на военноморската операция „Ирини“, която цели да спре притока на оръжие към либийските брегове. „Ирини“ е гръцката дума за „мир“ и Борел се опита да представи операцията с това име като стъпка към мира, но решението бързо бе разкритикувано като половинчато - в най-добрия случай, или тенденциозно - в най-лошия. Брюкселският „Център за изследване на европейската политика“ посочи, че „Ирини“ ще се превърне в част от проблема, тъй като засяга само турските оръжейни доставки по море за правителството в Триполи, без да закача доставчиците на Хафтар.

Според Джалел Харшауи от „Клингендал“ Европа отдавна е загубила безвъзвратно имиджа си на честен посредник между враждуващите в Либия:

„Няма Европейски съюз. Твърде късно е за Европейски съюз в Либия. Европейците се дискредитираха напълно. Когато войната избухна преди година, те я приеха, замълчаха си, отлагаха резолюции на ООН, не положиха истински дипломатически усилия. Европейският съюз в момента е в лоша позиция. Защото направи всичко, за да улесни тази брутална война в полза на Хафтар. Сега, когато той започна губи, европейците няма какво да направят. Те могат само да наблюдават как Турция прави всичко каквото си поиска. Или почти всичко“.

... „почти всичко“, понеже освен от Персийския залив, Хафтар се ползва и от подкрепата на Русия.

Русия може да се окаже ключът към избягване на поредната катастрофа в Сирия. За овладяване на коронавируса в страната е необходимо сътрудничество с протурските групировки в Идлиб и с кюрдско-арабската администрация на североизток, но най-вече е необходима позитивна нагласа на Асад, защото сирийският президент контролира 70 процента от територията на страната:

„Има притеснения, че Дамаск не взема достатъчно насериозно ситуацията с вируса. Че вижда в него възможност да притисне още повече опонентите си. Така че със сигурност има нужда от конструктивна роля на Русия - да тласне режима към правилно поведение. Европа може да отговори на това с хуманитарни изключения на санкциите, които ще позволят по-добър отговор на ситуацията с коронавируса“, сочи Джулиън Барнс-Дейси от ЕСВП. Според него ситуацията с коронавируса е поредният повод за Европа да преосмисли целите си в Сирия и методите за постигането им:

„Ясно е, че натискът и санкциите не работят. Въпросът е могат ли те да бъдат рекалибрирани, инструментализирани, могат ли да бъдат обвързани към реалистична цел - не политически преход, но нещо на по-ниско равнище, което ще бъде за добро на сирийците и ще има стабилизиращ ефект“.

Очакваните социални брожения ще са предизвикателство за режима в Дамаск, както и за правителствата във всички засегнати от рецесията и пандемията страни от Арабския свят.

Но очакванията, че Асад ще падне от власт, изглеждат нереалистични и ще отклонят европейските правителства от приоритета.

„Режимът оцеля след близо десет години интензивен натиск. Вирусът едва ли ще доведе до такава политическа дестабилизация, за каквато се надяват някои в Европа и Съединените щати. Но здравните и икономическите усложнения за Сирия ще са дълбоки. Затова всички трябва да си зададем въпроса, дали можем да направим нещо, за да облекчим положението на хората в Сирия. В това трябва да бъдат насочени амбициите на европейците, а не в непостижима промяна на режима“, смята Джулиън Барнс-Дейси.

Коментарите на експертите можете да чуете от звуковия файл.