Как изглежда справедливостта и как рисуваш хората, които я търсят в съдебната зала?
Светът вече чу как тя звучи. Десетки хиляди в САЩ, пък и не само, поискаха промяна след кончината на Джордж Флойд. Протестите обхванаха Америка и се прехвърлиха по цялото земно кълбо с настояване да се сложи край на расизма и полицейското насилие. Вината на четиримата (вече бивши) полицаи, обвиняеми за смъртта на чернокожия мъж, ще се решава в съда. Именно там мнозина очакват справедливостта да надделее над всичко останало.
В САЩ рисунките на художници от съдебната зала стават практика през 1935 г. заради медийния шум именно по дело за убийство. След отразяването му Американската асоциация на адвокатите задейства забрана за камерите и оставя журналистите да търсят алтернативни източници за визия.
С развитието на технологиите и нарастващия обществен интерес към криминалните дела американските съдилища снижават рестрикциите. И все пак - не навсякъде се допускат камери, понякога съдиите не позволяват дори на фоторепортери да снимат щекотливите дела.
Така работата на художниците остава значима, понякога рисунките им са единственото визуално свидетелство за случилото се в съда.
За смисъла на това необикновено изкуство специално за „Изотопия“ разказва Мерилин Чърч. Тя е сред най-добрите и уважавани съдебни художници отвъд океана. Десетилетия работи за много национални, както и за нюйоркски медии, отразявайки знаковите американски дела на 20. век. Библиотеката на Конгреса пази 4500 от рисунките на Мерилин в архивите си. Научноизследователският и образователен институт „Смитсониън“ също съхранява немалка част от творбите ѝ.
От модата към съда
Стартът в кариерата на Мерилин Чърч е с модни илюстрации. Приятел адвокат я насочва към рисунките в съдебна зала.
„Каза ми, че има художници в съдебната зала, които работят за телевизии. Тогава за първи път чух за това изкуство. Веднага ми прозвуча много по-интересно от модата, която по онова време вече ме отегчаваше. На момента се насочих към залата, влязох и започнах да рисувам. Помислих си, че работата ми не е по-лоша от тази на колегите ми и занесох рисунките си във всяка възможна телевизия. Тогава в съдилищата бяха напрегнати времена. Много дела се разглеждаха едновременно. Така че имах късмета да ме пратят на едно от тях“, спомня си Мерилин. Веднага харесва новата си работа. Помни ясно и първото голямо дело – срещу Томас Макъл, окръжен прокурор в Куинс, Ню Йорк, обвинен че - заедно със законодатели от Куинс - участва в Понци схема" (терминът се ползва за незаконни финансови операции, които обещават високи печалби на потенциални инвеститори - бел. ред.).
„След това дойде делото „Мичъл Стендс“, което бе първото по аферата „Уотъргейт”. Тогава получих обаждане от „Ню Йорк Таймс” да го поема.“
Така Мерилин Чърч започва да гради солидната си дългогодишна кариера на съдебен художник. През десетилетията е усещала най-голямото предизвикателство, а именно – изключително кратките срокове за работа: „Понякога имаш само няколко часа или дори двайсетина минути до момента, в който да предадеш рисунката. Другото важно е да подбереш подходящите цветове. Тези две неща, както и способността да издържиш на стреса от задължението да приключиш толкова бързо. Защото всеки телевизионен канал иска да е първи, да вземе рисунката първи, за да има първи историята. Понякога картината ти е единственото достъпно изображение на обвиняемия, който е задържан. Така че е доста стресиращо занимание“, категорична е Мерилин Чърч.
А когато художникът преминава през този стрес всекидневно, мисли ли дали обвиняемият е виновен или невинен например?
„Наистина се старая да съм обективна. Възприемам се като журналист, като художник, който извършва журналистическа работа. Смятам, че е важно да не вкарвам в рисунките личното си мнение. Наистина се опитвам да нарисувам това, което виждам, да пресъздам емоциите, които наблюдавам. Но - разбира се - никой не може да бъде сто процента обективен, когато създава произведение на изкуството. Все пак аз се опитвам и давам най-доброто от себе си.“
Неизличимите от историята и паметта – големите дела на Америка
„Едно от тези, които със сигурност ще помня винаги, е делото срещу Джон Готи, защото бях в залата всеки ден, а срещу него имаше четири дела преди окончателно да го осъдят“, разказва Мерилин.
Джон Джоузеф Готи-младши е глава на криминалната фамилия Гамбино, застанал начело след убийството на предишния бос Пол Кастелано. През 1992 година е осъден за рекет, 13 убийства, възпрепятстване на правосъдието, заговор за извършване на убийство, незаконен хазарт, изнудване и укриване на данъци. Присъдата му е доживотна.
„Трябваше да го гледам как се променя през годините. Наложи ми се да общувам дори с приближените му гангстери, които идваха в съда като фенове. Често ми проверяваха рисунките, за да се уверят, че го пресъздавам точно, че рисувам Шефа както трябва. И това се проточи много дълго, имаше много заседания по тези дела, така че няма как да си ги избия от главата. Друго дело, заседнало в съзнанието ми, е това срещу Дейвид Бърковиц, сериен убиец на млади жени. Аз самата бяха млада, когато го рисувах. Просто усещах как погледът му се спираше върху мен и ми беше много трудно да остана обективна. Същото е при терористичните дела. Бях буквално на огневата линия с поддръжниците на подсъдимите, които идваха в съдебните зали“, спомня си Мерилин с въздишка. Невъзможни за забравяне са процесите за най-тежките престъпления. Но в съда има и по-различни моменти. Например бракоразводното дело на Доналд Тръмп с Ивана Тръмп.
„Него го помня заради това, в което се превърна Доналд Тръмп по-късно. Такива са и делата на звездите от шоубизнеса като процесите с Миг Джагър, Тупак Шакур и Уди Алън. На делото на Уди Алън ходих всеки ден, продължи три седмици. Да го видя там, а аз стоях много близо до него, беше като... Знаете ли, той беше като Буда. Излъчваше много малко емоции. Но пък Миа Фароу беше много емоционална.“
Делото срещу Алън е от 1992-ра. Тогава той иска попечителството над децата, които отглеждат с Миа Фароу, но бива посочен с пръст за сексуален тормоз над осиновената му дъщеря Дилън Фароу. Не получава децата, обаче не доказват и негова вина за престъпление. Години по-късно и двете страни поддържат тезите си, порасналите деца в семейството са разделени в подкрепата или отрицанието на Уди Алън. А реплика на съдията по делото тогава става знаменателна: „Всъщност никога няма да разберем каква е истината“.
Във всеки случай се досетихме за същото дело в последните дни, когато Алън каза пред „Гардиън“, че не му пука, че го поставят в една категория с Харви Уайнстийн. Разказа за яда, че не е видял как растат децата му, както и за обвиненията в сексуален тормоз, които не били навредили на кариерата му.
Последното все пак е спорно. Дори да пренебрегнем десетките актьори, които отказват да работят с Уди Алън през годините, „Амазон“ прекрати предсрочно договора си с режисьора за четири филма, а пък той заведе дело срещу компанията.
Още една от знаменитостите, споменати от Мерилин - Тупак, звучи повече от актуално днес. Смятат го за един от най-влиятелните рапъри в музикалната история. В песните си засяга социалните проблем, расизма и неравенството, срещу които и днес светът се вдига на бунт. Между другото, през 1991-ва Тупак завежда дело срещу полицията в Оукланд за тормоз. Въпросът се урежда с финансово споразумение. По-късно името му е замесено в стрелба с полицаи.
През 1994-а и 1996-а по други обвинения получава две присъди. Първата е за нападение, втората - за сексуално насилие. На 7 септември 1996 г. в Калифорния Тупак Шакур е прострелян четири пъти, умира шест дни по-късно от раните си.
Безизразните срещу твърде емоционалните… или претенциозните
За Мерилин е много по-добре да виждаш емоцията, да я използваш, за да рисуваш. Признава през смях, че е имала и случаи на недоволни модели. Подсъдими или близките им са отивали при нея с искането да ги нарисува наново. Смятали, че изглеждат различно от това, което виждат на листа. Отново се връщаме при Джон Готи:
„Посочваше си врата, после ме посочваше с пръст сякаш ми казваше: „Наблюдавам те, така че не ми прави врата толкова дебел”. Бяха просто жестове, по време на процеса той никога не каза на глас това, което имаше предвид. Но посланието беше повече от ясно. Освен това е познат като много суетен човек. Знаеше кой художник за коя телевизия или кой вестник работи. И жестът, който означаваше: „Следя те изкъсо”, беше смущаващ. Друг път са идвали при мен с думите: „Правиш ме да изглеждам като престъпник”. Случвало се е дори на дело за тероризъм. Веднъж адвокат на обвиняем се приближи и ми каза: „Клиентът ми възразява срещу Вас и начина, по който го рисувате - така че да прилича на терорист". Останах без думи. Просто го изгледах и той си тръгна. Не можех да отговоря, защото рисувах това, което виждах.”
Със сигурност работата на Мерилин не оставя околните безучастни. През годините е получила много оферти от адвокати, които после са купили съдебните й рисунки. Честно казано, сега съжалява, че е продала някои от картините си. А има и една, с която никога няма да се раздели. Тя е от едно от първите дела на Мерилин - 1978-а и случая „Дейвид Бърковиц”, който става нарицателно име за един от най-известните серийни убийци в Америка. Познат и като „44-калибровия убиец” и „Сина на Сам”.
„Това дело беше много вълнуващо за рисуване, защото Бърковиц беше толкова умопомрачен, че чуваше чудовища да му говорят и да му казват какво да прави. Писъците му се разнасяха в залата. Рисунките бяха много динамични. Особено една, която излезе в „Ню Йорк Таймс”. Нея няма да продам.”
Идва ли залезът на съдебните художници?
„Мисля си, че художниците допринасят с нещо, което камерите не могат да уловят. Но и камерите правят това, което художниците не могат. Неизбежно е художниците да бъдат изместени. Сигурна съм, че това е умиращо изкуство. Когато се захванах с него, всички ми казваха: „О, колко жалко, че започваш сега, защото съдебните рисунки няма да се задържат дълго, след като има филми и видеозаснемане”. Е, когато започнах, все още нямаше видео, но после се появи. Въпреки това твърдението не се оказа вярно. Досега съдиите са показвали, че в повечето случаи не желаят камери в залите. Все пак неизбежно е и това да се случи, този момент наближава и ние всички го знаем“, споделя Мерилин Чърч.
Дали художниците в съдебните зали са изчезващ вид, със сигурност ще ни покаже времето. Но едно винаги ще търсим там - справедливост. След толкова много години, прекарани в съдебната зала, какво е справедливостта за Мерилин и мисли ли тя, че сме способни да я постигнем?
„Това е най-добрата система, която познаваме. Със сигурност справедливостта невинаги тържествува. Не ви разказах за едно дело за бегачка в Сентръл Парк. То бе наистина сърцераздирателно. Съдиха петима младежи на по 14-15 години за нападение и изнасилване. Жената бе почти мъртва. Петимата бяха признати за невинни, но след като бяха излежали 15 години. Бяха толкова млади и натопени. Да, определено справедливостта не възтържествува. Чувствала съм го много пъти, на много от делата. Знаете, невинни хора са осъдени и реабилитирани едва по-късно, често след като са лежали в затвора. Така че системата ни не е безпогрешна, но е най-доброто, с което разполагаме, засега.“
Цялото интервю с Мерилин Чърч чуйте в звуковия файл.
Картините в публикацията са от сайта http://www.marilynchurch.com/.
Новата книга "Целувам ви, Аспарух Лешников" ще излезе от печат в началото на новата година. Автор е д-р Веселина Узунова. Тя е ползвала семейния архив, предоставен от внучката на известния певец - Джесика Лешников, която живее в Лондон и е оперна певица. Когато четете книжката, ще имате възможност и да слушате известните шлагери на Аспарух..
Гост в рубриката „Горещо сърце“ е пазарджишкият художник Константин Анастасов. Неговото много спектърно творчество провокира различна публика, включително и детската, която го дарява с много емоции и непринуденост. Константин Анастасов е носител на таз годишната национална награда на СБХ в раздел карикатура. Той е автор на много творчески и..
"Изотопия" се размечта не просто за Ден на будителите, а за цял месец (защо не и повече), в който да се срещаме с хората, превърнали се в будната ни национална съвест . Средновековно невъзможен? Хамлет в омагьосания замък (първа част) Сред тях е Кирил Маричков , а и всички познати и непознати нему, с които..
Вярващите са убедени, че 40 дни след смъртта душата на покойника е сред нас, едва след това отлита към отвъдното. На този специален ден за помен християните подават храна и дарове, раздават и дрехите на мъртвия. Всичко дадено ще му се намери на оня свят. "Изотопия" поднася на Кирил Маричков спомените и емоциите на..
В рубриката „Горещо сърце“ отиваме в балчишкото село Гурково, където ни отвежда кореспондентът ни в Добрич Мая Райнова. Там тя се срещна с председателя на читалище „Свобода“ Наталия Георгиева, която родом е от Велико Търново, но след години в чужбина решава не просто да се завърне в България, а да се премести близо до морето. "Човекът, който..
Юркие Фейзи вдъхновява всеки, който я познава. Вярва, че винаги има път и надежда. Все още никой не е открил лек за лупуса, с който е принудена да живее, но вярва, че хората сами могат да се справят с всичко, стига да имат воля и любов към себе си. Това е най-важното нещо, на което се е научила от лупуса. "Да обичам повече себе си и когато..
"Националното радио , без никакво притеснение мога да кажа, че е в основата на успеха на "Сигнал", каза Йордан Караджов пред "Нощен хоризонт". "Да те жадувам", "Може би", "Сбогом", "Липсваш ми" са само няколко заглавия, които вече 46 години пренасят поколенията в свят на рок емоция и дълбоки спомени , създадени от музиката на "Сигнал"...
Не може да имаме никакви съмнения в лабораторията, в която са отнесени пробите на стадата от Велинград. Това заяви пред БНР п роф. Христо Даскалов,..
Определени производства се ориентират към по-евтини дестинации заради новите нива на заплащане у нас - вече не сме заден двор на Европа с ниски..
Конституционният съд допусна за разглеждане по същество и обедини в едно петте искания за частично и пълно касиране на изборите за 51-во Народно..