За непреодолимото разстояние между чушкопека и гурмето

Образите в романа са постоянни жители в едно малко, типично българско село с враждебно отношение към големия свят, който го заобикаля.

"Ние, българите, хем от една страна се стремим да ползваме благата на западния свят, които виждаме предимно в материален план, а от друга страна много браним идентичността си, която пак свързваме с материални неща – ракията, лютеницата, чушкопеците. Темата на романа е за сблъсъка между тези две битности. Защото българинът е някак разкрачен между тях и се опитва да ги съчетава, което винаги води до драматични резултати", отбеляза Иво Сиромахов.

„Ние винаги гледаме с подозрение към заобикалящия ни свят, ние сме враждебно настроени към света извън нас, привиждаме в него някаква скрита заплаха и затова ограждаме себе си със стени, зад които поглеждаме с едно криво око към съседите си. От друга страна, много силен е нагонът „У майкини“ да се съизмерват с другите, те живеят в постоянна паника – какво ще кажат хората за нас“, допълни писателят.

„Българинът е материален човек. Той живее с неща, които може да усети, да пипне. Неслучайно имаме такава поговорка – око да види, ръка да пипне. Ние много рядко излизаме от света на предметите и много малко са хората, които се опитват да надникнат и в света на идеите, да се запитат всъщност какви хора сме, накъде сме тръгнали, какво ще остане след нас. В крайна сметка зад нас няма да останат счупените ни смартфони и ръждясалите ни чушкопеци, а може би други неща, които сме завещали като идеи, като дух – на децата си, на внуците си, на малкото общество около нас.“

„Още от малки ни учат, че „много хубаво не е на хубаво“, че човек не бива да показва, че е много щастлив, за да не се урочаса, вярваме във всякакви дивотии като врачки, предсказания, ретроградни Меркурии и винаги смятаме, че зад ъгъла ни дебне нещо лошо. Никога няма да можем да се усмихнем. Освен това ни учат, че който се смее последен, най-добре се смее и затова някак си избягваме да се смеем, докато не сме сигурни, че сме останали последни“, коментира Сиромахов и посочи, че "ако видите някой по улицата да се усмихва, той е или чужденец, или е луд".

Стремежът към известност на всяка цена дойде с навлизането на риалити форматите, в които „на участниците се дава най-лошия възможен съвет – бъди себе си“, смята Иво Сиромахов. „Което какво означава? Означава – ти си прост, невъзпитан, обаче бъди си такъв, така си много готин, такъв искаме да те снимаме, такъв ни вършиш работа.“

У нас нищо не се прави умно и интелигентно – нито магистралите, нито къщите, нито туризмът на морето, подчертава Сиромахов. „Много малки изисквания имаме към себе си. Знаете, има такъв израз – карай, може и така. Даже има още по-лош израз – объркахме го, ама даже така по-добре стана. Много малко се цени умът и интелектът, за сметка на грубата сила, арогантността, простащината. Вижте кои политици успяват, кои вървят напред, кои доминират – онези, които имат 50 думи речников запас, които говорят глупости, които са арогантни и нахални“, изтъкна още авторът.

Големият проблем на нашето общество според Иво Сиромахов е лошото възпитание. „Масово около нас се отглеждат малки егоцентрични простаци, които порастват и стават възрастни егоцентрични простаци. Провалът ни като общество, като народ е заложен още в детските години.“