За главата на един учител

На пръв поглед тези събития нямат нищо общо, но историята ни учи друго. Защото корените на крайния ислямизъм във Франция са част от колониалното ѝ минало и политиката на неуспешна интеграция на хората от отвъдморските територии.

Алжир се оказва център на френската колониалната империя в Африка, след като е отнет от османците през 1830 г. Страната е включена към територията на Франция и се смята за департамент, подобен на вътрешните ѝ провинции. Управлява се от губернатор и започва бързо заселване на европейски емигранти в най-плодородните територии. Местните мюсюлмани, араби, бербери и туареги са изключени от обществената система и нямат политически и граждански права. Така, както дълго време и християните нямат в Османската империя.

Втората световна война променя ситуацията там напълно. Алжир подкрепя съпротивата и войските на генерал Шарл дьо Гол. Много от мюсюлманите се сражават заедно с армиите на съюзниците в италианските и френските кампании. Краят на войната ги връща в предишното подчинено положение. Заради това през 1945 г. в Алжир избухва първото въстание.

Ситуацията е сходна и с други колонии. Във Виетнам Хо Ши Мин повежда съпротивата и успява да освободи страната през 1956 г. Този пример дава на алжирците надежда и те също започват своята съпротива. Създаденият Фронт за национално освобождение повежда партизанската борба. Исканията са леви и социални – права, аграрна реформа и естествено – независимост.

Проблемът за Франция е голям, тъй като там живеят почти 2 милиона бели французи, които смятат Алжир за своя родина. В крайна сметка кървавият конфликт довежда до разпадането на Четвъртата република в Париж и до връщането на власт на ген. Шарл дьо Гол, който не се страхува да даде независимост на Алжир през 1962 г.

„Борбата, която приключва и саможертвата на загиналите от двете страни трябва да помогне на хората окончателно да разберат, че те са направени не да се бият, а да вървят заедно по пътя на цивилизацията“, казва той, когато е обявено примирието.

Алжир продължава живота си като независима държава. Но Франция не може да остане без своите „евтини“ работници. Така през следващите десетилетия в страната влизат все повече и повече хора от бившите колонии. Правителствата правят опит да им наложат приемане на френските идеали за демокрация и равенство, но в същото време расизмът и изключването са навсякъде. Днес, ако пътувате в големите градове или дори в южните провинции, има много места, където не трябва да ходите, просто защото имате бял цвят на кожата.

Най-сериозният проблем остава социалното изключване. Компаниите отказват да наемат хора с нефренски имена и чужд произход. Гетата заобикалят богатите квартали. Всички тези „други французи“ се чувстват отхвърлени и стават лесна плячка на радикалния ислям. Той също се оказва плод на западното общество.

Войната, която СССР започва в Афганистан, отваря невероятна възможност за САЩ. Съветското ръководство попада във Виетнамския капан, от който Америка не е успяла да се измъкне. Там съюзници на т.нар. „демократични страни“ са талибаните, начело с Осама бен Ладен. По-добре е да има радикален ислям, отколкото ужасното комунистическо управление.

„Изразявам силната подкрепа на нашата държава за съпротивата. Както и към голямата стъпка към единство, която те предприеха. Това показва, че народът на Афганистан говори в един глас в съпротивата си срещу съветското нашествие и окупация на тяхната земя. Обединяването се доказа и на бойното поле. През последните 18 месеца муджахидините подобриха въоръжението си, тактиката си и нанесоха редица поражения за съветските елитни части.“, казва президентът на САЩ, Роналд Рейгън след среща с муджахидините в Белия дом през 1987 г.

Оръжията, с които воюват обединените сили на муджахидини, талибани и арабски наемници, са изпратени от Америка. Резултатът е една разпадаща се държава където се появява „Ал Кайда“ – мрежа на терористични организации, разпространяващи радикалния ислям.

Но историята не свършва дотук. Връщаме се в Алжир, който през 70-те и 80-те години е управляван от ляво правителство, симпатизиращо на Източния блок. Краят на Студената война и разпадът на СССР довеждат до политическа криза и начало на гражданска война в африканската държава. Този път срещу военните и привържениците на светската държава се изправят терористични организации на радикални ислямисти. Войната с ислямският фронт за спасение продължава повече от десет години. Загиват над 100 хиляди души, а организацията става част от „Ал Кайда“.

Такива войни тепърва предстоят. Войни, в които ще умират момчета и момичета, носещи чалми и бурки или разпятия на врата. Европа явно вече разбира заплахата, пред която се изправя. Ердоган използва същите принципи, за да остане на власт, търси външни противници и доброволци да станат мъченици. За съжаление забравяме, че и той бе близък партньор на запада, а сега османистката и ислямистката му политика съсипва една след друга държавите около Турция.

А проблемът навсякъде продължава да е един и същ - когато не оставиш на човек нищо друго освен Бог, той е готов да убива за него. Готов е да унищожи и този, който се мъчи да му отвори цял нов свят и да го научи да мисли. Готов е да обезглави един учител по история.