Кризисният център „Търновград“ - подкрепа и подслон за жертви на насилие

Месеците на социална изолация доведоха да нарастване на случаите на домашно насилие. Не са малко и възрастните хора, изпаднали в риск, тормозени от децата си за пари и за имоти. 

Какви са трудните съдби на жертвите на тормоз и на трафик и каква е подкрепата, която получават в кризисния център във Велико Търново?   

Жени, малтретирани от мъжете си, мъже, жертва на трудова експлоатация, възрастни хора, оставени на улицата от децата си. Това е съдбата на хората, намерили подслон и грижа в кризисния център във Велико Търново. 

От пет месеца кризисният център „Търновград“ е спасението на 53-годишната Рени. 

„От Чехия дойдох. 6 години бях там. Имах брак. Обаче се разболях и започнах да му тежа и си намери друга. Дълго време, две години някъде, поддържаше връзка, а пък неговата майка много лошо направи с мене. Прибрах се, защото не можех повече да понасям. Да ви кажа – нищо не искам. Искам да оздравея“. 

Рени е с няколко инсулта, претърпяла е мозъчна операция, сега се лекува от онкологично заболяване. За няколко дена около Коледа Рени напуснала кризисния център, отишла при мъж, в когото се влюбила от контакти в социалните мрежи. Били няколко вълшебни дни, но той я оставил на улицата. Близките ѝ не я приютили, дъщеря ѝ от Франция потърсила подкрепа в кризисния център, където отново приели Рени. 

Доверие, подкрепа, подслон, социална и медицинска грижа предоставя кризисният център „Търновград“ на жертвите на насилие и на хората в риск, разказва управителят на центъра Наталия Петкова: 

„Една жертва на насилие или на трафик много трудно потърсва помощ. Първо причината е от страх, трудно споделя, трудно изгражда доверителни отношения с човека отсреща. Най-важното в нашата роля е първо да овладеем кризисната ситуация, да стабилизираме емоционалното състояние и чак тогава да започнем да работим, да им бъдем полезни и да им помогнем“. 

62-годишният Митко е първият обитател на кризисния център във Велико Търново, където е от близо половин година. На негово име се водят десетки фирми с луксозни автомобили и с милиони задължения към държавата. Сериозно е затънал финансово и дължи хиляди за актове на скъпите коли, които притежава на хартия. Станал и жертва на трудова експлоатация в чужбина. Работил много като общ работник в пицария и дискотека, живял като скот в мазе без санитарен възел, работодателят му го оставил без документи, пребивал го. Спасили го властите, потърсени от съсед на бившия му работодател. А от кризисния център във Велико Търново помогнали на Митко с издаването на нова лична карта. 

„В Белгия отидох, само и само да оправя очите, защото бях закъсал с очите, но станаха така нещата, че не случих на работодател и ме прибраха емиграционните там. Бях близо една година в кризисен център в Антверпен и оттам чрез емиграционните в София и от София тук. Бях подложен на физическо насилие от самия работодател от време на време, българин беше, не е заключвал, биеше хората. Направих си две операции на очите с помощта на хората от кризисния център в Антверпен“, разказва Митко. 

40 жертви на насилие, сред които и две деца, жертви на трафик, и хора в риск са намерили подкрепа от август до сега в кризисния център „Търновград“. Насилието се увеличава в месеците на изолация, но много от хората, подложени на физическо или вербално насилие, се връщат при насилника си, после пак идват при нас, коментира Наталия Петкова: 

„Това е много типично за жертвите – зависимост от финансови възможности, ако има и деца, няма как да се справят, защото ние сме временна услуга, осигуряваме подкрепа, подслон, но трябва бързо да се стегне, да си стабилизира емоционалното състояние и да търси как да продължи живота си напред. При нас в момента са настанени 13 човека – мъже и жени, имаме и майка с две деца, тя преди коледните празници си тръгна, защото се върна бащата на децата ѝ и ще полага грижи за тях. Хората, които са жертва на насилие, са имено от най-близките си – роднини или членове от семейството“. 

Силвия Боянова е социален работник от три десетилетия. Сега работи в кризисния център и споделя, че най-голямата ѝ болка е насилието, упражнявано върху възрастните хора: 

„Все още ме потриса и мисля, че и занапред ще продължи, мъката на хората от насилието, което е упражнено върху тях от най-близките им същества – техните деца. Възрастни хора с по две, с по три деца, с внуци, за които са полагали неимоверни грижи, възпитали са, изучили са ги и в един момент тези хора буквално са изхвърлени на улицата. Моята собствена кръв да се обърне срещу мен, да ме бият, психически да ме тормозят и накрая да ме изхвърлят на улицата от собственото ми жилище и никой да не иска да ме погледне“. 

С такава съдба са няколко от възрастните жени в риск, намерили подслон и спасение в кризисния център във Велико Търново. Сред тях са 74-годишната Костадинка и 66-годишната Краси, която е с ампутиран крак: 

„От 22-ри октомври съм, понеже оставих къщата, преписах я на децата си и те я превзеха и ми стана много обидно, нито съм разговаряла с тях и се принудих и си казах, че е по-добре да дойда в дом, отколкото… Аз в дом съм израсла, в дом за сираци и тук съм много доволна и си викам – така си определих съдбата, че ще си изкарам в дом старините. Тук, ако може, да си стоим, много доволно ще бъде, ама както чуваме отзивите, няма да стане“, разказва Костадинка. 

„Тук намерих всичко, което ми липсваше три години и половина – социална среда, хора, с които да общувам, добро отношение. Просто не искам да притеснявам дъщеря ми и това е най-доброто. И една усмивка от сутринта като видиш на вратата като дойдат от персонала, просто ти сгрява сърцето“, споделя Краси. 

26-годишната трудотерапевтка Мартина Бакърова е едно от момичетата от персонала на кризисния център във Велико Търново, което повдига духа на хората с трудна съдба: 

„Работя на първо място като техен приятел. Приятел, който влиза в тяхното положение и опитвайки се да ги разбера максимално, за да мога след това да върша своята работа. Моята работа е трудотерапия от чисто занимателна дейност с цел да запълват свободното си време с нещо полезно, развлекателна дейност, изобщо дейност, която да ги накара малко или много да се усмихнат и по някакъв начин за определено време да забравят нещата, които ги тревожат и мъчат“.