Къде стои границата между свободата на словото и шпионажа

Къде стои границата между свободата на словото и шпионажа? Пред кого и как отговарят за действията си Великите сили? Превърнаха ли се волно или неволно Джулиан Асандж и Уикилийкс в геополитическо оръжие? Тези дискусии съпътстват цялата история по случая. Те се възобновиха, след като в понеделник британски съд отказа екстрадирането на австралиеца в Съединените щати. 

В Америка Асандж може да бъде осъден на 175 години затвор при строг режим по обвинения в шпионаж и организиране на хакерска атака. В резултат на тези действия през 2010 Уикилийкс публикува стотици хиляди секретни американски дипломатически документи. На показ се оказаха не само външнополитически машинации на Вашингтон, а и видеоклипове, в които американски пилоти съзнателно избиват цивилни в Ирак. Разкритията станаха един от ключовите удари по имиджа на Съединените щати в световен план. Асандж обаче също придоби противоречив образ - действията му бяха възприети, включително от американската държава, като риск за глобалната сигурност. На показ излязоха и обвинения в изнасилване в Швеция. Поради това от 2012 година австралиецът се укриваше от правосъдието в Лондон, най-напред възползвайки се от право на убежище в еквадорското посолство, но след като беше изгонен оттам, Асандж се озова в британски затвор. Решението от понеделник забрани екстрадицията му с оглед на медицинска експертиза, според която той може да посегне на живота си, ако бъде предаден на Америка. В сряда обаче същият британски съд не го пусна под гаранция, а Съединените щати обявиха, че ще обжалват и първоначалното решение.

Решението на британския съд има две страни, изтъкна за „Хоризонт“ евродепутатът Патрик Брейер от Европейската пиратска партия:

„Съдебното решение се основава само на това, че той е пред самоубийство заради евентуалните сурови условия в американски затвор, които се равняват на мъчение по европейските стандарти - без контакт с други хора по 23 часа на ден, един телефонен разговор със семейството веднъж месечно, всичко това е нехуманно. Съдът обаче също така реши, че по същество той не е имал право да подкрепя информатора си в събирането на тези данни. Че това е престъпно поведение според британския закон. Съдът също определи, че във Великобритания нямаш право публично да оповестяваш скандали и злодеяния“.

По думите на Брейер в САЩ има притеснителни съдебни прецеденти, според които хора, действали извън територията на страната, не са защитени от основните права в американската конституция. 

„Има и юриспруденция, според която националните интереси и сигурност стоят над основните права. Най-общо казано, там няма защита на основните права по международните стандарти и е много притеснително, че Великобритания не вижда проблем с това“.

Основният източник на Асандж - Челси Манинг, беше амнистирана от предишния американски президент Барак Обама въпреки суровата присъда за същите деяния. Според българския журналист и анализатор Филип Буров решението на британския съд по същество отлага именно тази дилема в случая на Асандж. 

„Властите предпочитат да не им тежи въпросът с помилването на Асандж. От една страна той продължава да е в затвора, от друга - съдебното решение признава разследващата журналистика и публикуването на секретни документи като престъпление“.  

Стига се до фундаменталния въпрос - имаха ли право Манинг, Асандж, а след тях и Едуард Сноудън да нарушават писани закони в обществен интерес? Къде е границата между свободата на словото и шпионажа? Позицията на властите - разкривайки държавни тайни, уисълблоуърите застрашават сигурността на страните си. Другата гледна точка: 

„Често правителствата искат да знаят всичко за гражданите, всякакви детайли от личния им живот, заради своите си цели - понякога, за да контролират хората, друг път, за да придобият бизнес ноу-хау, което да помогне на индустрията им, а също и заради сигурността. В същото време обаче правителствата не искат да им се търси отговорност за действията им, което е недемократично. Трябва да е обратното - гражданите, които не са заподозрени в престъпления, трябва да имат право на поверителност и правителството не трябва да има право да ги наблюдава. Действията, които властта упражнява от името на суверена, трябва да са прозрачни и за тях да се носи отговорност. Така хората са сигурни, че правилните хора са на власт и може да им се потърси отговорност за престъпления“. 

Според Патрик Брейер именно тази демократична функция на Уикилийкс ги е превърнала в мишена на западния властови апарат. 

Донесе ли свръхинформационната епоха по-голяма свобода на словото и медиите? 

„Историята на Асандж показва, че - да. През последните години изобличаването на такава информация става много трудно и все по-опасно за хората, които го правят“, смята Филип Буров. 

Друга ключова критика срещу Уикилийкс и Едуард Сноудън е, че с действията си подпомагат авторитарните врагове на Запада в един отново многополюсен свят. Въпросът е дали и защо по отношение на уисълблоуърите стигаме до същите пороци, които сме готови да посочим другаде? 

„Уикилийкс промени този баланс на властта и правителствата се притесниха от тази система, чрез която хората могат да разкрият тайните на властта и източникът да е защитен. В случая ставаше въпрос за военни престъпления, но и дипломатически гафове. Тази система даде някакъв контрол върху американската външна политика... Това, което показаха хора като Джулиан Асандж и Едуард Сноудън, беше широко отразено в медиите в съответния момент. Не доведе обаче до масови протести. Имаше демонстрации, но те не бяха достатъчни за нужните сериозни промени. Съединените щати са много влиятелни, а европейските им съюзници ги е страх да настояват за спазването на човешките права, може би защото и те често не го правят. Западът често лицемерно критикува Китай, Саудитска Арабия или Русия, които в отговор винаги могат да посочат какво се случва в самите Съединени щати или Европейския съюз. Затова е важно да държим на собствените ни ценности в собствения ни дом“.