Клеър Макинтош пред БНР: Винаги ще вярвам в добротата на хората

„Донорът" е история за младо момиче, на което трансплантират сърце. Исках да напиша цял роман от тази идея. При писането на книги първо трябва да се появи историята. Не можеш да решиш, че просто така ще пишеш книга, пиеса или филм по някаква тема. Историята диктува под каква форма ще се появи. Дали ще е сценарий, роман или в този случай - новела. Идеята ми за донора не се получаваше като роман. Тогава бях помолена да напиша нещо кратко като част от инициатива с името „Проектът за бързо четене“. В него бестселърови автори пишат книги за аудитория, която тепърва открива четенето. Или може би има проблем с концентрацията при четене на по-дълги произведения. Аз открих този вид проекти, малко след като родих децата си. При такива обстоятелства е много трудно да намериш време за четене и концентрация. Това са кратки книги с много хубави истории, които не са дълги, и не са с много герои. Казах си, да, „Донорът“ е перфектна за този формат“.

Защо е важно да се говори за донорството?

„Аз самата съм записана да бъда донор. Ще се радвам, ако случайно нещо се случи с мен, някоя част от тялото ми да бъде използвана за трансплантант или за някакво научно откритие. Това е нещо, за което съм се записала отдавна - откакто съм на 18, имам донорска карта. Това е личен избор, разбирам хората, които се чувстват неудобно да го направят. Аз обаче ги призовавам да проведат този разговор със семействата и близките си, за да знаят какви са желанията им, ако се случи нещо с тях. Това е тема, за която трябва да говорим по-често“.

Писателката подчерта, че в книгата младото момиче, тийнейджърката, която получава сърцето, не знае кой е донорът.

„Трансплантантите винаги идват от анонимни хора. Това е нещо много голямо. Ако дадеш бъбрек или сърце на някого, човекът, който го получава, ще се чувства много задължен. Ще се чувства сякаш си му дал живот, което, практически е точно така. Как се отплащаш за това? Най-лесно е да не ти е позволен контакт с донора и близките му. В днешните времена е много лесно да проследим хората. Това, което се случва в книгата ми, е, че майката на тийнейджъра, станал донор на главната ни героиня, се свързва със семейството ѝ. Мисля, че това е много интересен въпрос за читателите - как биха се чувствали те, ако получат писмо от подобен човек. Биха ли се свързали с него - защото аз бих се свързала. Поне за да кажа „благодаря“.

„Донорът“ има и интересна предистория.

„Предисторията на „Донорът“ е следната: гледах видео онлайн, то се развиваше на една сватба. Във видеото булката стоеше при олтара. Оказа се, че и тя е с трансплантирано преди няколко години сърце. Още по-вълнуващ бе фактът, че до нея стоеше майката на детето, чието сърце ѝ е било присадено. Майката сложи ръка на сърцето на булката. По този начин тя отново почувства сърцето на своето дете, биещо в гърдите на тази жена. Много вълнуваща сцена. През цялото време обаче имах чувството, че има нещо много странно в цялата ситуация. Аз все пак съм автор на криминални романи и бивш полицай - веднага започнах да си мисля как потенциално някой може да поиска от човека, приел сърцето, да изплати услугата“.

Клеър Макинтош има зад гърба си успешна кариера на полицай. Избира професията съвсем случайно.

„Беше инцидент. Намирах се в университета, където се провеждаха серии от лекции, целта на която бяха да запознаят кандидатстващите с различни дисциплини. Исках да бъда управленски консултант по това време. За това реших да отида на подобна лекция. Оказах се обаче в грешната стая. При това закъсняла. Седнах и осъзнах, че има полицаи пред мен. Заслушах се и бях доста заинтригувана. Оказа се, че работата на полицая включва различни други професии. Това ме заинтригува, защото е трудно да задържиш вниманието ми. Обичам да откривам нови неща. Когато си в полицията, специално британската полиция - имаш пред себе си много възможности. Включих се и много ми хареса. Имах страхотна кариера, която ме научи много за хората и обществото. Отгледана съм в един спокоен и удобен свят. Мисля, че времето в полицията ми помогна да стигна до много различни други животи. Те пък ме научиха на емпатия и състрадание. Съществува една тънка линия между удобния живот и трудния. Не можем дори да си представим колко сме близо до прекрачването на тази граница“.

Работата в полицията учи Клеър Макинтош на различни особености за същността на хората.

„Научих, че всички сме способни на ужасни неща. Ако правилните ни бутони са натиснати, всеки един от нас може да извърши престъпление. Мисля, че това, което полицията ми даде, е способността да пиша автентично за травмата, кризите и престъпленията. Интервюирала съм много хора. Това ми помогна по-добре да разбера как хората отговарят, когато са под напрежение или лъжат. Този опит е много ценен за всеки автор, но особено за този, който се е отдал на криминалния жанр“.

Един от другите популярни романи на Клеър Макинтош е „След края“. Роман далеч от криминалетата и трилърите, пазещ в себе си болката от една непреодолима загуба.

„Различна е от другите ми книги. Въпреки това и този роман е пълен със съспенс и богати герои. В него има и обрат. Мисля, че читателите, които харесват криминалните ми романи, ще оценят и „След края“. Това е много специална книга за мен. За двама родители - Макс и Пип, които искат най-доброто за своя син.

Оказва се, че тези неща са много различни едно от друго. Родителите трябва да вземат решение дали да изключат животоподържащите му системи и да прекратят лечението му. На различни мнения са. Това е книга, която отново е вдъхновена от реално събитие. От решение, което ние със съпруга ми трябваше да вземем за нашия син Алекс. Ние тогава бяхме на едно мнение. Това, което исках да направя обаче, е да разбера какво би се случило със силна връзка, ако двама души не се съгласят един с друг. Нещо много интересно се случва, когато имаш деца - не обичаш партньора си по-малко, просто обичаш децата си повече. Това е една много интересна промяна в динамиката на една връзка“.

Дебютният роман на Клеър Макинтош „Оставих те да си отидеш“ ѝ печели милиони читатели. Историята е вдъхновена от един от хилядите случаи, на които е попадала като полицай.

С „Оставих те да си отидеш“ Клеър печели популярната награда за криминална литература в Англия. Тя побеждава дори и Джоан Роулинг, която същата година е номинирана под псевдонима си Робърт Гълбрейт.

„Да комбинираш писателството и семейството е трудно. Когато децата ми бяха по-малки, можех да пиша само вечер. Написах по-голямата част от „Оставих те да си отидеш“ в тъмното. Изключвах всички светлини и се отдавах на тишината в къщата. Помня, че в една подобна нощ пишех за един много страшен образ от „Оставих те да си отидеш“. Той говори директно на читателя. При това с доста заплашителен глас. Пишех това със затворени очи в тъмното. Точно завършвах частта със страшния герой, когато вратата ми изскърца и едно от децата ми застана пред мен - изплаши ме до смърт“.