Радикалният ислям като хибридна практика

Талибанският лидер Молла Абдул Барадар е пущун, сражавал се заедно с муджахидините срещу съветската заплаха. През 2010 г. с помощта на ЦРУ е арестуван от пакистанските служби, а осем години по-късно, през 2018 г., именно американците освобождават Барадар от пакистанския затвор. След две години той вече иска независим Афганистан с ислямска система и за него се говори като за бъдещия ръководител на държавата. Схемата, която ни прожектират, е отдавна отработена. Прибират по затворите, вербуват, обучават, наблюдават, освобождават и поставят за водач. Подобен е случаят с Осама бин Ладен. Почти същият е случаят и с Абу Бакр ал-Багдади, халифа на „Ислямска държава“. 

Главорези минават през затворите, там затвърждават легендата, че са идеологически и културологични врагове на Западния свят и САЩ, след което се заемат да създават проекти, които „разтърсват света“ и решават определени геополитически и геоикономически задачи.

Движението „Талибан“ се формира от пакистанските специални служби още в началото на 90-те като мрежа от медресета в Северен Пакистан под стратегическото покровителство на САЩ и чрез финансовата подкрепа на Саудитска Арабия. По времето на съветския комунизъм муджахидините са обучавани в специални лагери в Пакистан, за да воюват със съветската армия в Афганистан. Но муждахидините са внос от различни части на света. И ако муждахидините са платени ислямски бойци, то талибаните са замислени като паралелна формула, но по отношение на идеологическата настройка на обществото. Войната не може да е само срещу съветската интервенция, джихадът трябва да бъде за нещо дълбоко мотивиращо, за идея, например, за ислямски емират. Талибаните са част от т.нар. радикален ислям, теоретично понятие, инструментализирано в реалността за практически задачи и активни мероприятия. Талибаните са локален проект на пакистанските служби за осигуряване на влияние и контрол върху размирната афганистанска територия с цел Пакистан да придобие стратегическа дълбочина по отношение на Индия. Пакистанското разузнаване разгръща своите агентурни мрежи и постига обхват в Афганистан, обучавайки хора основно от етноса на пущуните, които живеят на териториите на двете държави. Разбира се със съдействието на САЩ, които в началото на 90-те години търсят начин да контролират хаоса в обществените процеси в Афганистан след оттеглянето на съветските войски.

САЩ инвестираха над 1 трилион долара във военното си присъствие в Афганистан и за стабилизирането на страната; съвсем естествено създадоха свръхкорупция и накрая разбраха, че не могат да контролират ситуацията. Разбраха това, когато техният близък съюзник Пакистан отказа да се включи в пълзящия опит на „Ислямска държава“ да взриви територията на Афганистан именно през талибаните. Нека припомня, че ръководителите на „Ислямска държава“ считаха Афганистан за своя база, откъдето могат да атакуват Средна и Източна Азия. С намесата си в Сирия Русия провали тази стратегия. Отделно от това, пакистанските служби отказаха да пуснат по границите си въпросния радикален проект, който да решава по доста груб начин част от американските геостратегически задачи в Азия, при това за сметка на всички останали. Това изнерви Вашингтон, а Wall Street Journal тревожно алармира за промените във външната политика на Исламабад. САЩ се сблъскаха с факта, че в региона на Af-Pak (неологизъм за района на оперативна дейност – Афганистан и Пакистан) плавно се оформя антиамерикански съюз с особена плътност. Затова Вашингтон започна формално да се изтегля от там, заедно с официалната отговорност, която носи за региона. Разривът между САЩ и Пакистан започна да се задълбочава, когато САЩ смениха политиката си спрямо Индия и започнаха да я възприемат като противовес в дългосрочен план на нарастващия Китай, който е стратегически съперник на Америка не само в Азия, но и като глобална претенция. Тази промяна в американската външна стратегия постепенно започна да сближава Пакистан с Русия и Китай.

С изтеглянето си от Афганистан САЩ оставят бълбукащо гнездо на радикален ислям като инструмент на т.нар. proxy war срещу Москва и Пекин. Русия счита бившите съветски републики за буферна зона срещу пълзящия инструментализиран тероризъм, който би могъл да се използва за разклащане на руската държавност. Руската федерация има военна база в Таджикистан, номер 201, която е съвсем близо до границата с Афганистан и която изпълнява точно тези функции. През последните 30 години САЩ работят много силно в постсъветското пространство за изхвърляне на руското влияние, включително през трети страни като Турция и Саудитска Арабия, и посредством разнообразни проекти за създаване на ислямски образователни мрежи, каквото беше влиянието на небезизвестния Фетхуллах Гюлен. 

Държавата, с която САЩ много обичат да „плашат“ света, Иран, e теокрация, но е република. А когато става дума за емират, като съставна част от халифата, всъщност говорим за пълзяща концепция. Тъй като идеологията на халифата е да се върнат земите, където някога, когато и да е, са живели мюсюлмани. Тази форма на теокрация настоява за непрекъснато териториално разширяване. В момента ни се прожектира сюжет как талибаните са враждебно настроени към САЩ и унищожават всички, свързани с американското влияние. Само че много скоро ще стане ясно, че военното присъствие на САЩ в Афганистан е просто заменено с инсталирана и добре контролирана ръководна агентура. Доста по-евтино и по-ефективно, тъй като подобна концепция позволява да се извършват неприемливи операции, да се вземат радикални решения, да се извършват мероприятия, за които отговорността е единствено на куклите. Стратегическата цел на подобен ход е дестабилизация на Централна Азия. Ще се търси остър подход за навлизане на радикално влияние в бившите съветски мюсюлмански републики и Синдзян - уйгурския автономен район в Китай, ще се търси извличане на радикали и ползването им за терористични цели, ще се провокира поредната бежанска вълна, която ще донесе финансови и културологични проблеми в Европа, ще фокусира вниманието на засегнатите държави от Азия, които ще харчат стратегическа енергия и средства, ще се нагнетява политическо и междудържавно напрежение в региона, ще се конфликтират етноси за създаване на размирици. Всичко това ще задържа развитието на региона и ще принуждава отделните държави да търсят помощ по единично от глобалния лидер. Такъв е планът, а изпълнението – това е друга работа. Може и да се провали, както се провали „Ислямска държава“.