Истории за наборната военна служба

Последният набор, който влиза в казармата, беше 1988 година. От 1 януари 2008 година българската армия стана изцяло професионална. Наборна военна служба няма, въпреки че темата е в полезрението на политиците в последните години.

„Казармата през онези 45 години“ е темата на изложбата, която подреди докторът по етнология Илия Вълев и уредник в Регионалния исторически музей във Велико Търново. 36-годишният историк не е ходил в казармата, но от 10 години не спира да я изследва и докторската му дисертация е посветена на нея. 

„Казармата не се възприема само като военна институция с ред и голяма дисциплина, но и като форма на инициация, където момчетата порастват. И не случайно затова съм озаглавил изложбата „Когато момчето става мъж - казармата през онези 45 години“, т.е. през социализма. Идеята е точно да покаже по по-популярен начин казармата или наборната военна служба. В самата изложба включвам близо 300 експоната, които основно съм събирал по време на моята докторантура през 2013-2015 година. Други са ми предоставени от частни лица, мои приятели. Трети и четвърти съм вземал от различни институции - музеи и архиви“, каза за БНР д-р Вълев. 

Изложбата представя един ритуален процес, който започва с военно-медицинските комисии, където е първият граничен преход към възмъжаването. Следва цикълът от обичаи, свързани с войнишкото изпращане, първите 40 дни в казармата, военната клетва - като много важен военен и обществен ритуал, проследява се животът в условно оставащите 700 дни и накрая завършва с уволнението. 

Интересни акценти са експонатите, описващи новобранската вечер с изпращането на младите мъже в казармата - куфар с лични вещи, но облепен с женски образи от тогавашното списание „Жената днес“, костюм с гумен заек, вместо вратовръзка и социалистически петолевки, вместо пагони.

Войнишката мешка или така наречената бойна готовност е била задължителен атрибут на войника, разказва д-р Илия Вълев:

„В бойната готовност има много неща, които са най-вече за поддържането на личната хигиена, да му е топло на тялото на войника. Има бельо, има четка за зъби, паста за зъби, бял и черен конец задължително. Има няколко празни плика и празни листове за писане на писма. Четка за размазване на ваксата върху обувките. Има бели якички“.

Партенките са неизменна част от съдържанието на войнишката мешка. Д-р Вълев не е ходил в казармата и не се е научил как се навиват партенки:

„Партенката казват, че е най-удобната за носенето на старите цинтови обувки при социализма. Кубинките много късно стават част от облеклото на войника. Цинтовите обувки или така наречените цинтовки са били обувните принадлежности на войниците. Те са били много неудобни и по някакъв начин партенката наистина е запазвала крака много повече - хем да диша, да не се създават плюски или ранички на краката. Но аз, за съжаление, все още не съм се научил да си навивам партенка“. 

Как се навиват партенки отлично знае директорът на Регионалния исторически музей във Велико Търново д-р Иван Църов, който е изкарал школата за запасни офицери в Плевен. 

„Отслужих две години и малко, от 26 септември 1975 година до 17 октомври 1977 година. Нашият старшина се казваше Аристотел Ванков. Старшината Арчи, майката на ротата, беше много строг и грижовен - той баща, той майка. Арчи имаше един мотор „Иж“. Още първите дни в казармата, когато все още се опознавахме, свиквахме с обстановката, не означаваше, че сутрин не правихме задължителната физзарядка, след като ставахме в пет часа, но нашият старшина ни караше да тичаме в района, а ни извеждаше извън района. Там, където сега е Панорамата на Плевен, там беше третият район, в който аз съм служил. Наблизо, на около 2 км, имаше един стар турски редут и ние тичахме по пътя към него. Арчи караше отзад с мотора и този, който изоставаше, получаваше един шут и отиваше в първите редици на тичащите. И това се повтаряше многократно в двете посоки“.

Наказанията са били част от военната служба, спомня си днес историкът д-р Иван Църов:

„Заради някаква несправедливост се обаждам в строя или на мен ми се е струвала несправедливост и старшина школникът, който е помощник-взводен командир, но има право да наказва с непоряди по служба, ми дава един непоряд. И аз мълча. Увеличава и аз продължавам да мълча. Когато вече станах пет, аз казах „Слушам“, защото можех така прогресивно да се увеличат до много. Който има наказание, не излиза в градска отпуска. Тези непоряди ме доведоха до това, че от клетвата чак до месец май на следващата година изобщо не бях излизал от района на поделението. Във Варна ме е арестувал комендантски патрул. Като спортист участвах на школите за запасни офицери и военните училища в някакви републикански състезания. Защо ме арестува този патрул така и не разбрах. Изтървахме влака, с който трябваше да си тръгнем през нощта до Плевен, това беше в района на гарата във Варна. Пуснаха ни, но така. Имам и арести, записани в книжката, но в интерес на истината не съм лежал в ареста“.

Спомени от казармата разказва и историкът д-р Чавдар Ангелов, директор на Националния парк-музей „Шипка - Бузлуджа“. Отбил е военната си служба за 6 месеца през втората половина на декември 2001 година в школата за старшина школници, базирана във Военното училище във Велико Търново. По време на неговата казарма става атентатът на 11 септември върху кулите близнаци в САЩ. За този ден д-р Чавдар Ангелов разказа пред БНР: 

„Тази школа, която аз завърших, се състоеше от три роти. Ние бяхме около 200-250 души. Точно този ден имахме за задача да почистим доста голям район между най-южните корпуси на Военния университет и оградата, която върви успоредно на пътя за София. В късния следобед, може би беше около 4 часа, вече привършвайки, уморени и ядосани, че ни карат да вършим неща, които могат да се свършат с машини, а ние трябва да ги вършим на ръка, един от нашите другари, беше явно се върнал за малко в една от сградите, викайки „Идвайте да гледате телевизия, нещо става в Америка“. Всички прекратихме работа. Видяхме, ясно си спомням падането на първия небостъргач. Малко след това командирите поеха нещата в свои ръце, разпратиха ни по задачите. Със смрачаването токът във Военното училище беше спрян и рано-рано ни сложиха да спим. Предполагам, че това е било във връзка с някаква нерутинна, разбира се, ситуация. Това е било някакъв протокол, която е трябвало да бъде спазван. Това е споменът ми от този зловещ атентат“.

36 години от живота си е посветил на българската армия професор полковник от резерва Георги Камарашев, заместник-кмет по устройство на територията на Велико Търново. Казва, че отговорностите са нараствали с пагоните и звездичките по тях, а за веселите си армейски истории сподели: 

„Те са много, но една ми е останала много смешна. Бях лейтенант, взводен командир, и от Благоевград, от зенитния полк отиваме на Шабла на стрелби и аз решавам да отида да видя морето. Там има едно поделение, прескачам една ограда, втора ограда, трета ограда, за да скъся пътя до морето. Лейтенант, младо момче, и по едно време се обръщам и гледам един войник прескача същите огради след мен. И му викам: „Ти защо прескачаш оградите“? Той ме гледа, гледа и ми казва: „Другарю лейтенант, всяко нарушение си има старши. В случая вие сте старши“. Така че съм запомнил, че всяко нарушение си има старши. От дистанция на времето отговорностите сякаш се постопиха, но хубавите спомени и хубавите преживявания си остават. Има много войници, които са били при мен и си поддържам отношенията до ден-днешен с тях“. 

Без значение дали животът ви е бил свързан или не с казармата, можете да разгледате облекло, снаряжение, обозначителните знаци на родовете и видовете войски в българската армия през онези 45 години до 27 февруари в музей „Възраждане и учредително събрание“ във Велико Търново при условието за зелен сертификат. Експозицията е под егидата и с финансовата подкрепа на Министерството на отбраната и Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“.