Сърджан Драгоевич: На Балканите може да сме мазохисти, но бих се самоубил, ако живеех в Швейцария

В началото на избухването на войната в Украйна много коментатори, професионални и по-обикновени, допуснаха грешката да заявят, че "войната се завърна в Европа след 70 години". Емоционалната реакция пропусна факта, че първите мащабни военни действия на континента след Втората световна война се случиха през 90-те на Балканите. На нашия полуостров краят на държавния социализъм и завръщането на войната бяха определящи за духа на времето в бивша Югославия, който битува в нея и досега. А за моментните снимки на това време разчитахме на изкуството, особено много на филмите. На образи като този на белградски гангстер, възпитаващ свои протежета от агитката на Цървена звезда, или тези на някогашни приятели, озовали се от двете страни на фронтовете в Босна.

В рамките на продължаващия "София филм фест" у нас гостува един от култовите режисьори на сръбския преход. Познаваме Сърджан Драгоевич с филми, добили огромна популярност и в България като "Не сме ангели", "Рани", "Свети Георги убива змея", "Парад". У нас той представи новия си филм "Небеса", а наред с това подготвя снимките на следващия - история, вдъхновена от процеса срещу Тодор Живков. 

Сърджан Драгоевич е събеседник в предаването "Събота 150". 

Новият Ви филм "Небеса", който е част от програмата на "София филм фест", разказва за средновековни християнски чудеса, които се случват в посткомунистическа, вече бивша Югославия. "Исках едновременно да изразя уважение към християнството и да направя комедия", казвате за филма. Кое е смешното в сблъсъка между нашето време и традиционалистките християнски нрави?

Този филм не е точно комедия, каквито съм правил през моята кариера. По-скоро бих го нарекъл християнска алегория. Определям го като есе за християнството. Вероятно е най-личният от деветте ми филма. По-малката ми сестра е православна монахиня от 25 години и винаги ме е интригувало решението ѝ да поеме по този път. Тя е много удовлетворена от него. Прочете няколко версии на сценария, видя филма при монтажа и го хареса много. Нейната перспектива беше много важна за мен. 

Моята перспектива за съвременните източноевропейски общества, прекарали 50 години в социализъм и атеизъм, е, че те приличат на тези в първите векове на християнството, когато езическите богове и символи съжителстват с християнските. В това живеем сега. Свещеници освещават мерцедеси и смартфони навсякъде в Източна Европа. В Сърбия всяко семейство си има избран светец покровител, което е стара традиция. В сегашно време обаче футболните клубове и политическите партии също си имат светци, което е абсурдно. Преди 20 години една фолк певица плати на свещеник да кръсти нейното куче чихуахуа. Филмът ми представя тази реалност, но не е богохулен, напротив - християнски филм е.

Но е факт, че някои, кръстени наскоро християни в Сърбия, го критикуват. Истинските вярващи - тези, които редовно ходят на църква, или свещениците, нямат никакъв проблем с него. Проблемен той се оказва за онези новоизпечени вярващи, които преди 20 години са имали комунистически партийни книжки, а сега са големи християни и крайно десни.

Един от предишните Ви филми е "Парад", в който стереотипни мъжкари от различните лагери в югославските войни се обединяват, за да охраняват гей парад. Филмът съдържаше и послание за нужда от толерантност. Но сега тази търпимост към различията сякаш е противопоставена на традиционните християнски ценности. Какво ще излезе от тази битка? 

Трудно ми е да отговоря на въпроса. Дилемата е постоянна, но пък е сред причините да живея на Балканите. Тези противоречия правят живота интересен. Трудно ми е да си представя да живея без тях. Ще направя препратка към последния ми филм "Небеса", чийто сюжет се отнася не само за бивша Югославия, а и за България, и за други балкански страни. Основната му тема е какво е наистина Божието чудо. И отговорът, който давам чрез образите, е многозначен.

Ако един добър човек изведнъж придобие ореол, ние ще кажем, че това е Божие чудо. Но има и друга възможност - както казва Мартин Лутер - дяволът също може да прави чудеса. Един художник започва да рисува картини, които са ядливи и с които хората могат да се хранят. Дали това е Божие чудо, или едяволско изкушение? И всъщност единствените безспорни Божии чудеса във филма са саможертвата за някой друг и любовта. Това беше и основното послание на "Парад". 

В бившия Източен блок вече започваме четвърто десетилетие без държавен социализъм. Днес геополитическите анализатори казват, че войната в Украйна означава край на ерата след Студената война. Какви за Вас са житейските уроци и поуки от посткомунистическия период, в който са ситуирани и вашите филми?

Аз съм режисьор и се занимавам с въпросите, които са ми интересни, посредством моите филми. Въпросът Ви е тема на следващия ми филм. Заедно с продуцента Биляна Първанович сега сме в София, за да говорим с нашите копродуценти. Искаме да заснемем част от филма тук, защото историята е универсална за Източна Европа и е базирана на романа на Джулиън Барнс "Бодливо свинче". За него Барнс е вдъхновен от съдебния процес срещу Тодор Живков. И така, филмът ще е политически трилър, в който през първата година след падането на социалистическия режим новите демократични власти съдят доскорошния социалистически диктатор.

Това е нещо, което дължа на себе си и на публиката. Живях 27 години в социализъм. Чувствата ми към онова време са смесени. Не съм антикомунист. След три десетилетия в демокрация - на моменти фалшива - смятам, че съм видял добрите аспекти и на двете системи. Затова нямам единно мнение - не съм крайно ляв, но оценявам някои положителни страни на предишния живот.

Ваши филми като "Не сме ангели", "Рани", по-късно и "Парад", лично за мен са смешно-трагични снимки на преходния период - на мафията, на национализма и на агресията, на трудното опознаване на свободата. Не е и случайно, че придобиха култов статут както в бивша Югославия, така и в България. Във Вашата страна Вие творите редом с други култови режисьори с чиито филми ще запомним изминалите години - като Радивойе Андрич и неговите "Мунье" и "Като порасна, ще съм Кенгуру", като Милорад Милинкович и неговия "Мъртвешки студен", разбира се и Емир Кустурица. От какво се роди този смешно-тъжен киностил в Сърбия?

Не виждам прилики между мен и колегите, които иначе уважавам. Милинкович ми е приятел, Раша Андрич също, но моите филми са повлияни от английската филмова школа, от Кубрик, от циничните британски "Ийлинг" комедии на 40-те и 50-те. Хуморът ми е доста по-различен от хумора на тези мои скъпи приятели. Кустурица прави много извънградски сюжети, интересува се от циганската култура. Паскалиевич си пада по мелодраматичните малки истории. А аз съм градски човек. Бях басист на пънк група през 80-те. Интересуват ме рокендрол теми. Раша Андрич също е градски режисьор и рядък талант за Сърбия и е жалко, че не направи два пъти повече филми.

Разликите между вас са съществени, но все пак смятам, че във филмите на всички ви се усеща определен дух на времето. А то несъмнено беше интересно. Как бихте описал 90-те години в Белград, като погледнете към тях сега?

Беше лудо десетилетие, половината време прекарахме под санкции. Купувахме си по литър - литър и половина бензин, който после ти скапва колата. Инфлацията понякога се измерваше в милиарди динари дневно. Но като си млад, което и да е време е фантастично. Нощният живот в Белград беше велик. Въпреки турбофолка, новобогаташите и мутрите, които също бяха част от атмосферата на града, той беше много интересен. Не знам дали само защото бях млад. Не мога да си представя да живея в скучни държави. Бих се самоубил, ако живея в Швейцария. Затова и харесвам Балканите. 90-те тук бяха екстремно и страшно време, американци или шведи не биха оцелели, но ние им се насладихме. Дори по време на американските бомбардировки през 1999-а ние правихме барбекюта и купони по балконите. Може и просто да сме мазохисти, но беше забавно.

Филмите и историите Ви мазохистични ли са?

Надявам се да не се възприемат така. Искам да са забавни. Нали се сещате за много дългите арт хаус филми - те са мазохистки. Надявам се, че моите не са такива. 

Житейската Ви история преминава през период в Съединените щати, завръщане в Сърбия, по-късно и политическа активност през социалистическата партия на Ивица Дачич. Бяхте и депутат. Определяте ли се още като социалист и смятате ли, че творците и бунтарите имат място в политиката? 

Живеем в демокрация и всеки трябва да взима участие в политиката. Аз смятам, че гласуването трябва да е задължително. Ако си гражданин, трябва да те интересува какво се случва и да помагаш на общността си. За 3 години като депутат успях да узаконя важни неща, свързани с промотирането на културата. Не съжалявам, че го направих, а съжалявам, че не успях да направя повече. Защото на Балканите културата е най-малко интересното нещо за политиците. Те не разбират, не се интересуват от нея и това е изключителна причина хора от културата да участват във вземането на решения. По-добре е да станеш политик и да се бориш за общото благо.

Аз съм християнмарксист. Така се определям политически. Това е нещо, което е добре познато в Италия, Испания и в Южна Америка, но не и на Балканите. Ние сме разделени хора - или сме християни, или марксисти. Според мен човек може да е и двете, защото християнството и марксизмът имат много общи черти.

В Европа започна нова братоубийствена война. Макар ситуацията да е по-различна, Вие сте автор на един от най-хубавите филми за предишния такъв конфликт на континента - "Красиви села, красиво горят". Какви асоциации намирате между сегашната ситуация и войните в бивша Югославия? 

Подкрепям украинския народ, против агресията съм и ме вбесява да наблюдавам в страната ми пропутинистки демонстрации в подкрепа на агресията. Това е безумно, защото сме живели във война и бомбардировки и за мен е лудост да подкрепяш такива действия.

Темата обаче е и лична, защото първият ми филм "Не сме ангели" не можеше да бъде излъчен никъде заради тогавашните санкции срещу Югославия в сферата на изкуството и културата. Това за мен е лудост. Филмът, който споменахте - "Красиви села, красиво горят", сега е поставян в списъци с най-добрите хиляда филма в историята. Тогава обаче беше върнат от фестивалите в Берлин, Кан и Венеция и определен като сръбска фашистка пропаганда. Затова съм чувствителен по този въпрос и не подкрепям санкционирането и цензурата на артисти заради войната.

А защо не успяхме да преодолеем желанието за война?

Тук имам аргументи в полза на Русия. След разпадането на Съветския съюз тази страна беше ограбена и унижена. 150 милиона руснаци очакваха демокрация, вместо което през 90-те просто ги ограбиха. Мога да разбера антизападния сантимент. 

Аз имам предвид желанието за война на политическо и чисто човешко ниво изобщо в света. Войните на 20-ия век бяха съпреживени от цялото човечество посредством вече развитите медии. В нашето време потоците от информация в социалните мрежи са изпълнени с видеоклипове, показващи човешко страдание, но не можем да преодолеем войната като средство за решаване на проблемите ни. 

Очевидно не можем. Вижте, не знам какво да кажа, но 3 години бях от страната на взимащите решенията. Никога не съм харесвал политиците, защото са ми скучни, но наблюдавах как мислят. И смятам, че един от проблемите на света днес е, че с политика се занимават не особено качествени човешки същества. Ако по-подходящите хора нямаха това снобско отношение и не се разграничаваха толкова от политиката, щеше да е по-добре за всички ни. Политиката е важна професия и се нуждае от висококачествени хора. За съжаление там има голям недостиг на такива хора.