В огледалото на резонаторната свобода

Има ли война, която наистина да ни освободи вътре в нас? Има ли смисъл да хванем оръжие в ръка, за да подемем подобна битка? За да погледнем отвътре навън и отвън навътре в търсене на свобода, сякаш по-друга и по-трудна, „Изотопия” направи музикален опит за летене с добър познайник на предаването.

Преди време Петър Делчев ни разказа за малка част от необятната си колекция с музикални инструменти от цял свят.

• Що е то хърди-гърди?

Петър (Ambient Folklore, „Кайно Йесно Слонце”, „Исихия”) свири на много от тях, но този път донесе в студиото само два, които изрично обвърза с думата „свобода”. Първият прозвуча особено опълченски, въпреки приложеното му спешно лечение с колофон.

„При промяната на температурата всеки път някой от компонентите на хърди-гърдито не се държи точно както човек очаква. Както са казали в слънчева Шенгения за тези инструменти: половината време човек ги настройва, а в другата половина свири фалшиво на тях”, разказва през смях Петър. Определя музикантската си борба с причудливото гърди като „наистина епична”.

Защо Петър свързва звука на свободата с опърничавото хърди-гърди?

„Гърдито е нещо, с което доста време се борих, докато разбера какво мога и какво искам да направя с него. Все повече и повече се доближавам до усещането, че имам свободата да изсвиря на него не само каквото технически мога, а каквото искам, каквото ми е в главата.”

При Петър композицията често започва от техниката: „Започвам да си свиря, да импровизирам, да пробвам неща, докато в един момент главата ми чува какво свирят ръцете ми и казва: „Това нека го повторим, но малко по-бавно и малко по-ясно, и да почнем малко по малко да го изчистваме като мелодия.” Много често сядам с инструмента не с идеята да измисля Magnum opus, а да опитам нещо, което съм чувал, виждал или просто да дам възможност на ръцете да работят без намесата на главата.”

Невинаги това дава най-голяма свобода и лекота в композицията, но понякога методът на изключената глава сработва. С чувство за самокритичност и самоирония Петър Делчев бяга съзнателно от думата „създаване”. Тя поставя високи изисквания, каквито той скромно не приписва на музикантските си търсения. Залага на „случайното свирене”, придобило форма.

Освен с характер гърдито е инструмент с история. „Има изображение от XII век в катедралата в Сантяго де Компостела. То е на друг инструмент, предхождащ гърдито, органиструм. Най-вероятно е съществувал и преди това, за да стане достатъчно популярен, че някой да си направи труда да го изреже от камък. Така или иначе това е първото материално свидетелство за такъв инструмент.”

Вторият инструмент, донесен от Петър, е изключително лъскава, буквално огледална и особено тежка резонаторна китара. Смело ѝ даваме името Студена Дрънкова.

„Китарите са от така наречените дрънкови инструменти. Всички тези инструменти произхождат от уда, който до ден днешен си съществува в Северна Африка, в арабския свят. Има спорове откъде точно идва, но в България удовете, които се срещат, най-често са турски.”

Претендентите за първообраз на китарата са много. Една от версиите е за древни инструменти от сегашните земи на Иран. „Иранските са малко по-различни. Там също има сходни инструменти, но оттам идва това, което наричаме гъдулка”, обяснява Петър. И добавя: „гръцката лира също е силен кандидат”.

„Има твърде много неща, които много, много си приличат и възникват при различни култури, не е ясно дали е паралелно, не е ясно дали е заимствано отнякъде. Има ги и си приличат чисто конструктивно. Да кажем разликата между гръцката лира и ребека е повече философска, отколкото техническа. Идват от различни култури и съответно имат различна техника на свирене, но като конструкция двата инструмента са доста близки. Съответно и гъдулката има елементи, които се намират и при двата, както има елементи, дошли от други инструменти. Изобщо като едно кръстопътно място тук е оставало нещо, което на някого му е направило добро впечатление и е решил, че може да се справи с него.”

Да се върнем към г-жа Дрънкова, която сияе в студиото и определено си тежи на мястото.

„Изцяло метален корпус с дървен гриф, това е така нареченият резофон или резонаторна китара. Почват да ги правят в САЩ в началото на ХХ век, когато се опитват да включат китарата в състав, близък до биг бендовете. Китарата е тих инструмент в сравнение с тромпетите и цялата медна група, дори дървените духови са по-силни. Ударните, които акомпанират, медни духови или дървени духови са съответно силни, китарата дори не се доближава като интензитет до тях. Тогава започват да правят китари с такава конструкция. Такава китара има на корицата на Brothers in Arms на Dire Straits.

Под централния кръг има няколко алуминиеви плочи, които действат като резонатори. Оттам тя се нарича резонаторна китара. Тонът ѝ е доста особен в сравнение с този на стандартните акустични китари, които все пак си имат топлината на дървото, свое отзвучаване и т. н. Тази е със сравнително къс, остър тон, много пробивен, за да излезе пред всички инструменти. Но така или иначе тя, в един биг бенд, няма как да бъде солов инструмент. Винаги е била акомпаниращ, защото – въпреки всичките качества на звука, не може да излезе над духовите инструменти.”

Петър свири на резонаторната си китара, като си служи с позната техника – tapping. „За електрическата китара едно време в България беше популярна като double hand. Дясната ръка удря по праговете, така че да изкара тон в по-далечния край на грифа. Човек може да направи доста големи скокове сравнително бързо. Особено при електрическата китара много се ползва, за акустичните инструменти е по-рядко. Има хора, които свирят по този начин, да кажем от така наречените интернет сензации Анди Маккий много ползва такава техника. Също канадецът Дон Рос, когото доста харесвам, но едно от най-големите имена в това нещо е Майкъл Хеджис, който, за съжаление, не е между нас вече доста години. Великолепни неща могат да се изпълнят. Аз съм доста далеч от добрите образци, ама отнякъде трябва да се започне. Никой не се е родил научен. Човек започва от единия край, прави някакви неща, след пет години като се чуе какви ги е свирил си вика: „Леле, как съм живял сред хора!”, но в съответния момент се гордее със себе си – какви великолепни неща излизат от ръцете му.”

Както вече разбрахте, Петър се е заредил с много чувство за хумор, което упражнява най-вече върху себе си. А самият себе си упражнява над китарата от седемгодишен. Дали звукът на г-жа Дрънкова всъщност не е звукът на музикалното му робство, вместо на музикалното освобождение?

„Това е инструментът, който най-малко ме затруднява. Между него и мен има най-малко пречки. С доста други инструменти вече съм се сприятелил, но това е инструментът, на който наистина усещам, че мога да направя каквото си искам”, признава Петър.

В известна степен китарата е универсален и клиширан символ на свободата заради първосигналното свързване на рока със свободата. Как се излиза от това клише и коя е китарната свобода на Петър?

„Съвременната китара е много гъвкав инструмент. След пробива, свързан с усилвателите за китара и ефектите, наистина е станал инструмент, който се използва за всякаква музика. Много е трудно човек да намери на него нещо, което никой преди не е пробвал. Въпреки това в днешно време има хора, които човек като види какво правят с инструмента, си казва, че това вече е нещо, което никога не ни е хрумвало, примерно Мат Хенсън от Polyphia. Нито една от техниките не е изцяло нова, но лекотата, с която той ги смесва, е напълно впечатляваща. В същото време до ден днешен дрънкането на китара по подлезите е нещо, което се случва. Китарата е в много голяма степен непретенциозен инструмент. Той може да бъде много сложен, много майсторски и в същото време позволява тази лекота на изпълнение, която доста други инструменти нямат.”

Петър напомня, че китарата има много дълга традиция и почти всички култури, до които имаме достъп, са си служили с нея за целите си, които далеч не се ограничават в думите „рок” и „метъл”. Изпълненията на класическа китара, акустичните, които в англоезичния свят се наричат „фолк”, примерите са много и все интересни:

„Имаме циганския джаз manouche, на който техниката е такава, че хората, които свирят това, не свирят нищо друго. Съответно човек, ако идва от друг стил, колкото и да е добър, не може да влезе в този стил без много сериозна подготовка. Техниката наистина е радикално различна. Инструментите за съответния стил са толкова различни, че в някакъв момент даже може да се смятат за различни инструменти. Конструкцията отдолу е повече или по-малко една и съща, но техниката на изпълнение е много различна.

След това са китарите с увеличен тонов обем, тоест 7-, 8-, 9-, 10-струнни китари, които имат допълнително суббаси, арфокитарите или контракитарите. Арфокитарата е конструирана от европейски лютиери, но от хора, които много бързо са отишли в САЩ, е възприета като арфокитара. В Европа това, което е останало, е австрийската контракитара, която в най-тежкия си вариант има 13 допълнителни басови струни. Китарата просто е претърпяла страшно много развитие в различни стилове. В същото време предишните итерации продължават да съществуват. Например така наречената барокова китара, която всъщност е по-близка до мандолиновите инструменти, отколкото до съвременната китара.”

Китарата носи свобода на Петър, защото му е близка и свири на нея с лекота. Хърди-гърдито е символ на свободата, защото е прeдизвикателно. А тишината свобода ли е за музиканта?

„В умерени количества е необходимост и да, свобода е”, отговаря той, но е убеден – нито с тишината, нито със звуците е добре да се прекалява.

Една от любимите му свободолюбиви музикантски истории е свързана с концерт на „Кайно Йесно Слонце”. „Концертът, не особено необичайно, се проточи доста повече от предвиденото време, човекът, който се грижеше за звука, каза, че работното му време е свършило, изключи всичко и си тръгна. Свирихме още час след това. Пълна акустика, хората останаха вътре.”

Човек помни точно такива моменти, продължава Петър и свързва усещането за свобода и с тях. „Човек да се почувства за малко някъде другаде, на места, на които не е нужно да се съобразява с всичко, с което се е съобразявал до този момент. Да не пречи на никого. Да се чувства добре със себе си и с хората около себе си.”

Петър обаче се чувства в свои води в много други занимания отвъд музиката. Той е химик, любител фотограф, а от няколко години и запален мореплавател: „Приятели ми направиха добрината да ме качат на ветроходна лодка, но мога да си призная, че първия път хич не ми хареса, защото лодката беше много малка, те се учеха все още, аз бях най-неопитният от всички и ме сложиха на място, което ми беше много тясно.”

Хем било най-безопасното, хем най-неудобното. „Беше мокро, беше много ветровито и първия път си мислех какво толкова им харесва на тези хора. След което ме качиха още два пъти, а на четвъртия попитах кога пак ще имаме излизане. Вече трета година ходя като екипаж на лодка, която участва и в състезания.”

Тъкмо в многото и разнообразни занимания Петър открива свободата да търси и учи. Търсенето на свобода е ефимерна история, вярва той, но пък именно по пътя на ученето има своите попадения и краткотрайни радости:

„Случвало се е да се усещам много свободен и спокоен в планината нощем, което не е точно проява на здрав разум. Случвало се е да бъда на лодката, случвало се е на концерт. Усещането понякога идва и си отива, човек малко по-късно разбира какво точно е усетил и се опитва след това да го хване, да го повтори. Рядко успява. Но в крайна сметка за тези неща се борим”, споделя с мъдра усмивка Петър Делчев.

Целия разговор с него, както и изпълненията му на хърди-гърди и резонаторна китара, чуйте в звуковия файл.

Снимки: Лора Търколева