Амра от Босна: 30 години след войната спомените се върнаха като бумеранг

Така започва краткият, но много личен разказ на Амра Дурич от Бихач, публикуван в Туитър на 6-и април.

Ден по-рано през 1992 г. започва блокадата на Сараево. Цели 1425 дни…

Днес Амра живее във Виена. Тя е журналист и вече втори месец отразява войната в Украйна.

„Спомените се върнаха като бумеранг“, сподели тя в интервю за предаването „Събота 150“:

„Кадрите от Украйна ужасно много ми напомнят на Босна. Сещате ли се за децата в автобусите, опрели нос в изпотеното стъкло? В лицата им виждам себе си, аз на 3 годинки в скута на мама. Дори само страхът в очите им ме връща назад. Помня страха от всеки прелитащ самолет и от воя на сирените. След като пристигнахме в Австрия, ми трябваше много време да се отърся от тези звуци. За нас войната продължи още дълго в главите ни, защото съвсем не всички наши роднини успяха да избягат. Имам живи роднини в Бихач и Сараево, но имам и роднини, които загинаха“.

Амра успява да измине над 10 километра през зимата на 1993 година през нощта от родния Бихач до хърватската граница и от там - през фронтовата линия с автобус до Загреб с крайна цел Тирол в Австрия, където дядо ѝ е гастарбайтер.

„Майка ми до ден днешен не знае как е събрала смелост да тръгне с малко дете през фронта. Но изборът ѝ е бил - или бомбите, или животът. От разказите ѝ знам, че сме имали късмет, защото на границата са ни разменили за пленени сръбски войници. Тръгнахме с един малък куфар, пеша. С помощта на каналджии стигнахме до фронтовата линия. Там ни казаха: „Късмет! Или ще успеете, или не“. Помня, че майка ми ме возеше на куфара на колелца. И замръзналите ми ръце в плетените ръкавици. Помня снега и че си загубих книжката с приказки. Помня тавана, в който ни криеха в Загреб. И мазето, разбира се, в Бихач. И на двете места беше много тъмно и страшно. А в Загреб непрекъснато имаше проверки. Аз си знаех - дойде ли някой, аз изчезвах или в гардероба, или на тавана. Но като дете възприемах това като игра на криеница. Беше ме страх, но и някак забавно. Абсурд някакъв“.

С пристигането в Австрия започва животът на бежанец. „Също не лек“, казва Амра. Заради силния акцент доброжелатели посъветвали майка ѝ да се представя за италианка и в никакъв случай като босненска мюсюлманка.

„Аз пък в училище казвах, че съм хърватка. Беше ме срам да кажа, че съм босненка и мюсюлманка, защото непрекъснато ни набиваха в главите, че трябва да се интегрираме. А интеграцията се разбираше като отказ от идентичност и култура. Дори не исках да се казвам Амра, а Анна. За да не ме закачат, да не ме сочат с пръст“.

Защо решихте да разкажете историята си в Туитър? Казват, че войната се върна в Европа, защото последните оцелели от Втората световна война един по един ни напускат. Важно ли е да се говори за отминалите войни?

О, много е важно! Затова реших, че 30-годишнината от войната в Босна е добър повод да напиша няколко реда за това, което съм преживяла. И 30 години по-късно носим войната в себе си. Още повече че отново се води война в Европа.

Дълго време се чудех дали да споделя тази лична история в социалните мрежи. Като журналист се опитвам да не се поддавам на емоциите, но въпреки това преживявам всеки ден кадрите от Украйна и това ми напомня на моето бягство. Всеки ден от началото на войната разговарям с майка ми, която престана да гледа и слуша новини, защото я травмират.

Дори не знаех дали ще оставя текста в Туитър, или ще го изтрия, защото всъщност не исках хората да съпреживяват с мен и да страдат заради това, което ми се е случило. Притесних се, че ще натоваря хората, които четат моите 6 туита. Защото всички ние сега живеем с новините от войната в Украйна.

Когато Русия нахлу в Украйна, много хора спонтанно възкликнаха: „Войната се върна в Европа след 80 години“. Забравихме ли прекалено бързо войната в Босна?

Не само това - войната в Украйна не избухна изневиделица - войната се носеше във въздуха от години! Но така е - хората забравят или се сещат за Втората световна.

Мирното споразумение от Дейтън, което сложи край на войната в Босна, не е най-доброто, далеч не е перфектно, но все пак прекрати кръвопролитията. Всеки мир ли е добър, щом слага край на войната?

О, не! Дори това, което се случва сега в Украйна извън бойните действия ми напомня на Босна. Вижте какво правят босненските сърби, те на практика не признават Дейтънския мир.

В Босна страхът от нова война е голям. Босна няма армия, хората са бедни, икономиката така и не се възстанови. Моите роднини, които останаха в Босна, са притеснени, че събитията от преди 30 години ще се повторят, че техните деца също ще преживеят ужаса на войната. Мирът е сключен на хартия, но страхът витае във въздуха.

Виждаме пропутинските демонстрации в Белград и Загреб. Това съвсем не е безобидно. Видяхме какво стана на изборите в Сърбия. Познаваме Вучич. Той от години говори за сливане на територията на босненските сърби със Сърбия в нарушение на Дейтънското споразумение.

Страхът, че пак ще ни забравят, също е голям. Че пак ще кажат „спокойно, няма да има война“ и след това отново ще падат бомби. Точно това стана в Украйна! Никой не вярваше, че е възможно, но войната избухна. Всички подцениха Путин, а той говори за това от години.

А каква Босна виждате днес?

Всеки път, когато се връщаме в Босна, ми се къса сърцето, когато отново мина по целия път, по който сме вървели с майка ми и видя къщите със следи от снаряди. За 30 години никой не ги е ремонтирал. Селата са напълно обезлюдени.

Всички заминават в чужбина, защото няма работа. Няма земеделие, внасят се повече плодове и зеленчуци, отколкото се отглеждат. Моя братовчедка е учителка, но няма кого да учи - няма деца, които да ходят на училище. Сигурно и тя ще емигрира.

Босна още не се е отърсила от войната и няма скоро да успее, защото е една политически нестабилна корумпирана държава.