"След края на историята" с доц. Александър Сивилов: България и Русия – дружба навеки?

Историята ни показва, че съвременните отношения между Русия и България минават през много перипетии, но обикновено се възобновяват. Причината е ясна – Русия винаги ще има специален интерес към Балканския полуостров, а страната ни е със стратегическо геополитическо местоположение. Съществуват и много други причини да има традиционно близки отношения, които обаче не се коренят в политиката, а в отношенията между обикновените хора. За съжаление разделението на обичащи и мразещи и в двете държави отново започва да излиза на преден план. За да се ориентираме в сегашната ситуация, е добре да се обърнем назад към историята, макар и в почти телеграфен план.

От около десет години много български политици се опитват да забравят, че сегашната ни държавност е възстановена през 1878 г. благодарение на една война, която води руският цар Александър II срещу Османската империя. Последвалото Временно руско управление поставя основите на политическата и обществената система на Третото българско царство. Естествено, зад Руско-турската война стоят геополитическите интереси на Петербург, но независимо от това държавата ни е независима днес заради усилието на стотици хиляди поданици на Руската империя.

Намесата във вътрешните ни работи през следващите десетилетия ще доведе и до вече споменатото прекъсване на отношенията по време на управлението на Стефан Стамболов. Тук трябва да уточним, че той не е твърд русофоб, но неговите вътрешни политически противници разчитат на подкрепата от царската дипломация. За да остане на власт, министър-председателят трябва да прекъсне връзките и го прави с нечувана жестокост и репресии срещу всички инакомислещи.

След 1895 г. Русия отново се превръща в благосклонния покровител на страната ни. Постепенно, благодарение на династията Сакс-Кобург-Готски, политическият елит в България завива в посока към Германия и Австро-Унгария. В същото време империята се обвързва с Великобритания и Франция. Злополучното решение да влезем в Първата световна война изправя руснаци срещу българи на фронта. Странно, но независимо, че са в различни лагери и двете държави излизат като парии от световния конфликт. В Петроград и Москва управляват комунисти, а властта у нас е взета от земеделското движение. Сближаването започва, но установяването на дипломатически отношения с неудобния СССР идва чак през 1934 г.

Новият световен конфликт хвърля двете държави в противоположните лагери. Българският политически елит отново се обръща към Германия и Оста. Настроенията в обществото са коренно противоположни и царят не посмява да изпрати български войски на Източния фронт. Независимо от неимоверните жестокости и тоталната война, България и Съветският съюз не скъсват отношения до 5 септември 1944 г., а на 8 септември съветските войски навлизат на наша територия. След победата на правителството на ОФ, само дни по-късно, контактите са възстановени макар официално това да става през лятото на 1945 г. Дори в това тежко време те продължават да съществуват. Благодарение на военния натиск от Москва страната ни успява да излезе от прегръдката на Нацистка Германия. Българската войска се включва в усилието на Червената армия за очистването на балканите от нацизма.

Скоро след като Георги Димитров умира през 1949 г., страната ни ще изпадне под почти пълен контрол на генералите, изпратени от Москва. Този период е кратък. Смъртта на Сталин и настъпилите политически промени след 1956 г. коренно променят картината. Както през 70-те години се шегува първият секретар на партията Тодор Живков – "България е богата, защото има най-голямата колония – СССР". Благодарение на това, че страната ни е най-близкият съюзник на Съветите, към нас потичат безплатни ресурси, които поддържат висок стандарта на живот.

Преустройството и последвалата декомунизация отново идват като ехо от процесите, започнали в СССР. Българската номенклатура и създадения от нея псевдоелит успяват да получат контрола над икономическите лостове, но с условието да се отрекат и прокълнат комунистическото си минало. България тръгва по пътя на своята европейска мечта, като се отрича от съюзника си Русия. Скоро и двете страни потъват в неолибералния пъкъл на 90-те.

Историческата реалност не може да бъде заобиколена и огромна част от обществото продължава да има сантименти към страната, която ни освобождава.

Историята ни показва, че България и Русия са имали търкания и дори военни сблъсъци, но обикновено успяват да възстановят нормалните си контакти. Доста по-често руската страна е предизвиквала прекъсванията във връзките със стремежа си да влияе у нас и да поддържа геополитическото си влияние.

За съжаление, днес виждаме съвсем неадекватно изцяло политическо решение, взето от един кабинет в оставка. Правителството само предизвиква задълбочаването на икономическата криза у нас като отказа да купува газ, при условие че страни като Италия и Германия продължиха. България не иска да играе ролята на значим дипломатически посредник за приключването на войната между Русия и Украйна, за да докаже, че е послушен последовател на САЩ. Най-накрая Кирил Петков обявява, че трябва да има реципрочност в дипломатическите ни връзки и изгонва 70 души от персонала на посолството на Русия. Странно колко е голямо посолството ни във Вашингтон и може ли да се сравнява с крепостта, построена на ул. "Козяк"?

Много пъти българският и руският елит са водили страните ни една срещу друга, но до сега винаги отношенията са се подобрявали. България ще стане сериозен международен фактор само когато политиците ни осъзнаят, че може да имаме самостоятелна политика и да използваме всичките си контакти, за да подобрим живота у нас.