Алекзандър Кларксън: Европа няма стратегия за Русия

От работата на този "мотор" е зависело оцеляването на Европейската общност и съюз в множество критични моменти - от споровете за общата селскостопанска политика през 60-те години до битката за спасяване на еврото след 2010 година.

Сега обаче Европейският съюз преживява труден момент с войната в Украйна и икономическата сила Германия се оказва слабо подготвена да бъде лидер и в сферата на отбраната.

Доктор Алекзандър Кларксън, преподавател в лондонския Кралски колеж по международни отношения с фокус върху германската и общата европейска политика, публикува разви пред кореспондента ни Веселин Паунов тезата, че Франция се нуждае от други партньори за напредък по Европейската стратегическа автономия::

Войната в Украйна вероятно е най-голямото предизвикателство за единството на ЕС и вероятно ще доведе до преформатиране на водещите сили. Вие посочвате във вашата статия, че „френско-германският двигател“ се задъхва. Защо смятате така?

"Двигателят се задъхва, защото от една страна е стар, а от друга се влияе от отношенията между Олаф Шолц и Еманюел Макрон. Изглежда, че в някаква степен двамата не се разбират добре. Макрон има своя визия за европейска стратегическа автономия, въпреки че тя се адаптира с течение на времето, за да бъде по-реалистична. Тази визия все още съдържа амбициите, засягащи военната област и областта на сигурността.

Олаф Шолц е по-прагматичен политик, често действа много бавно, след което реагира внезапно, както видяхме с танковете „Леопард 2“. Той е ангажиран в много сложен коалиционен договор с Либералите и Зелените, на фона на разделение в собствената му Социалдемократическа партия. Нещо, което контрастира с времето на Ангела Меркел, която оглавяваше коалиционно правителство, но нейната партия беше по-обединена. В по-широк план мисля, че сега във Франция има тенденция да се гледа с по-голямо внимание и с интерес към европейската интеграция, което обаче не означава, че се пренебрегват френско-германските отношения.

Мисля, че французите имаха проблеми с последиците от разширяването на ЕС по времето на Ширак, Саркози и Оланд. Знаете, Испания, Португалия и Гърция се присъединиха към ЕС по време на Студената война, а след края на Студената война влязоха Австрия, Швеция, Финландия и, разбира се, източноевропейските държави. Това променя начина, по който функционира ЕС, което означава, че трябва да работите с много по-широк кръг от партньори. Така че мисля, че през последните 5-6 години Макрон осъзна, че прокарването на интересите и вижданията на Франция за бъдещето на Евросъюза зависи не само от партньора Германия, а и от други страни членки. Още повече, че самото германско правителство има проблеми.

Така французите се свързаха с италианците и сключиха Договора от Куиринале, който е наистина важен документ. Сега, разбира се, Макрон има трудности с правителството на Мелони, но този договор бе съгласуван с Драги. Франция подписа договор и с Испания. Освен това обмисля сътрудничество с полското правителство след изборите там, като се надяват, че сегашното полско правителство ще падне. Така че французите започват да гледат отвъд Германия, защото амбициите им за това накъде да върви Европа в някои отношение се доближава до това, което искат Италия и Испания. Те са много по-агресивни по отношение на външната политика, подобно на поляците. Ето защо мисля, че Франция променя начина, по който взаимодейства по въпросите на европейската интеграция. Не мисля, че германците наистина са се приспособили към това или че започват бавно да осъзнават, как Франция и други европейски държави започват да ги задминават."

Добре известно е, че част от германската политика е страната да не се ангажира военно. Вярно е, че сега ситуацията е екстремна, но не изглежда ли малко като извиване на ръцете на германското ръководство да изпрати танкове в Украйна?

"Мисля, че това е въпрос, който до голяма степен зависи от партията на канцлера. Олаф Шолц е социалдемократ. Неговата партия има дълга политическа традиция, която вероятно не се е приспособила към много по-бруталните реалности през последните пет или шест години в европейската политика, особено по отношение на Русия и Украйна. Значителна част от партията не е склонна да се ангажира с увеличаване на армията, въпреки че гласуваха за извънреден бюджет за Бундесвера от 100 милиарда евро.

Коалиционните партньори на социалдемократите, Зелените, първоначално бяха много по-пацифистки настроени, но поради много силния си ангажимент към спазването на човешките права и по-крайните мнения за европейската интеграция, сега заеха по-агресивна позиция, особено по отношение на Русия и Китай. Зелените са много по-склонни да работят заедно с французите, за да развият много по-широк европейски отбранителен пакт, макар и да не отговаря на конкретните напредничави цели на партията. Либералите пък са много силно свързани със Съединените щати. Така че мисля, че когато говорим за Германия, трябва да говорим конкретно за това, че самият Шолц има проблеми по отношение да убеждаването на неговата партия, което, разбира се, разочарова не само французите, но и редица други европейски страни, които искат по-голям германски ангажимент.

Бих казал обаче, че обвиняваме Шолц прекомерно, защото много от тези скрити напрежения сега са по-ясно видими заради войната, а всъщност съществуват още от времето на Меркел. Тя наистина не желаеше да притиска много избирателите, прокарвайки някои по-смели политики. За социалдемократите, които тогава бяха в коалиция с нея, беше много удобно да застанат зад Меркел, защото тя реши редица проблеми, докато се опитваше да "подобри" Русия. Така че другият проблем, пред който е изправен Шолц, е да се опита да реши или да смекчи политическите проблеми, които създаде Меркел."

Вие споменахте изрично Италия и Полша като евентуални най-надеждни бъдещи партньори на Франция. Какво ви дава основания да посочвате именно тези държави?

"Мисля, че точно това е парадоксът, защото става дума за двете страни в Европа, които са най-склонни да използват сила. Италианците, всъщност, са много интересни, защото обичат да говорят като пацифисти, изглеждат миролюбива нация, но като погледнете на практика в какво инвестират и какво правят, всъщност са доста "сурови". Те инвестираха значителни суми във военноморските си сили и преминават през програма за разширяването им, което е много необичайно за европейските държави. Тяхната армия не е в най-добрата си форма и е основно структурирана така, че да подкрепя италианския флот.

През последните 5-6 години поляците преминаха през масивна военна експанзия, наистина шокираща експанзия, като се имат предвид техните 1200 нови танкове и стотици артилерийски оръдия. Поляците, подобно на италианците, имат доста крайни възгледи по отношение на използването на военна сила. Така че в някаква степен Италия и Полша имат дори много по-настъпателен военен и стратегически манталитет, отколкото Франция. Проблемът е, че въпреки относителната близост между Италия, Полша и Франция в стратегическата култура, когато става дума за бъдещето на Европа различията са осезаеми и то от дълги години. Италианците често казват, че французите пренебрегват италианските интереси в Средиземноморието и по този въпрос често има сблъсък. Италия и Франция подкрепиха противоположни страни в либийската гражданска война.

В Полша управлява национал-консервативно правителство, но дори при либерални полски правителства, винаги съм оставал с чувството, че Франция гледа на тях с известно пренебрежение като на централноевропейци. Настъпилата промяна всъщност е в Париж при управлението на Макрон. Френските политици от по-младото поколение осъзнаха, че ако иска да постигнат нещо, не могат да разчитат само на германците. А това означава, че трябва да променят тона, подхода, отношението, начина, по който се ангажират с другите големи страни в ЕС.

Мисля, че големият дебат в Париж в момента е какво да се направи за намаляване на напрежението с Полша. Отношенията с полското правителство са много трудни. Париж обаче осъзнава, че ако не може вече да се разчита на Германия за европейската интеграция, тогава Франция се нуждае от различни партньорства и французите ще трябва да застанат до поляците, италианците и испанците.

Къде е мястото или по-скоро каква е ролята на Обединеното кралство, защото вече не е член на ЕС, в това разместване на пластовете на водещите сили в блока?

"В Лондон все повече осъзнават, че Обединеното кралство може и да е напуснало ЕС, но не може да напусне Европа и трябва да има работещи отношения с европейските държави. Войната в Украйна напомни на британците, които всъщност имат ключова роля в подпомагането на Украйна, че техният общ интерес зависи от оцеляването на останалите европейски партньори. Така че Великобритания осъзнава, че е възможна нова форма на партньорство. С моите колеги често даваме пример с отношенията между Канада и Съединените щати. Канада, разбира се, е самостоятелна държава и има своите политически традиции, но очевидно двете съседки са зависими една от друга и работят много усилено за силните връзки помежду им."

Обикновено винаги задавам на моите събеседници този въпрос, защото непрекъснато се говори само за оръжия, за въоръжаване, за сражения, но не и за мир. Какви са шансовете за мир в Украйна, д-р Кларксън?

"Преди 2014 година Европа имаше някаква стратегия за отношенията с Русия, макар и лоша и неработеща, което доведе до събитията в Украйна. Но нямаше стратегия за самата Украйна. От друга страна, сега имаме много ясна стратегия за интегриране на Украйна, може би не като пълноправен член на ЕС, но вероятно ще бъде най-малкото част от общия европейски пазар. Има разбиране, че Украйна може да не е част от НАТО, но може да е толкова добре защитена, че никой не би посмял да я атакува.

Проблемът обаче е, че сега Европа всъщност няма стратегия за Русия, освен че искаме да я победим и да я изтласкаме от Украйна. Знаем, че искаме да се предпазим от агресията на режима на Путин, но няма ясна стратегия в каква посока искаме да поеме Русия. Каква Русия иска Европа? Иска ли Европа демократична Русия? Доколко Европа – било то ЕС като цяло, или отделни страни-членки или Великобритания, иска да се меси в руските дела? Искаме ли да се отдръпнем и да оставим нещата да текат по старому?

Моето притеснение е, че дори ако войната между Русия и Украйна приключи, което в крайна сметка все някога ще стане, дали това ще означава непременно мир? Искам да кажа, че може да се озовем в ситуация, при която няма война, но няма и мир, защото каквото и да се случи, Русия няма да бъде стабилна. Русия може да се окаже изправена пред много вътрешни сътресения, а това създава проблеми за сигурността в цяла Европа."