Стачки, стачки и още стачки

Стачките с искания за по-високо заплащане вече са световно явление. В Южна Корея например, която често в България е давана за пример за устойчив икономически растеж и просперитет, миналия месец хиляди шофьори на камиони стачкуваха ефективно над две седмици, като така беше нарушена веригата за доставки, а загубите надхвърлиха два и половина милиарда долара. Исканията им бяха за гарантирано минимално заплащане. Корейското правителство отговори с безпрецедентна мярка – беше издаден указ, с който бяха принудени да се върнат на работа, в противен случай ги грозеше до три години затвор и отнемане на шофьорската книжка. А президентът Юн Сук-йол осъди стачката с думите, че тя е заплаха за икономиката, държи страната за заложник и дори я сравни със севернокорейските балистични ракети:

„Незаконните действия, които преобладават в промишлените обекти, трябва да бъдат изкоренени. По време на моя мандат няма да има компромис за неправомерни деяния. Обещавам, заедно с народа, да създадем държава, в която законите и принципите се спазват.“

Зад волана не се върна единствено профсъюзният лидер И-Бонг Джу, който започна гладна стачка:

„С издаването на заповедта за връщане на работа Южна Корея се отказа от демокрацията. Това е заповед, с която работниците биват принуждавани да работят. Невероятно е че подобно нещо може да случи през XXI век.“

Междувременно, с подобен ход САЩ избегнаха икономическа катастрофа. Там, да стачкуват с искания за право на болнични, по-добро заплащане и по-добри условия на труд възнамеряваха работниците в железопътния сектор. А той е от жизненоважно значение за американската икономика. Товарните влакове пренасят 40 процента от стоките на дълги разстояния.

„Преди бяхме едни от най-добре заплатените и възползващи се от облаги работници. Инфлацията сериозно ни засегна. По време на цялата ми кариера никога не сме имали право на болнични. Нуждаят се от нас, за да може американската търговия да тече, но не можем да вземем болничен, защото акционерите нямало да бъдат доволни – що за аргумент“, пита Мат Уийвър, който от над десетилетие работи в тази индустрия. В крайна сметка железопътните работници не получиха право на болнични. Беше им обещано 24-процентно увеличение на заплатите в следващите пет години, по-добро здравно осигуряване и по-добри условия на труд. През декември американският Конгрес прие закон, който обяви за незаконна каквато и да е стачка в железопътния сектор. Президентът Джо Байдън оправда решението с факта, че при подобна стачка цялата американска икономика ще бъде засегната:

„Спиране на работата на железниците би било опустошително за икономиката ни. Без товарните влакове много от американските отрасли буквално ще бъдат парализирани. А в такъв случай моите икономически съветници докладват, че до 765 000 американци, също членове на синдикати, ще останат без работа през първите две седмици на стачката.“

А в Белгия през миналата година е имало най-малко шест дни национални стачки.

„Нямаме избор. Ако не правим нищо, нищо няма да се промени.“

Заради някои от протестите се наложи да бъдат отменени стотици международни полети, спираха работа дори метро линии. Премиерът Александър де Кро обаче не е съгласен с обвиненията, че властите са пасивни. Той твърди, че е постигнат значителен напредък и дава за пример приет закон, който предвижда заплатите да се увеличават автоматично с повишаването на цените:

„Всички проучвания показват, че покупателната способност на белгийците е най-добре защитената, ако тя се сравни с други страни. Намалихме ДДС-то върху електричеството, въведохме социална тарифа, която е приложима за 20 процента от населението, така че са направени много неща.“

Първи по рода си са стачките на медицинските сестри във Великобритания, които искат по-добро заплащане.

„Изумително е на какво бях свидетел за четирите десетилетия, през които работя – сривът на една от най-добрите институции, в които съм работил, до това сега тя едва да осигурява основни услуги. Покъртително е и вината е на правителството.“

„Ако можех да върна времето нямаше да стана медицинска сестра, което ме натъжава, защото обичам да се грижа за пациентите. Това е интересна работа, но натискът става прекалено голям и сестрите „изпушват“, защото дават ли, дават, грижим се за хората, но кой се грижи за нас?“

И други работници споделят тези впечатления. Служители на пощите и телекомуникационните компании във Великобритания протестираха редица пъти от лятото на миналата година, след като инфлацията на Острова достигна 40-годишен максимум. Недоволството е насочено както към правителството, така и към работодателите:

„На работническата класа ни дотегна. За нас никога няма достатъчно, но за тях винаги има. Идват и взимат, и взимат, и взимат. Нямаме избор.“

Служителите на пощите и жп транспорта стачкуваха ефективно по коледните празници. Реакцията на правителството на премиера Риши Сунак беше да приеме нов закон, който предвижда да се осигурява минимално ниво на услуги в ключови сектори – нещо, което на практика обезсмисля стачките.

„Ако синдикалните лидери продължават да са неразумни, то тогава е мой дълг да предприема действия за защитата на живота и прехраната на британската общественост.“

Имат ли на разположение политиците правилен ход или се намират „между чука и наковалнята“? Анализаторът от консултантската група за изследване на риска Maplecroft Химена Бланко:

„Правителствата могат да размислят върху сегментирането на политическите решения. Една от най-големите грешки, които правителствата могат да направят, за които има примери от различни части на света, е да наложат мерки на национално равнище. Например повсеместно вдигане на данъците или субсидии за всички за определени неща като горивата. Най-трудната част не е оформянето на политиката, така че да отговори на кризата с издръжката на живота за най-уязвимите, а нейното прилагане по такъв начин, че да бъде временно решение, което лесно може да се вдигне, когато икономиките започнат да се възстановяват.“

Стачките са само симптом на сложната икономическа ситуация, с която семействата трябва да се справят ежедневно. А те не засягат само един сектор или една нация. За да се реши ситуацията работодатели и политици могат да действат по различни начини – предпазливо, рационално, с твърда ръка или хаотично. Но истината е, че разковничето, поне за европейските страни, е в това войната в Украйна да приключи – нещо, което обаче изглежда няма да стане скоро.