Веселин Ханджиев – от спасената принцеса в Karateka до спасението на трона в Knights of Honor II

Засега опасенията му не се материализират. Оценките за играта в една от най-големите световни платформи са основно положителни. Весо е горд и щастлив от работата с колегите си по играта.

Бой, драма, дипломация, машинации, интриги, шпионаж, тактика, но и стратегия – това е Knights of Honor II.

Ключът е фантазията.

И все пак – част от игрите, по които работи Весо, ни пренасят в миналото, а не във въображаемото бъдеще. Колко е важно да бъдат исторически достоверни?

"Това беше едно от най-трудните неща при разработката на играта. Историята има много страни и гледни точки, не е от науките, където формула казва: "Ето, това е истината!". Аз си направих експеримент, събрах учебници по история от различни, съседни една на друга държави, и ги четох. Няма да цитирам кои точно държави и ако искаш вярвай – все едно чета за абсолютно различни събития. Всеки интерпретира нещата през собствената си призма."

Екипът работи с намигване към геймърите. Да, играта е историческа и ни отпраща към Средновековието, но не е учебник по история. Весо се надява да няма засегнати от игровата интерпретация на историята.

А самите геймъри са много различни. "Има такива, които се учат, които просто използват играта, за да обогатят себе си. Има и други, които пристигат с предубеждения, със заучени факти и не могат да приемат каквато и да е друга гледна точка. Виждали сме всякакви и е доста особено чувството. Винаги съм казвал, че не е добре разработчик на игри да се превръща в съдник. Винаги сме се пазили от това да съдим и да казваме кое е правилно и кое не е правилно в историята, кое е истината и кое не е."

Всеки има свободата да преживее средновековия свят на Knights of Honor II както пожелае и както може.

А в офиса на Весо са я изживели много пъти, докато са я тествали преди да излезе официално. Има ли баланс между дипломатите, шпионите и воините сред хората, направили играта?

"Останах страшно щастлив в момента, в който осъзнах, че колегите почват едва ли не да се карат. Съвсем добронамерено го казвам. Никой не се е карал наистина, но почват да спорят, разпалено да дискутират: "По-добре е с двама дипломати! Не, не, само един е достатъчен, може и без дипломати!". Това е страхотно, защото точно това е целта – да позволяваме на хората да експериментират и да намерят своята собствена стратегия в ситуацията."

Първата част на Knights of Honor е направена за 3 години, 3 месеца и 3 дни. Втората – за 5 години и 11 дни. Сега "играта е много по-голяма. Като мащаб е почти два пъти по-голяма, а има и един много основен фийчър – мултиплеър, който старата игра нямаше. Той усложни цялата разработка три пъти. Такова време за разработка на игра от такъв мащаб не е нещо необичайно или изненадващо дълго", обяснява Весо.

Компанията му е от независимите на пазара, въпреки че – както отбелязва самият той, въпросът за зависимостите и независимостта е философски. И все пак: "Решенията, които взимаме, са изцяло наши – какво правим, как точно го правим и как изглежда играта. Ние сме наистина независима компания, изцяло българска."

А кой днес движи голямата гейм индустрия – малките, но независими, на които никой не казва как да се случват нещата, или големите, които имат много повече пари и размах?

"Всяко звено в индустрията съществува поради някаква причина и трябва да съществува, като започнем от най-малките дребни студиа от по двама-трима души и стигнем до големите корпорации с по хиляди персонал и със стотици милиони бюджет. Те съществуват затова, че светът има нужда от тях, а всъщност основният водач на индустрията е господин Player-а."

В името на играещите разработчиците продължават да работят, дори след като пуснат за продажба игрите си. Изчистват възникнали проблеми, защото игра без бъг няма. "Преди пускането вече е ясно, че ще има някакви проблеми. Започнали сме да работим по ъпдейти на играта два месеца преди пускането ѝ и продължаваме да работим. Предстоят доста изненади, защото сме направили много интересни допълнителни функции в играта", разказва Весо и се гордее, че проблемите са много малко и не са големи.

Иначе екипът вече работи по нова игра, но засега трябва да я запази в тайна.

Подобно на т. нар. "великденски яйца" в киното, и в игрите има скрити послания и закачки. Весо е учуден колко бързо геймърите по света са разгадали тайните изненади в Knights of Honor II.

"Ела да оправиш принтера!"

С такава молба през 90-те се обръщали към Веселин Ханджиев част от колегите му на различните места, на които работил като млад.

"Историята с оправянето на принтера е част от живота ми като много, много млад, много надъхан човек, който изпитва влечение към компютрите и всичко електронно. Преди да се занимавам с игри съм работил разни неща, основно като програмист. Нали знаеш как е: "Ей, момче, ела да оправиш принтера, че не работи!". Не че съм го мразил, винаги с усмивка съм оправял принтера, ама някак си в свободното си време съм мислил: "Е, добре, бе, не ми се оправят принтери, игри ми се правят, това е интересно!"."

А игрите грабват Весо още по-рано – в детските години и времената на първите компютърни клубове у нас, през 80-те, с компютри "Правец" и много ентусиазирани хлапета. Но не само:

"Имаше два вида хора. Вид №1 – деятелите, свързани със системата дейци, всякакви, и вид №2 – такива като мен, които бягат от училище, за да седнат на компютъра и да си разцъкат нещо. Мисля, че през 80-те втората група с такива като мене бяхме повече. Налагаше се да кажеш на някой деятел, деец или каквото и да е: "Виж сега, тука само малко трябва да седна, имам малко работа. Домашно имам да пиша"."

След като се докопат до компютър, представителите на втората група играят и програмират. Весо си спомня как с респект наблюдава "възрастен" (24-25 годишен младеж) да решава задачи, непонятни за него тогава.

Иначе малките цъкали основополагащи игри като "Каратека". Ако последната игра, в която Весо има пръст, е от декември 2022 г., то принцесата в "Каратека" вижда бял свят през декември 1984 г. Много деца са яли бой от принцесата в играта, казва Весо, който не прави изключение. "Тогава се научих да програмирам – покрай хакването на игрите и въпроса защо имам само 5 живота в тази игра, не могат ли да станат 10... И се почват едни истории... Бинарни кодове и такива чудеса. Лека-полека се научаваш да програмираш, запознаваш се с компютъра и почваш да разбираш какво представлява."

С две думи: "бяха много романтични времена".

Днес романтиката е "на квадрат, много повече".

"Ако за нещо мога да кажа, че съм супер благодарен на съдбата и Създателя, това е, че някак си съм намерил онова нещо, което никога не избледнява и винаги си остава толкова силно и толкова вдъхновяващо, колкото в началото преди много години", споделя Весо.

За него няма професионален момент, в който играта да е превъртяна докрай. Да, има умора, понякога идват и мислите за нови начинания. Разбира се, има ги и житейските моменти на равносметка, но игрите се оказват най-сигурният пристан.

Тръпка има и в това да играеш игри, и в това да ги правиш, твърди Весо.

"Създаването на игрите неминуемо е свързано с момента, в който искаш да направиш играта, която искаш да играеш. И когато ти се получи, когато наистина започнеш да играеш, осъзнаваш, че това, което си създал, ти доставя удоволствие и можеш да го играеш просто за кеф, а не защото ти е работа. Тогава наградата е много голяма. Усещането е невероятно, просто ходиш 50 сантиметра над земята".

В творчеството има и хаос, на който трябва да се позволи да съществува, защото в хаоса се раждат много идеи, правят се опити и понякога кардинални, но нужни промени. Хаосът обаче трябва да се контролира, за да не завладее целия процес. Къде е границата, за да се постигне пълен баланс, за Весо все още е трудно да каже.

А какво е да живееш, играейки, чуйте от интервюто с Веселин Ханджиев в прикачения файл.

Снимки: Black Sea Games, Веселин Ханджиев