Една година от началото на войната-как се адаптират украинците у нас?

Една година от началото на войната в Украйна - как се адаптират останалите у нас украинци. Някои са стартирали бизнес у нас. Други работят в изнесени офиси на компании, трети още не знаят накъде да поемат. С уговорката, че всяка история е индивидуална, ще ви разкажем за Александър и неговата година у нас.

Неговата надежда че, „тази война, този кошмар да приключи възможно най-скоро“. не се сбъдва. Близо година след военната интервенция обаче Александър е също толкова, дори и повече несигурен, че ще се върне обратно родината си. Като доказателство за намеренията му е фактът, че смята да поднови статута си на временна закрила, който държавата осигури в първите месеци на всички бягащи. Останал в България, Александър ще продължи да работи в изнесения офис на IT компанията в София. Ще продължи да опознава България. Защото към момента тя остана държавата, която го е приела. 

"Толкова бързо тече времето, че като погледнеш назад, вече година ще е станала, откакто съм далеч от дома. Продължавам да изучавам културата на страната ви. За това време успях да видя с моите колеги и приятели морето, планините, на връх Мусала бях. Последното, на което ходих, беше фестивалът „Сурва“ в Перник. Цените ми се стори, че се повишиха у вас. Но какво можем ние да направим.  

Иначе с нашите почти година само по интернет си говорим. Поддържаме се. И се опитваме да не се притесняваме едни-други. И усещането ми е, че тази война ще продължи поне още година. Наистина, като си говорехме преди с вас, имаше известен оптимизъм. Очаквахме всичко това да приключи в рамките на лятото и есента. А ето, и сега не мога да кажа кога какво ще се случи".  

И година след началото на войната Александър се опитва да разбере как в България има хора, които все още смятат, че Русия постъпва правилно с Украйна. Няколко пъти ме пита как е възможно част от българите да вярват на руските медии, които говорели пропаганда. С разбиране Александър посреща обяснението ми, че България и Русия имат доста история зад гърба си. И добра, и лоша. Оценява и действията на последния ни парламент, който разреши предоставянето на въоръжение за Украйна. Но и със съжаление, Александър констатира – "като, че ли Украйна не получава достатъчно":  

"Вижда се, че Европа помага. Но като че ли го прави бавно. Или едва – едва. Би ми се искало това да става по друг начин. Но подкрепата дори ми се струва, че е „на час по лъжичка“. Мислел съм си дали да няма преговори. Но това би дало на Русия време да се подготви за нови нападения заради измислени поводи. Иска ми се кръвопролитието да престане. Но спирането как би повлияло на борбата ни за независимост, за правото да сме на картата на света като независима държава. Сложно е. Но това мисля е мнението и на много от моите сънародници. Ето, и моите родители имат роднини в Русия. И им говорят „Към нас летят ракетите от Русия.“. Но те не им вярват. А за моите родители остава страхът, дори и след година, че не се знае къде ще падне ракетата, кого ще удари, кого ще убие. Имаше такива случаи - беше ударена цивилна инфраструктура. Хората стоят без ток, без отопление с денонощия. И това се прави, да за се сломи духът на украинците за съпротива, да им се внуши страх…. "

И година след войната Йоана Бещюк от „Ситуационен център отворени врати“ казва, че избягалите от войната украинци живеят в постоянна несигурност.  

„Какво ще се случи с нас след 24 февруари, когато Програмата за настаняване се прекратява? На този въпрос нямаме отговор. Всяко едно решение, което хората от Украйна могат да вземат, е временно-дали за започнат нова работа, или бизнес, къде да записват децата си, къде да наемат квартира. Съществува една спирачка в правенето на планове и взимане на решения. В очите на българското население изглежда все едно, че хората от Украйна не желаят да работят и да се интегрират. Това не е липса на желание, корени се в тази несигурност. Как да инвестират в курсове, кариера или нов бизнес, когато не се знае какво ще се случи с тях утре.

В първите 2-3 месеца отзивът и подкрепата от страна на българското общество бяха изумителни. През последните месеци се усеща едно доста по-различно отношение. Отдавам го на умората. Хората не могат да живеят непрекъснато в едно състояние на криза.  Но това се дължи и на подчертаването на неприятни, не винаги верни ситуации между хора от България и от Украйна. Тези идеи замърсяват желанието на хората да бъдат съпричастни и подкрепящи.

Украинците имат нужда от разбиране и съпричастност“. 

Още в началото на войната преди година „Ситуационен център отворени врати“ успя да организира помощ за дошлите у нас украинци. А с началото на учебната година се фокусира върху образованието на децата от Украйна. Но дори във и формата, под която това се случи – чрез образователен център с украински учители и по украинската програма - Йоана Бещюк вижда доказателство за тази несигурност.  

„За много от хората от Украйна да запишат децата си в българската програма е голяма психологична стъпка. Това е отказване от надеждата, че те ще се върнат вкъщи някога. Училището, което си представяме, че ще създадем, ще бъде не българско, не украинско, а българо-украинско училище по култура. Това е важно, защото целта му е да изгражда мост между тези две култури. Той е дългосрочен. Българското и украинското общество ще продължат да имат контакт много години напред. Хубаво е той да бъде поставен на приятелски основи. Дори войната да спре днес, нещата никога няма да бъдат такива, каквито са били. Ще има една дългосрочна нужда от помощ. Тя ще покрие цели поколения. Работа за организации, които ще се справят с намаляването на последиците от този конфликт, има за поне три поколения напред. Приехме, че трябва да се подготвим за една дългосрочна и стабилна схема за интервенция и подпомагане. Разбрахме, че войната няма да е такава, каквато си представяхме в началото-за няколко дни или седмици“, казва Йоана Бещююк от „Ситуационен център отворени врати“. 

Изборът какво да правиш е индивидуален, става ясно от думите на Александър, който от година работи в България заради войната в Украйна. И дава пример с негова колежка - Таня Виклюк. Тя, съпругът и и децата им са се преместили да живеят и да работят в Канада. Още преди година държавата даде право украинските бежанци да бъдат временно там до три години. А на Александър му е по-лесно от България да изпраща от време на време на родителите си бонбони, лукчета и други неща като знак на внимание.  

"Няма да ни сломят. Но наистина нямам идея колко дълго ще продължи войната. Знаете ли, цената, която плащаме, всеки ден се покачва. Светът обръща внимание на това. Но Русия като че ли иска да се изолира. И като че ли Русия това я устройва. Аз още не мога да си представя, че в съвременния свят може са се случи подобно нещо. Дори сега плашат с ядрения бутон. Но на нас ни остана да се бием. Вероятно до последния войник. Вероятно искат самите украинци да поискат от правителството си да спре войната. Но за тази една година ние показахме, че украинският народ се държи и е готов да се противопоставя. Показа го дори с това, че все пак се опитваме дори да си сготвим, въпреки че няма ток.  

Аз пак искам да благодаря на българите. А и Любомир Рашев, който ми е хазяин тук. Чудесен човек. Той направи така, че аз да се чувствам като у дома си. Като му плащам за квартирата, говорим си по разни теми. Той ми разказва за България … Правителството ви също прави много неща, въпреки, че и за хората не е лесно. Да, има я и тази ситуация….моят съсед в блока е фен на Русия…но войната е разрушителна… а той казва, че руският свят му харесва….въпреки разрушенията… Не му обръщам внимание… такива хора са с промити мозъци. Затова бих призовал. Не гледайте руски телевизии…Това е една ужасна безсъвестна пропаганда".