Хроника на една година война: от битката за Киев до битката за Бахмут

Обзор на събитията прави в интервю за БНР Франк Ледуидж – бивш офицер от британските въоръжени сили, служил на Балканите, Ирак и Афганистан, а днес преподавател по военна история и стратегия в Университета на Портсмут.

Битката за Киев

Отстъплението от украинската столица в края на март и началото на април м.г. е описвано най-често като провал – материален и репутационен – на руската армия.

„Публично боевете около Киев се представят като поредица от набези на украинците по руските бронирани колони с противотанкови ракети NLAW и Javelin. Със съпротивата край Буча и Ирпин, която предизвика избиването на цивилни там. Дроновете „Байрактар“ бомбардираха дни наред, преди руснаците да разположат адекватни противовъздушни системи – изумително е, че не го направиха веднага.

Трябва обаче да помним и мащабните конвенционални сблъсъци в оперативната зона на Киев. На първо място катастрофата, която руските десантчици претърпяха на летището в Хостомел (в западните покрайнини на Киев. Имаше и големи артилерийски и танкови сражения – например танковото сражение край Чернигов, където украинската 1-ва танкова бригада разкъса обсадата,“ припомня Ледуидж.

Но дали началото на нашествието бе наистина е пълен провал за Путин? Защото до оттеглянето си от Киев и Чернигов руснаците вече бяха овладели голяма част от Южна Украйна с градове като Херсон и Мелитопол. Пак тогава, в тази ранна фаза на войната, бе обкръжен Мариупол. Главното пристанище на Азовско море падна през май, но на практика съдбата му бе решена много по-рано.

„Киев очевидно бе много добре защитен, докато Херсон и Николаев – не. Въпреки това руснаците бяха спрени и отблъснати от подстъпите към Николаев,“ казва Ледуидж.

„Още щом Киев бе подсигурен, украински войски бяха прехвърлени на юг за отбрана на черноморското крайбрежие, така че украинското командване се възползва добре от контрола си върху вътрешните транспортни линии.

По това време се водиха и интензивни боеве в Донбас, които също останаха встрани от медийното внимание (насочено главно към заплахата за Киев и украинската държавност ). В Донбас всъщност бяха съсредоточени най-добрите украински войски.“

Фокусът на украинското командване върху отбраната на държавното средище – Киев, е напълно разбираем. Но как можем да си обясним, че Приазовието и Черноморието останаха така слабо защитени? Едно възможно обяснение е грешка в планирането и оценката на заплахите. Възможна е била и измяна на някои командири, както се твърди. Може да става дума и за съзнателен избор на украинския генерален щаб, поради недостиг на ресурси, с които да отбранява устойчиво цялото огромно протежение на границата. Дори днес украинците са принудени да заделят охрана не само откъм Донбас и Крим, но и от север, откъм Беларус, и даже от югозапад – към Приднестровието.

Преди година обаче руското командване не се възползва от тези географски предимства.

„Липсата на подготовка и добро планиране на руското стратегическо разузнаване си пролича най-видимо в настъплението откъм Беларус в края на февруари 2022. Кремъл очакваше Украйна да „спихне“ за 3-4 дни. Авангардните подразделения, странно защо съставени от Росгвардията, бяха разкъсани на парчета в градчетата около Киев. Проточената с десетки километри бронирана колона нямаше да издържи и 4 часа под въздушна атака на НАТО. Но пък стоя на пътя за Киев с дни наред, за да може украинската артилерия свърши същата работа.“

Днес Беларус продължава да е потенциална заплаха за Западна Украйна – заплаха, която може да нарасне в следващите месеци, ако Лукашенко и Путин увеличат дислоцираните по границата формирования. Към момента обаче опасността изглежда по-скоро ефимерна:

„Няма данни руснаците да са струпали достатъчно сили за такава атака. Разбира се, има го и политическият риск за Лукашенко. Значимата политическа опозиция в Беларус може да се възползва, ако неголемите беларуски въоръжени сили бъдат унищожени при един сблъсък с Украйна, което е до голяма степен сигурно ако не получат сериозна руска подкрепа.“

Източна Европа помогна на Украйна да устои в Донбас

Руската офанзива към Киев бе спряна през март. В края на същия месец в Истанбул се състояха мирни преговори, които не доведоха до позитивен резултат. Путин не прие готовността на Зеленски да се откаже от аспирации към НАТО и да отложи решаването на статута на Крим с 15 години. Последва истинският напор на руснаците в Донбас.

Украйна устоя благодарение на бойците си, а те – благодарение най-вече на оръжието, боеприпасите и горивото, изпратено от съюзниците им от бившия съветски блок в Източна Европа. Само Чехия, както премиерът Петр Фиала сподели тази седмица, е доставила на Киев през изминалата година повече от 300 танкове и бронетранспортьори, десетки единици тежка артилерия и над 1 милиона снаряди, ракети и гранати. Широк отзвук в България и чужбина през януари получи публикацията на „Ди Велт“, потвърдена от украински политици, че България е оказала решаваща помощ на Украйна, въпреки несъгласието на ключови политици в парламента, правителството и президентската институция.

Източноевропейските доставки бяха много важни за украинската армия в драматични боеве в Донбас през лятото на 2022-ра, изтъква Франк Ледуидж.

„В битките за Северодонецк и Лисичанск, както и днес в Бахмут, прави впечатления дръзката игра на украинците с опасността. Те, изглежда, успяха да балансират доста добре понасянето и нанасянето на загуби на противника. Руснаците, очевидно, им „помогнаха“с грешки, породени от слабо обучение и слабо командване, на места като Белогоровка, където две батальонни тактически групи бяха смлени от украинската артилерия, докато се опитваха да прекосят река Северски Донец. Подобни прояви няма как да ти помогнат срещу отбрана, отлично подготвена в техническо отношение за 8-те години от последния конфликт, срещу хора, които са силно мотивирани, отлично познават терена и са командвани много сполучливо.

Въпреки заплахата от обкръжение, украинците наистина изчакаха до последно, преди да се оттеглят от Северодонецк (през юни) и малко по-късно от Лисичанск. Мисля, че ще сторят същото и в Бахмут. Но, забележете, още не са го сторили – въпреки че още преди месец американците ги посъветваха (да не рискуват повече и да оставят града).“

Колебанията на Запада убиха много украинци

Американците съветват Украйна да остави Бахмут. Дали обаче съветите им са били винаги от полза? През септември, около седмица след мълниеносния пробив на украинците край Изюм, NewYorkTimes излезе с версия за това как е бил подготвен този наистина изумителен успех. Според източниците на изданието американци са играли основна роля в планирането на контраофанзивата. Именно те са убедили президента Зеленски да насочи войските си на юг, към Херсон, едновременно с диверсия в района на Балаклея в Харковска област, вместо да се придържа към първоначалното си намерение – да удари към Мариупол и да пресече сухопътния коридор между Русия и Крим. Дали тази промяна в направлението на главния удар не бе пропуснат шанс – в момент, когато основни руски сили бяха приковани на десния бряг на Днепър и много преди Путин да разпореди мобилизирането на няколкостотин хиляди души и руското командване да се заеме да укрепва сериозно коридора?

Материалната помощ на Запада бе и остава ключова за оцеляването на Украйна. Но е безспорно, че Западът не е оказал помощта, която може да окаже. Франк Ледуидж е съгласен с наблюдението на вашингтонския Институт за изучаване на войната, че колебанията на западните лидери са поречили на украинците да развият успехите си на бойното поле в момент, когато руснаците бяха най-уязвими.

Вашингтонският Институт за изучаване на войната (29.І.2023): След поражението при Харков, когато руснаците бяха най-уязвими, Украйна нямаше ресурсите, за да се възползва от момента и да развие успеха си. Отговорността за това се пада на западните съюзници, които едва в началото на тази година узряха за необходимостта от изпращане на танкове на Киев. В случая с танковете Леопард и Ейбрамс, западните съюзници се бавеха повече от половин година, преди да вземат решението си през януари.

„Адвокатите на Запада в този случай ще кажат, че оръжейните доставки са били увеличавани умно, за да не изглежда така, че Европа и Америка са тези, които ескалират конфликта. Ясно, че това са оправдания post factum.

Още миналия юли се изтъкваше, че Съединените щати разполагат с 3 хиляди танка М1 Ейбрамс, а европейците със стотици „Леопард“ в различни модификации – танкове, много от които никога няма да им се наложи да използват. Очевидно в това отношение имаше изоставане, защото доставките не могат да се случат от днес за утре. Киев щеше да получава танкове и артилерия днес, ако решенията за това бяха взети миналия август. А много от тези танкове и бронетранспортьори, обещавани днес, ще могат да бъдат получени чак през август.“

Франк Ледуидж свежда проблема до липсата на лидерство в Европа и най-вече от страна на Германия, поради страха от ескалация и чувството за вина за престъпленията на нацистите отпреди 85 години.

„Не мисля, че обещаните през януари десетки танкове и бронетранспортьори ще бъдат от голяма полза за Украйна това лято. Защото за доставянето и усвояването на бойната техника са необходими месеци. Видяхме как се разви операцията за Херсон. На войските бяха нужни седмици и месеци да се обучат да боравят със системите за залпов огън HIMARS-и да се положат логистичните линии, за да може това оръжие да проработи на фронтовата линия. Колебанията на западните политици убиха много украинци.“

Херсон не бе такава съкрушителна победа, както някои я представяха

През септември руската армия бе надвита край Харков. След това, през ноември, украинците спечелиха битката за Херсон – един от градовете, за които Путин претендира. Тази битка бе спечелена чрез удари на HIMARSи други артилерийски системи по логистичните линии на руския гарнизон на десния бряг на Днепър – Антоновския мост, Каховския бент. Същата стратегия обаче няма да е достатъчна за изпълнение на следващата задача на украинската армия – пресичане на сухопътния коридор между Русия и Крим, където са окупираните градове Мелитопол и Мариупол.

„Украинският успех край Херсон бе продиктуван от безизходицата, в която се намираха руснаците в този град. Те бяха принудени да се оттеглят, тъй като нямаше как да снабдяват гарнизона си през голямата река под решителния натиск на украинците. Но се оттеглиха в добър ред – не бяха избити, нито пък попаднаха в котел, както някои предричаха, че ще се случи.

Украйна понесе огромни загуби в тези битки. Украинската армия все още усеща болезнено последиците от тези загуби, които засегнаха най-добрите й щурмови подразделения. Херсон не бе такава съкрушителна победа, както някои я представяха.

Харков бе съкрушителна победа, защото украинците освободиха половината област (която бе паднала в руски ръце в първите месеци на войната). Край Харков те се възползваха много добре от случая, след като откриха слабо защитена част от руските линии, и демонстрираха способностите си в маневрената война.“

Отговорът на Путин след поражението край Харков бе да обяви „частична“ мобилизация и да пришпори национализма с анексирането на завзетите земи в Южна и Източна Украйна, които по площ се равняваха на една България. Това бе повратна точка във войната.

„Русия премина в стратегическа отбрана. Тя идентифицира ясно своите интереси – Донбас и въпросните области Запорожие и Херсон, назовете ги „Новорусия“ или както желаете. Независимо от атаките, които провежда сега на оперативно ниво, на стратегическо ниво руската армия е в положението да отбранява тези територии. Решението на Путин показа практическите ограничения в намеренията му за контрол над Украйна. Естеството на войната се промени. Украинците минаха в стратегическа офанзива.“

Руската зимна офанзива

В началото на 2023 година ситуацията на терен изглежда съвсем различно. От края на януари нараснаха по мащаб и се ожесточиха сраженията на много широк фронт в Донецка, Луганска и дори части от Харковска област. Руснаците атакуват едновременно край Купянск, Креминна, Бахмут, Авдеевка, Маринка, Вугледар. Създава се впечатлението, че разпиляват силите си, вместо да ги концентрират по едно решаващо направление.

„С тези атаки руснаците изпитват украинската отбрана. Правят го на широк фронт в търсене на мястото, където бранителите са по-слаби и могат да бъдат по-лесно изтощени.“

Ако открият „пробойни“ в украинската отбрана, руснаците ще трябва бързо да се вмъкнат в тях и да ги разширят. Но няма доказателство, че са способни на това.

„Не на последно място заради непрекъснатите кадрови промени в командването и, съответно, в подхода към военните операции. Изместването на генерал Суровикин от Герасимов свидетелства за скъсване във веригата и непоследователност във върховното командване. Сегашните операции едва ли са били планирани повече от 3-4 седмици,“ отбелязва Франк Ледуидж.

За момента Путин държи значителни територии, повечето от които окупира още в началото на нашествието. Става дума за по-голямата част от Донбас, както и широк сухопътен коридор до Крим. По този показател, той изглежда победителят от конфликта досега. Но ето че вече седмици наред с атаките, в които търпят значителни загуби в хора и бойна техника, войските му рискуват да се окажат уязвими срещу контранастъпление, особено след като украинската армия бъде подсилена с обещаните стотици танкове и бойни машини на пехотата и обучените в Германия стотици украински войници. Защо Кремъл поема този риск?

И тук възможните обяснения са много. Опасното свиване на приходите от експортните нефт и газ вследствие от западните санкции в момент, когато увеличава драстично разходите за войната, вещае сериозни социалноикономически проблеми за Кремъл. С наближаването на първата годишнина от началото на т.нар. специална военна операция Путин и генералите му все още не са „освободили“ напълно самопровъзгласилите се и сетне присъединени към Русия народни републики в Донецк и Луганск. Остава все по-малко време преди масираният тласък във военната помощ на Америка и Европа за Киев да даде плод в усилване на украинската армия.

„Руснаците се опитват да завземат колкото се може повече територии в следващите няколко седмици. Предполага се, че минимумът, към който се стремят, е пълен контрол над Луганска и Донецка област, както и Крим. Тях ще се опитат да задържат при евентуални преговори, както и сухопътния коридор в Запорожието.“

Тази седмица лидерът на наемниците от „Вагнер“ Евгений Пригожин призна това, която от седмици говорят американски и британски официални лица – че хората му гинат със стотици.

„Въпрос на подход. Те могат да понасят загубите. Последният случай, когато руската армия е рухнала, е бил през 1917 година. Дори по време на операция „Барбароса“ – нашествието на Хитлер през Втората световна война – това не се случи.

В политически план човешките загуби не костват нищо на руското ръководство. Даже напротив – ще му дадат политически придобивки, ако доведат до завладяването на Краматорск и Славянск (последните по-значими градове в Донецка област, които са все още под контрола на Киев). Какво означава животът на няколко хиляди млади мъже, ако можеш да завземеш няколкостотин квадратни километра и да наречеш това победа?“

Според Ледуидж тактиката на руското командване днес прилича много на тактиката на противниците на Западния фронт през 1916 година – широкомащабни атаки с надеждата врагът да бъде изтощен и да се пропука. Преди повече от 100 години този прийом е нямал успех. Няма признаци, че ще успее и сега, въпреки че край Бахмут целта е вече съвсем близко.

Как Бахмут се превърна в най-дългата и кървава битка във войната

Украинците продължават да се държат в града, въпреки че руснаците обхванаха фланговете им и поставиха под обстрел основните пътища, по които бранителите се снабдяват. Опасността от обкръжение изглежда съвсем реална.

„Именно това се случи с украинските войски в Дебалцеве в началото на 2015 година.“

Защо Киев продължава да държи така упорито на този град, рискувайки толкова много?

„Заблудата на картоиграча. И двете страни страдат от това. Ако си вложил твърде много усилия и средства в даден обект, то този обект става по-ценен за теб, отколкото е действително ценен стратегически. Така играчът на рулетка продължава да залага на губещи числа, за да си върне загубите. И двете страни позволиха да бъдат въвлечени в тази игра. Тази грешка не се среща рядко – Вердюн от 1916-та е най-яркият пример.

Украинската гледна точка е „да, даваме значими жертви, поемаме големи рискове, но балансът на загубите, които понасяме,, и тези, които нанасяме, е в наша полза в по-дългосрочен план.“ Виждаме известни доказателства, че тези надежди се оправдават – наемниците от „Вагнер“ са напълно изолирани от руското командване и това е защото Пригожин не изпълни обещанието си да вземе Бахмут. И всичко това предизвиква раздори сред руските националистически среди - нещо, което, разбира се, е добре дошло за украинците.“

Как ще приключи всичко това?

Миналия септември, точно когато украинците на свой ред заплашваха да хванат в котел руската групировка край Изюм, главнокомандващият украинските сили генерал Валерий Залужни и Михайло Забродски (заместник-председател на комисията по отбрана във Върховната рада ) излязоха със статия, която хвана окото на новинарите с потвърждението, че именно украинската страна е нанесла ракетните удари по руската авиобаза в Саки месец по-рано. Всъщност основната тема на статията бе колко дълго може да продължи войната и как Украйна може да я спечели. Залужни отбеляза, че дори украинците да овладеят Крим, това няма да е достатъчно. Тезата му бе, че когато Киев се сдобие с оръжия, които могат да се мерят по-далекобойност с руските – тогава войната ще приключи, защото и обикновените руснаци ще загубят усещането си за безнаказаност за агресията.

Опасенията на украинския генерал за решителното превъзходство на противника в далекобойни ракети се оправдаха след 10 октомври, когато Русия започна систематично да руши енергийната инфраструктура на Украйна с последователни ракетни баражи. Западните съюзници съумяха да притъпят ефекта с доставки на ПВО системи, но не преди украинците да понесат щети за милиарди долари.

В цитираната статия Залужни и Забродски говорят за сформиране и въоръжаване със западна помощ на 10 до 20 ударни бригади със взаимодействието на различни родове войски. План, на който съюзниците дадоха силно рамо на съвещанията си в Талин и Брюксел през януари.

„През изминалата година Украйна не спря да ни изненадва. Подготвят се механизирани бригади. Договарят се доставки на „Брадли“, танкове, Ф-16 и далекобойни ракети. Украйна гради ударна сила за офанзивата си през 2023,“ сочи Ледуидж.

Дори дълго подготвяната и многократно анонсирана украинска офанзива да се увенчае с успех, спорно е дали успехът ще е пълен според украинските разбирания. И тази седмица във Варшава лидерите на САЩ и деветте страни от източния фланг на НАТО потвърдиха, че ще подкрепят Киев, докато върне всичките си земи, включително и отнетите през 2014 година.  Встрани от тази и други подобни декларации, неформалните изявления на американската страна оставят малко надежди на Зеленски:

„За руснаците, дори за дисидентите, които познавам, Крим е руски. Могат да се откажат от Донбас и Запорожието, но не и от Крим. Не мисля, че Съединените щати ще подкрепят военна операция на Украйна на полуострова. Дори един от най-големите „ястреби“ в Държавния департамент, заместник-държавният секретар Виктория Нюланд, се изказа преди дни за демилитаризация, но не и за връщане на Крим (в украинските предели). Антъни Блинкън, държавният секретар, говори преди време затова как да помогнем на украинците да изтласкат руснаците до линиите на съприкосновение от 24 февруари. Подкрепата за връщане на (всички територии до международно признатите граници от 1991 година) е само реторика. Същата реторика, като реториката за човешките права, която си остава неподкрепена на дело.

Крим е мястото, където най-съкровените руски интереси се сблъскват с най-съкровените украински интереси. Дори войната да се развие до такъв етап, на Залужни и Зеленски ще им бъде много трудно да убедят Запада да ги подкрепи. Защото никой не иска да се заиграва със стратегическите интереси на Русия.“