Поглед към травмата на журналистите, отразяващи войни

Известната военна журналистка Перли Шахар пред Феня и Искра Декало

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Още първата седмица на войната бе погребана журналистка от телевизионен канал, убита на музикалния фестивал в южен Израел при нападението от Хамас, когато сред публиката нахлуват терористи. Касапницата е била нечувана, а тя се е готвила да отрази ставащото около нея, но е била застреляна. Обикновено след подобни атентати се лекуват физическите травми на оцелелите. Намесват се и психолози, които се опитват да предотвратяват задълбочаването на душевната посттравма след присъствие на толкова ужасяващо събитие. За пръв път и журналистическите екипи, отразяващи случващото се, ще получат психологическа помощ и ще се вземат мерки, впечатленията им да не се превърнат в посттравма. За първи път един от съюзите на израелските журналисти (в Израел те са три) се обърна към своите членове с призив да ползват услугите на организацията Натал, която дава анонимна психологическа помощ на хора, пострадали от войните и терористичните актове.

Известната военна журналистка и коментаторка Перли Шахар - член на централната комисия на движението "Жени за мир", разказа пред БНР какво чувства като човек, отразявал 50 години войни и терористически актове, и какви могат да бъдат подводните камъни пред иначе добрата инициатива на Съюза на журналистите:

"Започнах журналистическата си дейност по време на първата Ливанска война. Отразявах погребенията на загиналите войни. И до ден днешен страдам от посттравма от това, което видях. Например, отивам на гробищата, където е пренесен убития предния ден войник, нито командирът му, нито приятелите му от армията му могат да дойдат да произнесат заупокойна реч, защото воюват. За родителите и близките му аз (нищо, че съм само журналистка) съм представител на държавните институции. Върху мен се струпва цялата негативна енергия и съм свидетел на отчаянието им.

Първоначално, с избухването на войната в Ливан не знаехме какво точно става там. А аз се мотая с микрофон сред ридаещите роднини на младежа, мъчейки се да разбера какво му се е случило. И тогава се хвърля върху пресния му гроб жена му, бременна в осмия месец с думите: "Защо ме оставяш сега? Обеща да си до мен, когато раждам. Това дете трябваше да има баща". Това бе част от първия ми репортаж, а подобни и дори по-тежки разкази има и днес.

А при тази война (наземната офанзива, която дори още не е започнала), жертвите са не войници, а пеленачета или деца на годинка, на четири или шест.

Докога светът ще позволява на тази ненормална ситуация да продължава? В крайна сметка ООН реши създаването тук на две държави, като едната е Израел и ние приехме това решение. Палестинците - не. Те искаха цялата територия. От Мъртво до Средиземно и Червено море! Кланетата и войните срещу нас започнаха още щом обявихме възстановяването на еврейска държава. Живеем тук между войни, терористични акции вече 75 години.

Дълъг е списъкът на войните, които съм отразявала. Свидетелка съм и на атентати. За някои може да изглежда като "журналистически шанс", но видях с очите си как бе извършен терористичен акт. Пред мен се взриви автобус. Видях как във въздуха летят разкъсани крака и ръце. Трябваше вместо да поема дъх, да включа микрофона за репортаж от първо лице, за разлика от обикновените минувачи, които могат да си позволят да плачат или да изпаднат в истерия, аз трябваше да говоря с равен глас и с голяма бързина, защото хората искаха да разберат колкото може повече подробности …

Ако се върна на първата Ливанска война, на следващите погребения започнаха да пристигат командирите и приятелите на загиналия и тогава чух за първи път съмненията дали си струват толкова много жертви в това противопоставяне.

След като приключих с журналистката, станах член на организацията "Жени за мир". Успяхме да задължим Кнесета (парламента), преди да се тръгне на война, винаги да се правят анализи и те да бъдат документирани, и да се знае, че войната е само ако няма дори най-малък шанс за дипломатично мирно решение. В дадения случай с Хамас и дума не може да става за преговори, защото това е терористична организация, за която нито животът на своите, нито на чуждите има значение, нито може да се вярва на обещания.

Случилото се на южната граница на Израел не е част от същинска война, а провокация, може би начин да се примами нашата войска в блатото на истински военни действия на територията на Газа, за които те от няколко години са се подготвили. Затова жестокостта и несправедливостта към цивилните е доведена до крайност и специално е документирана и публикувана в световната социална мрежа от самите терористи. Явно целта е да се предизвика ответна реакция.

Нашият призив е да се води справедлива война (доколкото войната въобще се подава на морални принципи). В папките на военните има най-различни сценарии за водене на сражения. Ние от "Жени за мир" искаме да има и готови сценарии за водене на преговори за мир, веднага след войната. На хората са нужни няколко мирни години.

Когато голямата ми дъщеря се роди, преди 47 години, бях уверена, че като навърши 18 години ще е настъпил мир и няма да й се наложи да служи в армията. Когато постъпи в бойна част, в Ерусалим имаше атентат около пещерата в Стария град. Обадих й се да питам как е. Тя ми отговори, че не може да разговаря с мен, защото по тях стрелят. А как се чувстват преди тази война майките на тези младежи, отишли на парти сред природата, които получават съобщение, че по децата им се стреля. А след това разбират, че не само са убити, а разчленени, изнасилени или отвлечени (за отведени в плен се говори при сражения, при война, а младите хора отишли на музикален фестивал на израелска територия са точно отвлечени). Или онази двойка тийнейджъри (на 19 години), която трябвало скоро да се женят и вместо на сватба, родителите им тази седмица бяха на погребението им. Или друга двойка, които след годежа им, обличат военни униформи и се мобилизират.

Всички тези човешки разтърсващи истории от репортажите ми остават в мен. Но не само тук в Израел сегашната война взима жертви. Преди няколко дни и в Париж ислямски фундаменталисти нападнаха живеещи там евреи, само заради това, че в Газа се води война. Съюзът на израелските журналисти най-после разбра, че когато отразяваш травмиращо събитие, си засегнат не по-малко от физически пострадалите. Млади репортери интервюират в болниците тежко ранени техни връстници. Това е травма, която остава за цял живот. Телевизионни репортери, които предават от райони, в които има бомбардировки, при всяка сирена трябва да влизат в укритието, а след това по най-бърз начин да водят телевизионно включване със спокоен тон пред камерата, да разкажат от първо лице за улучената сграда, как изнасят трупове и ранени, да влязат в контакт с близките на убития или тежко ранения, да разберат кой е той, с какво е бил необикновен, какви са били мечтите му. Тогава разказът става вълнуващ и е трудно да го изтрият от съзнанието им. А никой не се интересува, че и журналистът също е бил под ракетите и е можело да бъде тяхна жертва. Той просто е бил на работа и толкова. Посттравми остават в кошмарите ми, но винаги съм давала вид, че нищо ми няма. Подсъзнателно всеки от нас журналистите не иска да го помислят за слаб, лабилен, недостатъчно умеещ да се абстрахира от негативното. Защо не би отишъл на психотерапия? Защото не биха му позволили да работи любимата професия. Това би било непростимо петно за него: уважавания военен коментатор и репортер. Военните имат групова терапия, при която могат да разкажат това, което ги мъчи и да разберат, че не са единствените и така (ако въобще това е възможно) да се успокоят. Досега журналистите нямаха този лукс. Радвам се, че младите ще могат да се възползват от даването на психологическа помощ, без да им се постави етикетът, че са истерични или страхливи. Добре е, че гилдията най-после разбра, че е необходима помощ за отърсване от натрупаните негативни впечатления. Дано успее да се пребори и с предразсъдъците".