Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Романът "Шепотът на пчелите" е преведен на 20 езика

Мексиканската писателка София Сеговия пред БНР: Бих гласувала за политик, който чете истории от цял свят

Преди успехите на романа й, София е журналист и комуникационен специалист за политически кампании

София Сеговия
Снимка: Личен архив

Мексиканският роман, който покори света! "Шепотът на пчелите" – история, развиваща се по време на бурното за Мексико време между революция и пандемията от Испански грип. 

На този фон, едно семейство – Франсиско и Беатрис Моралес Кортес – се опитва да оцелее и да продължи своя дълг към земята и близките им хора в живописното село Линарес. В това семейство се появява, сякаш от нищото – Симонопио. Дете, в което всички, по един или по друг начин, виждат магията. Закодирана в пчелите, които са неразделна част от героя, още от неговото раждане.

"Шепотът на пчелите" на писателката София Сеговия е епична история, която превзема света. Преведена е на 20 езика, а сайтът Itunes я определя за книга на годината. София е класирана сред най-влиятелните жени в Мексико. Работила като журналист и комуникационен специалист за редица политически кампании, София открива своето призвание, след като дълго ръкописите ѝ не са приемани от издателствата. Преди обаче да издаде своите бестселъри, тя прави първи стъпки в Журналистиката.

"Харесваше ми да уча "Комуникации". Исках да съм журналист. Но в Мексико тази професия не е много лесна. Опасно е. Разбрах за това още в колежа. Казах си – да, имам много идеи, но не искам да умра за тях. Така разбрах, че журналистиката не е за мен". 

Писането си е писане, казва още София. Независимо дали става въпрос за журналистика или художествена литература. Какво обаче се случва с живота й след Комуникациите?

Започнах да пиша за някой друг. Търсеха ме, за да правя презентации или да пиша речи. Доста неща. Дори и да създавам постановки. Много обичам театъра. След години осъзнах, че хората усилено говорят за края на света. Бяхме на прага на 2000 година. Всички около мен казваха, че наистина краят ни е близо. Не вярвах в това. Мисля, че животът има повече смисъл от някакви числа – двойки, нули или единици. Използвах възможността да спра и да погледна назад. Към всичко, което бях постигнала до този момент. Запитах се – ако наистина светът ни ще свършва, какво направих с живота си? Бях постигнала много. Пишех, забавлявах се. Бях създала семейство. И тогава осъзнах, че повечето от нещата, които бях правила са за някой друг. Казах си – много време мина откакто направи нещо хубаво за себе си. Нещо свое. И тогава си спомних за онова, което бях изоставила като много млада. Казах си – о, разказите ми. Обичах да пиша кратки разкази. Бях спряла да го правя. Спомних си колко щастлива бях, докато ги създавах. Просто така. Не защото съм майка или дъщеря, или защото създавам нещо за някой друг. Бях щастлива заради писането на разкази. Казах си – ще започна да го правя пак. Не стана обаче точно така. Защото, когато започнах да пиша отново – създадох роман. 

Така се появява "Ураганни нощи" – първата книга на писателката. История, в която тя преоткрива себе си, но чакането да сподели своите послания с публиката се оказва дълго.

Първата ми книга не ме доведе до никъде. Жестоко е да получиш само тишина, когато пратиш ръкописа си към някое издателство. Седях и чаках отговор. Увереността ми, че ще успея да издам книгата отслабваше. Минаваха години. Имаше дни, в които не можех да спя и се питах какво да правя с този роман. Ние, хората от Монтерей, не сме познати с изкуството си. Познати сме предимно с нашите индустрии. Накрая намерих издателство за моя роман. Местното управление търсеше литературен талант, чието издаване да подпомогне. Пратих романа си и той бе одобрен. Издадоха много малък брой книги.

Трудно и дългоочаквано начало. Чакането обаче си струва.

Ние, които се занимаваме с комуникации знаем, че, когато някой прати съобщение, има нужда и от хора, които да го възприемат. Ако я няма другата страна – комуникацията приключва. Имаме нуждата да общуваме с някого. Пращаме съобщение и очакваме отговор. Но не получавах такъв. Докато не публикувах първата си книга 10 години след написването ѝ. Чаках цели 10 години. Тогава намерих и местни читатели, които, най-после, бяха приели съобщението ми. Не бях сгрешила. Така открих себе си. Трябваше да започна да пиша следващата история, която шептеше в съзнанието ми. „Шепотът на пчелите“ ме убеди, че не искам да правя друго. Искам да пиша. Харесва ми да пращам своите послания и теми към читателите. Общуването с тях ме прави пълноценна. Мисля, че литературата е пътешествие. Нямаме нужда от паспорти или документи. Трябва да кажем "да" на някоя книга. Да приемем поканата за пътуване, която ни предлага една хубава история. И да избягаме. Да оставим телата си в България, Мексико или където сме в момента и да покорим света чрез книга.

"Шепотът на пчелите" е от онези книги, които си поставят за цел да ни подсетят за онези човешки истории, които често не забелязваме. С такова усещане останах и от майсторски написаната книга на София Сеговия.

Живея в една голяма част на Мексико, която никога не е споменавана в официалната ни история. Не съм припознавала себе си в учебниците ни по История. Това е най-простият начин да представиш наследството на една държава – без да се задават допълнителни въпроси. Осъзнах това, след като изгледах участието на Чимаманда Нгози Адичи в Ted Talk, посветено на „Опасността от това да обобщаваме в една- единствена история“. Когато изгледах участието ѝ си казах – Да, мисля същото. По това време пишех "Шепотът на пчелите". Никоя държава не може да се разкаже в една единствена история. Държавата е нещо много сложно. Реших в книгата си да разкажа за един от най-известните исторически моменти на Мексико – именно революцията, но ще я разкажа през моя поглед. През моя регион. През погледа на моите хора.

Какви герои си поставя за цел да създаде София Сеговия в "Шепотът на пчелите"?

Не исках да създам анимационни герои. Исках да са личности с характер. Исках да се допълват с историческите факти. Започнах да пиша за семейство, което в един момент приема ежедневието си за даденост, а в друг губи всичко, заради войната. Това е истинска история. Не исках да създавам празни личности. После обаче историята порасна много повече. "Шепотът на пчелите" се превърна в роман за миграция, изселване. Не очаквах, че в историята ми ще се появи толкова много магия. Преди да съм писател, аз съм читател. С всяка книга искам да изоставя обикновения си живот и да заживея този на героите. Това е супер силата на всеки читател – да можем да се превърнем в някой друг.

Макар и "Шепотът на пчелите" да се възприема като семейна сага, на страниците ѝ човек открива онази магия, която ни се иска да е възможна. Защото тази свръхестествена сила помага на хората да възстановят връзката си с природата и да тръгнат към своето ново начало.

Свикнали сме магията да се случва винаги на някой друг. Тук в Мексико имаме много суеверия, които стигат дори и до политиката. Аз обаче съм човек на пустинята. Някой ми бе казал, че магията не се случва в пустиня. Аз пък мисля, че магията се случва там, където вярваш в нея. Започнах да създавам историята на Симонопио още с първия параграф на „Шепотът на пчелите“. Но той не беше замислен като главен герой. Влюбих се в него. Симонопио имаше важна задача в романа. Той трябваше да е водач на синът на Франсиско – Франсиско младши. Такъв беше, но към какво точно го водеше? Към по-важни места и теми, от тези, които в началото обмислях за романа.

Защо обаче точно пчелите решават да станат неразделна част от пъстрия свят на Симонопио?

От раждането му в първия параграф, аз оставих Симонопио да води. Той ми прошепна, че в началото на книгата ще има нужда от някой, който да спаси живота му. Писането е нещо много стратегическо и практично. Трябваше да спася живота на Симонопио, като създам героинята ми нана Реха. На нея обаче щеше да ѝ отнеме време да стигне до него в този студ. За това имах нужда от нещо, което да го предпази в промеждутъка. Започнах да мисля какво да направя? Разбира се, това бебе се оказва магическо, но някак трябваше да го направя достоверно. Дали обаче трябваше лъвове или мечки да го пазят? Имаме предостатъчно в Мексико. Казах си – не. Не е правилно. Какво друго? Насекоми? Не съм особено запозната с тях. Можех да повикам жълтите пеперуди. Но те са твърде заети в друг роман – Сто години самота. И стигнах до пчелите. Да, те биха могли да се притекат на помощ на някой от тяхната общност. Да се съберат и да го стоплят. Да разпознаят Симонопио като един от тях. С романа си разказвах и една истинска история за промяната в селското стопанство и земята. За да спасят своите територии, хората е трябвало в един момент да премахнат всичко, което са отглеждали, в случая – захарната тръстика, и да започнат да отглеждат портокали. Това е истинската история, която ми подсказа, че пчелите имат място в този роман. Нямаше как да напиша книгата без Симонопио, нана Реха и пчелите. 


Връзката на човека с неговата земя се оказва ключова за "Шепотът на пчелите".

Това е нещо, което не усещах преди. Живея в Монтерей. Град с население от над 6 милиона души. Преди революцията и аграрната реформа обаче не е било така. Тогава Линарес е бил по-важният град. Ако направим някаква статистика и попитаме – Кой е от Монтерей - всички ще вдигнем ръка. Ако обаче попитаме – на кого и двамата му родители са от Монтерей – ще вдигнат ръка около 40 процента. Ако попитаме дали бабите и дядовците им са от Монтерей – ще видим още по-малък процент. Ние сме новодошли в този град. Защото сме били прогонени от земите си. Започнали сме да забравяме. Ето защо направих водеща тема в "Шепотът на пчелите" споменът за корените ни.

Симонопио се оказва припомнянето, че, дори и да не я виждаме, ние смe силно свързани с природата.

Мисля, че точно заради това той е в книгата. Той ме заведе към някои доста сериозни изводи. Когато описах момента в който Симонопио е намерен изоставен на земята, започнах да си представям, че всяко бебе е родено с тази връзка с природата. С времето обаче я забравяме по различни причини. Моят герой обаче притежава своята връзка с пчелите. Неговата неразделна прегръдка с природата. Симонопио запазва и своите инстинкти и сетива. Осъзнах, че пораствайки, губим всичко това. Мисля, че Симонопио ми помогна да се спра и да послушам. Онова, което е вътре в мен. А след това и връзката си с природата. И не само с нея. Но и със своите инстинкти.

Макар и сюжетът на "Шепотът на пчелите" да се развива в Линарес, София признава, че, преди да започне да пише романа, не е успяла да се разходи по улиците му.

През 2010-а, докато пишех книгата, възникна една ужасна ситуация тук, в Монтерей. Беше свързана с наркотрафиканти. Пътят към Линарес бе затворен. Исках да ида там, но не можех. Казах си – как ще напиша книга за място, в което никога не съм била. С въображение, разбира се. И с малко повече проучване и разговори с мои познати живеещи там. Осъзнах, че имам много ресурс, който да използвам. Имах старите семейни анекдоти, завещани ми от дядо ми, посветени на живота в Линарес някога. Само забавни истории, нямаше болка в тях. Което ме направи по-чувствителна към онова, което дядо ми не казваше. Примирих се с факта, че няма да стигна до Линарес, но избрах да използвам историите на дядо ми. През тези анекдоти моето въображение се събуди и Линарес, изведнъж, заживя в мен.

За значението на Симонопио и преподавателите по литература.

Публикуваха книгата и аз бях поканена да държа реч пред местния университет. Преподавателите по литература винаги са ме плашили. Те знаят толкова много. Един от тях ме попита: София, прегледах много именници и не успях да намеря значението на името Симонопио. Разказах й една от историите на дядо ми и момчето с интересно име, което е спасил със синапена лапа. Тя обаче сподели, че, според нея Симонопио идва от Саймън. Тогава осъзнах, че името Саймън на иврит означава "онзи, който слуша".

Как написването на "Шепотът на пчелите" променя София?

Променях се през Симонопио и неговите пчели. Преди да започна да пиша за тях направих проучване. Мислех си, че знам всичко за тях – пчелите летят, нужни са ни за това или онова. Но в мен преди имаше една арогантност. Написването на "Шепотът на пчелите" ме направи по-скромен човек. Тази човечност ми помогна да осъзная всички онези различия, които не възприемах до момента. Особено важен за това осъзнаване бе Симонопио. Той наистина е различен.

За финал – стигнахме и до политиката. Но онази политика с човешки облик, която не само ръководи, но и вдъхновява. Какви трябва да са качествата на съвременния лидер?

Мексико е разнообразна държава. Както исторически, така и етнически. Трябва да прегърнем това. Бих посъветвала един съвременен политик следното – "Бъди какъвто си, но опитай да говориш на всеки един от нас". Мексико е много повече от един определен вид хора, за които се разказва в официалната история. Трябва да четем повече. Да имаме кандидати за управляващи, които четат света – с всички негови прекрасни преводи. Когато четем чуждите истории – ние ги разбираме. Когато живеем животите им, успяваме да ги усетим. Това е литературата. Мисля, че е важно да имаме лидери, които са по-човечни. Бих гласувала за някой, който чете истории от цял свят. 

Интервюто на Иван Русланов със София Сеговия за "Понеделник вечер" слушайте в звуковия файл. 

По публикацията работи: Гергана Хрисчева

БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
Новините на Програма „Хоризонт“ - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.
ВИЖТЕ ОЩЕ
Кирил Маричков

Средновековно невъзможен? Хамлет в омагьосания замък (втора част)

"Изотопия" се размечта не просто за Ден на будителите, а за цял месец (защо не и повече), в който да се срещаме с хората, превърнали се в будната ни национална съвест . Средновековно невъзможен? Хамлет в омагьосания замък (първа част) Сред тях е Кирил Маричков , а и всички познати и непознати нему, с които..

публикувано на 22.11.24 в 19:55
Кирил Маричков

Средновековно невъзможен? Хамлет в омагьосания замък (първа част)

Вярващите са убедени, че 40 дни след смъртта душата на покойника е сред нас, едва след това отлита към отвъдното. На този специален ден за помен християните подават храна и дарове, раздават и дрехите на мъртвия. Всичко дадено ще му се намери на оня свят. "Изотопия" поднася на Кирил Маричков спомените и емоциите на..

публикувано на 20.11.24 в 16:38
Наталия Георгиева

Наталия Георгиева се е посветила на читалището в село Гурково

В рубриката „Горещо сърце“ отиваме в балчишкото село Гурково, където ни отвежда кореспондентът ни в Добрич Мая Райнова. Там тя се срещна с председателя на читалище „Свобода“ Наталия Георгиева, която родом е от Велико Търново, но след години в чужбина решава не просто да се завърне в България, а да се премести близо до морето.  "Човекът, който..

публикувано на 17.11.24 в 06:24

Омайващата Юркие Фейзи предава на хората позитивния си дух

Юркие Фейзи вдъхновява всеки, който я познава. Вярва, че винаги има път и надежда. Все още никой не е открил лек за лупуса, с който е принудена да живее, но вярва, че хората сами могат да се справят с всичко, стига да имат воля и любов към себе си. Това е най-важното нещо, на което се е научила от лупуса. "Да обичам повече себе си и когато..

публикувано на 10.11.24 в 08:14
Йордан Караджов

Данчо Караджов: Националното радио е в основата на успеха на "Сигнал"

"Националното радио , без никакво притеснение мога да кажа, че е в основата на успеха на "Сигнал", каза Йордан Караджов пред "Нощен хоризонт". "Да те жадувам", "Може би", "Сбогом", "Липсваш ми" са само няколко заглавия, които вече 46 години пренасят поколенията в свят на рок емоция и дълбоки спомени , създадени от музиката на "Сигнал"...

публикувано на 07.11.24 в 14:55
Кадър от видео, публикувано от SpaceX, показващо тестов полет на Starship при втория опит за изстрелване на SpaceX в Бока Чика, Тексас, САЩ, 20 април 2023 г.

Директорът на НАСА Бил Нелсън за бъдещето на космическите програми

"Когато отидете в космоса…." директорът на НАСА Бил Нелсън се срещна с ученици и студенти . Посещението на Нелсън у нас беше част от европейската му обиколка. Защо НАСА се връща на Луната след 50 години? Как го прави с почти три пъти по-малък бюджет от преди. И дали войната в Украйна би била пагубна за отношенията между космическите сили? Много..

публикувано на 03.11.24 в 07:30
Проф. Радка Аргирова

Проф. Радка Аргирова: Вирусите са най-голямото предизвикателство за мен

Вирусологът професор Радка Аргирова е потомствен лекар. Успява ли да се справи в живота с вирусите? "Вирусите са най-голямото предизвикателство за мен. Те ме карат непрекъснато да чета, да уча, да съм нащрек. Трябва винаги да бъда във висша форма. Първо, защото никога не знаеш точно кога какъв вирус ще се появи. Второ, точно кога кой..

публикувано на 03.11.24 в 06:53