За да не подгизнат душите от сълзи: Ла Катрина или сюрреалистичната Смърт в Мексико

Допълва, че в Мексико вярват и в прераждането, като има много видове прераждания. Дава за пример второто магично: "когато човек започва да се самоусъвършенства и да доминира силите на природата". "Чист шаманизъм!"

Сюрреализмът в древно Мексико

"Той е изключително интересен. Там например всички богове са много различни като телосложение и цвят на кожата. Има даже сини, като в Индия. Богът на дъжда е син, има особен нос. Богинята, която свързват с плодородието, семейството и женското начало, е свързана и с Луната и винаги държи заек. В Мексико се смята, че на Луната, от тамошната страна, се вижда заек", разказва Ана.

Ла Катрина, с която мексиканците днес свързват Деня на смъртта, е от по-нови времена. "Изключително кокетна дама, с голяма капела и много фрапантна рокля по нея, (...) на почит е, защото е Смъртта в много женствена и привлекателна форма", обяснява художничката.

Според нея не трябва да се страхуваме от смъртта, защото е друго начало или по-скоро продължение.

В очакване на Деня на мъртвите

Празненствата в Мексико са много хубави. Първо се отива на пазар за жълти турти, цветята за олтарите, посветени на покойниците в семействата. "Цели пазари с огромни купища цветя, туртите имат особен мирис и започва да ти става някак вълнуващо. Там те не са малки като нашите, има снопове, големи по 50 см, и колкото повече награбиш, по-хубаво е. Ако прибавиш и малко кали, които са изключително красиви, става много хубаво. Бели като в картините на Диего Ривера. Те също са на почит. При маите има една малка статуетка, в която от кала излиза женска фигурка на старица. Символ на второто магично прераждане. Това също е много сюрреалистично."

Ана казва, че цветята са важни и заради семената, които също имат символично значение. След като се купят празничните турти, се замесва хляб на мъртвите, който живите хапват с удоволствие. "Всички много ги обичат, ядат се поголовно тези хлебчета, на които отгоре се слагат кръстосани кокалчета, пак от тесто. Прилича на козунак, въпреки че дъщеря ми би ме заплюла и би опровергала всякаква прилика. Тя в момента отиде да купи продукти, защото смята да прави такива хлебчета."

За да бъдем като Ана и дъщеря ѝ и да замесим хляба на мъртвите, ни трябват масло, яйца, брашно, мая и захар. Подгответе се да месите доста време.

"Някак си енергията се променя. Мексико е страна, в която хората вярват във всякакъв вид енергия и мистиката е много силна. Като отидох за първи път, много обичах да чета Гарсия Маркес и си викам: "Леле майко, какво въображение има той!". Да, това е друга реалност, но е факт. Те са изключително сюрреалистичен народ, с много дълбок мистицизъм, с много недостатъци, разбира се, като всеки народ, но и с много качества."

• На чай със Смъртта

Мексиканските "работички"

Магията е постоянен спътник на мексиканеца и Денят на мъртвите не прави изключение. "За всичко се правят магии – за любов, благополучие, ако не те харесвам, също мога да ти спретна нещичко. Това е много, много разпространено. Превърнато е в жесток бизнес. Има пазари само за това, да отидеш да си купиш неща, за да правиш магии. Хората, които ги продават, могат да ти кажат какво и как да правиш или да ти го направят. Не обичам такива места, защото има и много негативни неща", разказва Ана, но все пак склонява да каже няколко съставки за хубави мексикански магии: кристали кварц, розови листа, сол, захар, канела.

След като се приберем от пазар, било то за цветя или магии, започваме да готвим ястията, които починалите ни близки са обичали. "Хубаво е да извадиш техни вещи и започваш да редиш олтар. В него трябва да има лилаво, символ на трансформацията, на трансцендентното, трябва да има сол, ако може на по-едри кристали, и земя, пръст, символ на материята." Не забравяме жълтите турти, които сме купили точно за олтара, не забравяме и снимките на покойниците. Олтарът трябва да е колкото може по-красив – в знак на уважение и любов.

Размерът няма значение

Макар че има и огромни. "Моето първо гостуване на семейна сбирка беше рожден ден на чичо Карлос в тесен кръг, които бяха 60 човека. Можеш ли да си представиш колко голям би могъл да бъде един олтар?", пита риторично Ана и допълва, че има места, където олтарите се правят в гробищата. До тях се разпъват големите софри, идват мариачи, цяло нощ се пее и танцува. "Има поверие, че на този ден, когато границите на невидимото и материалното са много близки, за да поканиш всички тия души, които си обичал и които са свързани с твоя живот, трябва да си весел, защото иначе пътеките, по които слизат, могат да прогизнат от сълзите ти и те няма да могат да слязат."

Денят на мъртвите е много по-различен от мексиканските погребения – тежки и тъжни, продължаващи с часове, и много обичан от хората:

"Защото в този празник се усещат истинските им корени. Подсъзнателно всеки народ има нужда да си усети корените. Примесено е с Хелоуин, идват деца да искат бонбони, но олтарът е изключително важен. Това е традицията и тя се прави от древни времена. Тогава захаросаните черепчета не са били от захар, красиво изрисувани. Били са от семенца, мед и кръв", казва Ана.

Въпреки че кръвта звучи смущаващо от днешна перспектива, някога се смятало, че тя също е знак на уважение, заради жертвата, която живият прави за мъртвия. В индианската митология, подчертава Ана, има известна гротескност, много тежест, много сюрреализъм, много естетизъм, може би жестокост. "Например най-голямата жертва е била да се порежеш и да излееш собствената си кръв, за да направиш дарение на Слънцето, което всъщност не е чак толкова жестоко, защото сам се нараняваш. Изливаш животворна течност в знак на благодарност."

Родена с мексиканска душа

Смесица от любов, меланхолия и радост – това е Денят на мъртвите. Ана е правила олтар за него в България. "Беше изключително удоволствие. Правих го два пъти в Института Сервантес. Поканиха ме две поредни години."

Мексиканското у Ана е някак вродено: "Много преди да се сблъскам с Мексико, като тийнейджър бях в 151-во училище, профилирано по интереси, с "Художествен текстил". Рисувах си моите неща и винаги се дразнех, защото моята учителка казваше: "Рисуваш като мексиканка". А бе, си викам, какво значи да рисуваш като мексиканка? Имам уникален стил, не може така да ми се говори. След време се запознах с бащата на дъщеря ми, който е мексиканец. Той ми гледа нещата и ми казва: "Ти къде си виждала маиски календар?". Не съм го виждала, никога не съм се интересувала, а той ми казва, че има страхотна прилика с него. Тогава започнах да търся, да навлизам и действително си рисувам като мексиканка. Не знам защо.

Като отидох в Мексико, си бях много на мястото, наистина се чувствах у дома си. Там е единственото място, на което имам ориентация." С "вътрешен компас".

Мексико е изтъкано от невероятни живописни пейзажи. Например хълмове с двуметрови кактуси, изведнъж тъмнозелени планини като остри пирамиди, редуват се червена и зелена земя. "Вървиш по средата на нищото, вали, изведнъж виждаш групичка индианки, едната с розова фланелка с жълто чадърче, другата с жълта фланелка със синьо чадърче, излизащи от нищото, и само се чудиш откъде излизат тези жени и защо са толкова шарени."

Това е нормата, а сюрреалистична и неразбираема за мексиканците е европейската култура от Ренесанса насам. "Имам познати, които пътуваха до Италия. Всичко искаха да видят, чудесата на нашия свят, върнаха се и казаха: "Пренаситих се, не издържам от толкова култура!", защото това е друг вид култура."

"Като художник мога да направя разлика между светлината на слънцето в Мексико, което свети в пъти по-ярко от нашето и автоматично засилва всички възможни цветове. Всичко е много ярко в Мексико. Нещо, което тук би се възприело като абсолютен кич, там е изключително на мястото си, което е доста шокиращо, когато започваш да го осъзнаваш. (...) Всичко е различно: и въздухът, и слънцето, и усмивката на хората", разказва Ана.

Мексиканците са усмихнати хора без значение дали имат пари или не. Ана си го обяснява с това, че над тях вечно свети слънце. Нямат тягостна и дълга зима. Дори при катастрофични ситуации като ураган например се обединяват и си помагат. Вярно, най-вече бедните, но има и обратни примери. "Има един художник, Франсиско Толедо, който е бил много беден, след това става много богат. Този човек през целия си живот е развивал културата и е помагал на хиляди хора, но е тръгнал от нищото и е запомнил откъде е тръгнал, затова е помагал на другите."

За Мексиканската къща в Пловдив, шаманските "работички", старците, които разказват мръсни вицове и още истории – чуйте от интервюто с Ана Монтеро в звуковия файл.

Изображения: от Pixabay.com, както и създадени с Midjourney по описания на Лора Търколева