Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Хора и скулптури – град като град?

Отвъд политиката: какво казват хората на изкуството за Паметника на съветската армия?

Васка Емануилова (първата вдясно) през 1984-а, година преди да почине.
Снимка: Панайот Бърнев

Паметникът на съветската армия (ПСА) за пореден път провокира политически, идеологически и исторически спорове. Такива има от началото на Прехода. За един от първите пред БНР още през 1995 г. говори скулпторът Александър Дяков. Бунтар и бохем, филмов художник-постановчик, национален шампион по бокс, син на някогашен депутат, съден от Народния съд, Дяков почина през 2018 г., но в Златния ни фонд се пази идеята му какво да се случи с монумента:

"Водеше се този разговор от президента, февруари или март 1992 г. към 30 български интелектуалци бяхме поканени да обсъждаме съдбата на паметниците на тоталитаризма. Обсъждаше се една дилема – да се разрушат ли или да се съхранят. Представих алтернатива, конкретно за Паметника на съветската армия в столицата", разказва Дяков.

Според него периодът след ноември 1989 г. е сравним с настъпването на нова цивилизация, с покръстването на българите. "Промяна в начина на мислене, на моралните категории, промяна на националното самочувствие и се обърнах към Десетте божи заповеди. (...) Дилемата да се руши или да се съхрани е да се преосмисли."

В деня, в който демонтажът започна, около паметника има засилено полицейско присъствие. Снимка: Лора Търколева

Александър Дяков прави важно уточнение преди да обясни защо иска да постави Христовата ръка на Паметника на съветската армия:

"От всички изкуства само две – архитектурата и скулптурата – са с много стеснен жанров диапазон, само утвърждаващи изкуства, при които не присъства отрицателен образ. Можеш да направиш паметник на жертвата, но не и на палача или мъчителя. От тук великолепната историческа възможност да се съпоставят два идеала, два начина на мислене. От една страна, агресията, издигналият (като връхна точка на паметника) уред за убийство завоевател и придружаващите го, поставени по-ниско, приветстващи го окупирани роби, които носят на ръце бъдещето поколение, голото бебенце, обречено на същата подчиненост, да се съпоставят с благородството на Христовия жест, на всеопрощението и обединението. Ние сме малка нация, ако не ни обединят човешки и национални идеали, ако останат омразата и насилието, ако всеки отмъщава на предшественика си, който му е причинил зло, ние бихме се самоунищожили."

Идеята за трансформация на Дяков не намира отглас нито през 90-те, нито по-късно.

Паметникът обаче често осъмва пременен не от Божията ръка, а с графити. През 2011 г. анонимните артисти от Destructive Creation изрисуваха една от скулптурните групи като комиксови герои. Маската, Жокера, Върколака, Дядо Коледа, Супермен, клоунът Роналд на "Макдоналдс", Капитан Америка, помощникът на Батман Робин и Жената Чудо бяха обединени от надписа "В крак с времето".

Година по-късно върху войниците се появиха маските, символизиращи хакерската група "Анонимните". След шест месеца няколко от фигурите се събудиха с качулки в подкрепа на "Пуси Райът".

В Деня за почит към жертвите на комунизма – 1 февруари 2013-а, три от лицата им бяха оцветени в бяло, зелено и червено. На 21 август същата година бившите супергерои вече бяха в розово и се извиняваха за потушаването на Пражката пролет през 1968-а.

2014 г.: дойде ред на цветовете на украинското знаме в подкрепа на протестите, отстояващи европейската ориентация на страната, и против незаконната анексия на Крим от Русия.

Периодично през годините по паметника се появяват различни графични послания.

"Глас народен"...? Снимка: Лора Търколева

Тази пролет художниците от Destructive Creation предложиха паметникът да стане Музей на терора и всеки да може свободно да се изкаже за миналото:

"Ако бъде оставен да бъде изрисуван, това ще бъде продължение на естествен процес, подхванат от хората в София, не само от нас, но и преди нас. По време на Промените паметникът е издраскан, така че той самият привлича нещо в нашата природа, гъделичка явно. По този начин да свалим този фалшив ореол около него, защото никой не драска по "Александър Невски" или дори по паметника на Цар Освободител. Драска се по този паметник.

(...) Не ни липсва разрушаването или строенето на паметници, колкото общуването помежду ни. Да бъде превърнат паметникът в официално място, не просто за неформални разговори покрай скандали, би било супер и е място, от което имаме нужда. Разрушаването на паметника със сигурност няма да се хареса на тези, които искат да го запазят, оставането му ще бъде компромисен вариант. Тези, които искат да го разрушат, ще разкажат защо, тези, които искат да го запазят, ще разкажат защо и ще се прецени кое мнение тежи повече."

От Destructive Creation бяха убедени, че Музей на терора би привлякъл и младите, а разговорът им е особено нужен, защото за тях "Тодор Живков е герой и това е изкривяване, което с бутането на паметника няма да бъде премахнато."

Да не се маха паметникът, но и да не се променя, дори рисуващите да са се справили като Destructive Creation, е мнението на художничката и изкуствовед Евгения Христова: "Харесва ми като идея и като правене, но е диалектично и двустранно. От една страна е интересно, от друга си е малко варварско."

Бележка за Жени и "леля ѝ В." Снимка: Лора Търколева

Евгения е на 70. 15 години от живота си посвещава на Васка Емануилова, за да инвентаризират творчеството на последната и да подготвят дарението, с което София ще се сдобие с филиал на Градската художествена галерия през 1984 г. Васка е сред скулпторите на Паметника на съветската армия. Основните търсения на една от най-значимите българки в скулптурата не могат да се обвържат точно с този паметник. Тя прави много женски тела и портрети, но е факт, че заедно с Мара Георгиева са автори на най-високата група на монумента – тази с войника, работника и майката с дете.

Евгения среща Васка още като ученичка, докато се стигне до галерия на Васка Емануилова "на улица "6. септември" №9, която е пицария и тя позна в интервю, че някой ден галерията ще я направят на бар."

Въпреки бара, сега галерията на Емануилова е на бул. "Янко Сакъзов" 15. До 11 февруари е актуалната изложба с нейни творби непосредствено след 1950-а. Доста тематично, имайки предвид, че Паметникът на съветската армия е открит през 1954-а, издигнат само за 3 години. Именно той довежда Евгения в "Изотопия", несъгласна с ефирното твърдение на друг художник, възпитаник на специалност "Скулптура" в Националната художествена академия:

"Емануилова е правила женски фигури и е направила съветския войник, пред който се събират хората, той може да се приеме за уникален в световната практика гей паметник", каза през лятото художникът Петко Дурмана. Според него личната връзка между Васка и Мара обяснява женствеността на войника: "Те са били гей, то се е знаело. Били са двойка."

"Нито са го криели, нито някой ги е преследвал за това. Живееха на един и същи адрес, една над друга. То си е било тяхното естествено състояние", според Евгения, което не може да измени колективния труд на скулптори и архитекти.

"Паметникът е ансамбъл и нямаше да го приемат и одобрят, ако двете дами са водещи и си налагат визията над целия колектив. Това е невъзможно. От друга страна, той (Дурмана – бел. ред.) ако се беше загледал в релефите, правени не от лесбийки, те са също толкова меки и женствени, колкото скулптурите на Васка Емануилова и Мара Георгиева. Начинът на образуване на формата в скулптурата тогава е академичен, натуралистичен и всички фигури са достатъчно меки."

За Евгения Христова сексуалността на твореца не може да обясни творчеството му дори да играе огромна роля. Фреди Меркюри и Труман Капоти са само два от многото примери.

Васка Емануилова в ателието. Снимка: личен архив на Евгения Христова

Евгения допълва, че естетика в стил "Прилича си, значи е хубаво" не работи в нито едно от изкуствата, "а скулптурата има нещастието, че е най-конкретното. Зрителят, който не е обучен да възприема правилата на пластичното изкуство, не я разбира. Чете само темата, сюжета, етикета. Познавате пластиката на Георги Чапкънов на Славейкови в София, в нашия квартал фигурата на Радой Ралин. Георги Чапкънов, грамотен скулптор, умее да конструира фигура чисто пластически, а не по имитативен начин, после доукрасява с малки барокови елементи" като котката в краката на Радой Ралин.

Евгения е критична към някои съвременни естетически решения в София:

"Софийската община постави паметник на Алеко Константинов в началото на бул. "Витоша" и на Георги Марков на пл. "Журналист". За непросветения зрител те са еднакво хубави, а за мен разликата между фигурата на Алеко Константинов и тези на Георги Чапкънов е като от музиката на Панчо Владигеров и Филип Кутев до чалгата, защото са академични, суховати (Георги Марков и Алеко Константинов) и това, което не мога да си обясня и най-много ме възмущава, е, че Общината иска да демонтира един паметник, академичен, суховат, и в същото време поставя паметници в същия този соц реализъм и догматичен стил.

(...) Още един пример: пластиката на Кирил и Методий пред Народната библиотека, много я харесвам. Владимир Гиновски е участвал и в Паметника на съветската армия, и паметникът на братята Кирил и Методий е негово дело. И този на Кирил и Методий, макар че е много малък, е 10 пъти по-добър от Паметника на съветската армия."

За да се справи с естетическата задача, човек трябва да има подходящото образование, твърди Евгения. Има го Петко Дурмана. Той пък смята, че няма соц реализъм, а "пропаганда. Това (ПСА - бел. ред.) не представя живота такъв, какъвто е, а живота, какъвто трябва да бъде според директивите на партията."

"Съветската пропаганда беше яка и дървена, ние си знаехме кое е пропаганда и си правехме други неща. А западната пропаганда е мека, само че няма резултат или както си казвахме в гимназията: "Като ми пееш Пенке, ле, who ли ми те listen...". Сега всеки може да се изкаже, да протестира и нищо", контрира Евгения.

А какво казва самата Васка Емануилова – в единствения запазен в БНР запис от 1979-а: "След 9-и се получиха някои възгледи в изкуството. Трябваше непременно да се работи само с лозунги и който не е лозунг, смяташе се, че не е социалистическо изкуство."

Васка в родното село Комщица. Снимки: личен архив на Евгения Христова

За едно обаче и Петко, и Евгения, въпреки задочния спор, ще се съгласят:

"Те са били насилени всичките, които вече са били някакви имена, да участват, защото цялото нещо е изстъпление, изнасилване на творци от страна на партията", коментира Дурмана още през лятото.

"Те са били голям колектив, почнали са с голям ентусиазъм, защото това е дата, на която, ако не се беше осъществила тази победа, на 9 май 1945 г., с вас може би нямаше да сме между живите.

Иван Лазаров е бил ръководител на колектива. Тя дори казваше, че Иван Лазаров е като Вазов в скулптурата. Сменят го, защото непрекъснато се намесват едни партийни другари, които нищо не разбират, а самият колектив е бил от нашите най-добри автори: Борис Ангелушев, Любомир Далчев, Владимир Гиновски и т. н. Тогава изкуството, особено паметникът, той е поръчков, и се намесват "меценатите". Много. Даже съм чувала от колеги, че този паметник е построен с пистолет в слепоочието. Иван Лазаров се оттегля, защото просто не може да издържи на това напрежение", обяснява Евгения Христова сега.

Иван Лазаров, спомня си Васка Емануилова, не е критикуван само от партийци. Към проекта му имало присмех и сред художниците, пише в малкото запазени бележки на Евгения от разговорите ѝ със скулпторката. Датата е 21 ноември 1981 г. Тогава Васка разказва на Жени, че антагонизмът в колектива я накарал да произнесе думите: "Лазаров, бягайте!". "Накрая Лазаров остана без обект и умря от оскърбление", казала Емануилова на сътрудничката си.

Сменя го Иван Фунев. В спомените му от 1968 г. няма и следа от антагонизъм:

"Да се издигне грандиозен паметник на Освободителната съветска армия, рожба на Великия октомври, беше за нас, българските скулптори, отговорна и почетна задача. Дълго обсъждахме и обмисляхме разрешението на паметника. За нашата работа беше дочул и другарят Георги Димитров. Един ден, доста преди да бъде обявен конкурсът за изработване на проекта на паметника, Андрей Николов, Николай Шмиргела и аз бяхме извикани в бившия дворец "Врана", посрещнати лично от Георги Димитров. Ние му изложихме, че искаме да създадем нещо изключително хубаво и величествено, наше българско, което да отговаря на изразимата с думи благодарност на нашия народ към братята освободители. Отидохме си ободрени от срещата с великия син на нашия народ и започнахме работата."

Войникът без глава. Снимка: Лора Търколева

Антагонизъм няма и през 1975 г., когато пред микрофона застава студентът на Иван Фунев Секул Крумов, също участник в изработката на паметника:

"Не само при изграждането на Паметника на съветската армия съм се вълнувал дълбоко. Темата на антифашистката борба е вечна, няма свършване. Струва ми се, че цял живот ще остана длъжник към мечтите на моите загинали другари. Най-силно беше изразена вярата на комуниста към комунистическите идеали, в победата на СССР над фашизма."

И все пак – не всички са съгласни. Напомня ни го Петко Дурмана:

"Проф. Далчев е написал писмо, вече избягал в Америка, свободен, може да си каже мнението, и обяснява защо това нещо трябва да се демонтира. Един от авторите, който е бил жив по това време. Защо всички изкуствоведи мълчат? Да излязат да кажат, да се обърнат срещу автора, неговата част е за Октомврийската революция. Каква е връзката на Октомврийската революция с антифашистки паметник? Имало ли е фашизъм по това време? Не е изкуство. Чиста, 100-процентова пропаганда и тя продължава да си изпълнява функцията и сега."

Писмото на скулптора Любомир Далчев е изпратено до в. "Труд" през 1993 г., но е публикувано едва през 2004-а. Ето част от него:

"В печата, пък и устно, комунистите се стараят с различни доводи да убедят нашата общественост да не се поддава на своите чувства и възмущение и да запази паметниците, построени през времето на комунистическата диктатура. Доводите: тяхната голяма естетическа стойност и принос към българското културно богатство. И с това се изчерпва въпросът. Изпускат се съществени проблеми, от които зависи резултатът. Какво увековечават тия монументи? Националното самочувствие и гордост? Първо да помислим за моралното право на защитата и едва тогава за тяхната художествена стойност, ако я имат.

Още с идването си на власт комунистическите лидери побързаха да изявят своята голяма благодарност и още по-голяма сервилност и подмазване на узурпатора за подарената им власт и подкрепа. Паметниците на Съветската армия и на съпротивата станаха задължителни за всяко селище. А същите тези лидери с настървение рушаха нашето минало и култура.

С какво морално право колегията от номенклатурата и техните привърженици защитават своите изградени паметници, с които искаха да утвърдят и напомнят с присъствието си неправдите и униженията, които българският народ трябваше да понася и търпи? Дори ако художествените достойнства на творбите по паметниците са много големи, това не е мотив паметникът да остане.

Редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението?"


Районът на паметника е отцепен от 12.12.2023 г. Снимка: Лора Търколева

Христова определя Далчев като сложен и чувствителен творец с талант и солидна академична подготовка, но смята, че писмото е написано под влияние на семейството му, след като емигрира. Знае, че не може да докаже твърдението си, но вярва в него: "както един човек, който са го хванали в някакво, дори дребно престъпление, почва да се оправдава. Той има нужда да се пречисти."

А как ние да се пречистим от спора за освободителя и окупатора?

"Ако се върнем в историческия контекст, който отразява този паметник, това е краят на Втората световна война и се манипулират хората, че България е била окупирана от Червената армия или СССР. България е окупирана, но цяла Европа е освободена и окупирана от САЩ, Англия и СССР", категорична е Евгения.

И тук пак става сложно. За нея комунистическият режим е "идиотски", но не трябва да се наслагва върху паметника: "Настройването на едни части от обществото срещу други, за да не можем да живеем заедно, въпреки всичките ни различия, гледни точки и мнения... Непрекъснато ни настройват по изкуствен начин. Това не е моят любим паметник. Никой да не се заблуждава. Ще кажат: "Тази е луда!", но се чува само едната гледна точка."

Дурмана също вижда разделението, но от другата страна: "Това е обект, създаден, за да плаши българите. Той продължава да ни тероризира. Ние се караме. Това не е изкуство."

Къде тук са творецът и неговият стремеж, а защо не – идеал?

"Това малко не ми е уяснено... идеал. Идеалът на художника е да стане художник, било скулптор, било живописец. А какво означава да стане художник? Значи да отрази вярно живота", казва Васка Еманиуилова. Според нея творецът не трябва да работи наизуст, нека има стил, но да се вдъхновява от модела, за да не бъде условен и да не се повтаря.

Обратно на Васка, от Destructive Creation са готови да повторят своя артистичен избор за трансформация на фигурите на Паметника на съветстката армия: "Отново бихме ги изрисували като супергерои, няма да имаме нищо против да бъде драскано отгоре. Много бихме се радвали да нарисуваме войника на върха като Супермен."

Снимка: Pixabay.com

Сложното преплитане между комунизма и изкуството скулпторката Васка Емануилова посреща с доброта и пренебрежение, твърди сътрудничката ѝ Евгения Христова. Васка е сред основателите на Дружеството на младите художници, но когато станало "по нашенски", напуска и отива при независимите.

"Тя е приятелка с Жендов, който е преследван от режима. Не е от послушните. Властта винаги иска да е отгоре, а интелигенцията и всички артисти играят сложно танго с властта и това е доказано в цялата история на изкуството, не само в нашия тоталитарен режим. (...) Тя имаше много здраво чувство да си над нещата, да не се обиждаш на дребно. Беше достатъчно прозорлива и знанието ѝ позволяваше да не се предава.

Знаеше в каква страна живее. Никога не е ламтяла за богатства, за да бъде прислуга. Работеше в едно дюкянче на ул. "Цар Иван Асен" №46. Преди 9-и в това дюкянче е работила, и след 9-и в него, без тоалетна, с една чешма. Беше приятелка с Кирил Петров, който също не рисува в стила соц догматизъм. Беше отхвърлен, изкарваше си хляба като учител. На нея въобще не ѝ пукаше. През 60-те с Кирил Петров влизат в ресторант, не са искали да им сервират, защото, като ги видели как са облечени, решили, че няма да могат да си платят обяда."

Евгения си спомня и за събрание, на което Васка обяснила на партийците, че не прави каскети от глина. Живяла свободно и скромно – в двустаен апартамент с много книги. "Работи с глина, защото е евтин материал. Отива на село, копае си глина, от работа не се плашеше. Тя е интелигентна, независима и правеше каквото си иска", спомня си Жени.

Съжалява, че не е записала повече от разказите на Емануилова. А Васка обичала да разказва. Била на 70, когато с Евгения (тогава около 30-годишна) започват да работят за галерийното дарение. Евгения не успява и да нарисува Васка, известна с това, че освен скулптор, е и любим модел на много наши художници. "Защото съм хайванче". И Васка не рисува портрет на Евгения. Вече е на възраст и сама знае – няма да се справи както иска. Често казвала, че като скулптор може да излъже другите, но не и себе си.

Заблудата или отрицанието Евгения се опитва да избегне с отношението си към изкуството въобще. Същите критерии към Паметника на съветската армия прилага и към другите монументи, за които вярва, че си струва да се говори. Докато си приказваме в кухнята, между натюрморт на Светлин Русев и пералнята Перла 05, показва снимка на паметника на патриарх Евтимий:

"От двете страни има 4 смотани бетонни саксии. Това не го приемам. Паметникът е много камерен – площадка, постамент и пластика. Всичко е изчислено до милиметър. Тези саксии влизат в пространството на паметника и му отнемат от монументалността, влиза се в тъканта на произведението. Докато една картина има рамка, цялото пространство до паметника си е на паметника и на Марко Марков, който го е създал. Общината няма право да влиза в това пространство. Не мога да разбера как никой не се обажда и не протестира", недоумява Евгения.

Урокът от миналото, който е научила и от Марко Марков, вдъхновил Васка Емануилова, и от други артисти от поколението, вряло в "тенджера под налягане", е простичък:

"Всеки е работил някъде. Имали са няколко кръчми, където вечер са се събирали, говорили са, спорили са, обичали са се. Макар че сме много малък народ, тази прослойка, успяла да се ограмоти, да се издърпа от нищетата, така се е развила, просто невероятно. Сега сме соло атоми."

Снимка: Pixabay.com

Паметникът на съветската армия ще бъде демонтиран. Кой как ще го реставрира? Кой ще вземе парите от обществената поръчка? Къде ще се съхраняват скулптурите? Къде ще отидат после? Опасни ли са пукнатините по фигурите? И защо те се заминават, но остава постаментът? Няма ли така и хората, които искат паметник, и тези, които не го искат, да останат с пръст в уста? Много въпроси се натрупаха в последните дни.

А защо изкуството липсва от разговора, доминиран от политическото, идеологическото и историческото? Според Петко музейните институции не са си свършили образователната работа да разкажат коя всъщност е Васка Емануилова.

И още въпроси: например лесно ли ще се премахне паметникът?

"В българите има разрушителен нагон. Спомням си през 70-те имаше порив да се взриви Дворецът и да се направи паметник на хан Аспарух, но тогава в Съюза на художниците имаше и разумни хора по високите етажи на властта и спряха тази опорка. След това започна опорката за паметника "1300 години България" пред НДК. Той нямаше нужда от кой знае какъв ремонт. (...) Паметникът на Валентин Старчев беше много модерен, не беше тоталитарен и с много мъка го взривиха, защото тоталитарните държави строят яко. Вижте Президентството, ЦУМ, Партийния дом, Спортната палата, стадион "Васил Левски", коментира Евгения.

Освен че ще се демонтира с много усилия, а очевидно и ще струва пари, паметникът пропусна шанса да се превърне в доходоносен и атрактивен музей, както си представяха от Destructive Creation. Те имаха различни сценарии какво да стане с парите от билети, "но най-красивият вариант е парите да бъдат върнати на наследниците на хората, от чиито заплати е отрязана някаква сума на месец, за да бъде построен. Защото паметникът се води построен с доброволни дарения, които в онова време знаем колко са били доброволни."

Петко Дурмана в студиото на "Хоризонт". Снимка: БНР

Дурмана отказва да нарича ПСА паметник. "Нещото" или "комплекс" прилягат повече, защото "няма статут. Има си публичен регистър на културно-историческото наследство. Той е в Министерството на културата и всеки може да влезе, онлайн е и да види вписан ли е този комплекс като паметник. Вписан е само като част от центъра, като архитектурно наследство в контекста на парка заедно с десетки други обекти."

Петко Дурмана не вярва в ценността на "нещото", обаче вярва, че хората, за които то е паметник, не са нищо и имат право на своите убеждения. "Те са си прави. За тях е паметник. Да си го кажем направо: дори не обвинявам политиците, толкова си могат. Ако можеха повече, нямаше да сме най-изостаналата и най-бедна държава в ЕС."

Колко си могат политиците сега? Колко са си можели преди? Да намесим ли (не)моженето им в и без друго идеологизирания разговор? И преди, и сега, с пари и без, окупирани и освободени, или освободени и окупирани, накрая всички ще станем на прах. Казват, Господ направил хората от кал. Може би ги е направил от евтина глина. Като онази, която Васка, дъщерята на свещеник, си копаела сама край родното село Комщица.

"Нейната структура е непредсказуема, в пещта, независимо, че този, който я опича, е добър майстор, невинаги може да се предвиди какво има вътре. Някакво съединение се получава и, казва тя, ми я връща в чувал на парчета. Ако е малка пластика, работила е две-три седмици. Но тя има големи теракоти, женски фигури, естествена големина, което е труд три-четири месеца, всеки ден с модела по 5-6 часа. Това да го получи в чувал... Но тя го приема като част от живота. Съдба", спомня си в малката кухня Евгения Христова, между вярната стара пералня и голямото изкуство.

Цялата история чуйте в звуковия файл.

По публикацията работи: Лора Търколева

БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
Новините на Програма „Хоризонт“ - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.
ВИЖТЕ ОЩЕ
Бойко Чавдаров

Бойко Чавдаров - гражданин на света

Бойко Чавдаров е гост в рубриката "Америка- илюзии и реалности ". От България през Япония и Канада до Америка. С мечта да се завърне отново в Родината! "Имаше период ,когато  ако ме попитат какъв съм, беше ми трудно да отговоря. Живеейки на 3 континента в 4 държави, просто се чувствах като човек на света. Това ми разшири кръгозора и мисленето..

публикувано на 21.11.24 в 17:57
LOFAR е най-големият радиотелескоп, работещ на най-ниските честоти, които могат да се регистрират от Земята.

Как се прави космическа наука с лопати…

Изложбата, посветена на 70 години от създаването на Европейската лаборатория по физика на елементарните частици и 25 години от членството на България в научна организация, отваря врати днес. Домакин е Физическият факултет на Софийския университет. Изложбата "70 години ЦЕРН" може да се види във Физическия факултет на Софийския университет до..

публикувано на 21.11.24 в 11:40
Екатерина Петрова

Пациентка: Диабетът може би е свързан с психологическата насоченост и менталното мислене

На 14 ноември отбелязахме Световния ден на диабета . Във Велико Търново организираха събитие, на което граждани облякоха сини дъждобрани и се хванаха за ръце в кръг, за да изразят своята съпричастност към децата и възрастните с това заболяване. Всеки трети българин между 60 и 69 години е с диабет     45% от хората с диабет не..

публикувано на 16.11.24 в 07:30

За филмографията на Доналд Тръмп и неговата мечта да бъде актьор

Много преди да стане постоянна част от информационните емисии на малкия екран, американският президент Доналд Тръмп се настанява под светлините на прожекторите посредством предавания и филми.  Останах изненадан от многото програми и филми, в които участва Тръмп. Сигурно сте чували за "Стажантът", но може би и вие като мен не сте очаквали да видите..

публикувано на 13.11.24 в 12:04
Цветелина Мунтова

Цветелина Мунтова за сладкото удоволствие наречено торта

Цветелина Мунтова е гост в  59-ти епизод на рубриката "Америка - илюзии и реалности". Една чаровна, слънчева млада жена, открила възможността да  осъществява своите кулинарни таланти в Америка и да превърне това, което й доставя радост в удоволствие за другите. Разказват че , когато една дама си поръчала парче торта, толкова много й харесала,..

публикувано на 11.11.24 в 12:13
Доналд Тръмп на митинга в Пенсилвания преди стрелбата срещу него, 13 юли 2024 г.

Династията Тръмп, която винаги е зад гърба на новоизбрания американски президент

Часове след като избирателните секции затвориха, Доналд Тръмп излезе в конгресния център във Флорида, за да обяви победата си в президентския вот. На сцената той беше обграден от редица членове на многобройното си семейство.  До него бяха всичките му пет деца, част от които имаха и ще имат ключова роля в администрацията му, заедно със своите партньори и..

публикувано на 09.11.24 в 14:38
Семейство Благовеста и Бернхард Вегнер

Благовеста и Бернхард Вегнер от село Крупник

Той е винаги до  нея и още по-близо, когато е трудно. Тя позлатява времето му.   Пътищата им се пресичат още като студенти в Германия . Имат две  прекрасни дъщерички и много добра професионална кариера.  В годините на Covid пандемията повечето време са в красивото село на Благовеста- Крупник. И решават да  преместят живота си в България.   Те са..

публикувано на 09.11.24 в 09:30