Диригентката Мари Жако: В българската музика чувам радост, но и болка

„Френският чар ще завладее сцената на зала "България" в концерта на Радиосимфониците на 23 февруари“ – това чуваме често през последните дни в радиоефира и вече чакаме с нетърпение срещата с диригентката Мари Жако, която дава повод поканата да звучи точно така. На 23 февруари, петък, от 19 часа ще прозвучат Встъпление и български фолклорен танц "Петрунко" от Симеон Пиронков и Четвъртата симфония от Роберт Шуман. Със Симфоничния оркестър на БНР ще дебютира и Маркус Ширмер, който ще бъде солист в Концерт за пиано и оркестър №20 от Моцарт.

33-годишната Мари Жако е родена в Париж. Има много интересна биография, която включва успехи в музиката и спорта като дете, а по-късно – работа с престижни европейски оркестри. Най-впечатляващото в кариерата дотук е избирането ѝ за главен гост-диригент на Виенските симфоници, а през лятото на тази година тя ще застане начело на Кралския датски театър в Копенхаген. Вече е обявена и следващата ѝ ръководна позиция – от есента на 2026 г. ще бъде главен диригент на Симфоничния оркестър на Западногерманското радио в Кьолн.

Мари Жако влезе в Първо студио на БНР в понеделник и проведе първата си репетиция с нашия радиооркестър – веднага „хвана бика за рогата“, образно казано, със съвременната българска пиеса в програмата (новият главен диригент Константин Илиевски заложи поне по една композиция от български автор във всеки концерт от този сезон). 

Разговорът с Мари Жако започна с въпроса какво чува тя в българската музика:

МЖ: Със сигурност много от народната песен, от вашата фолклорна традиция. Също и от народните танци – втората част от тази пиеса на Симеон Пиронков е танц. В първата част има, според мен, изразяване на много дълбоки чувства и болка – така го усещам, болезнено. Разбира се, трябва да кажа, че аз чувствам силна връзка с този композитор, защото Симеон Пиронков-син беше мой учител по най-нова музика във Виена. Затова се радвам, че мога да поднеса в програмата тази пиеса.

ИГ: А как се готвите за подобни предизвикателства – за нови произведения в репертоара Ви, които не са част от класическата традиция? Слушахте ли български фолклор преди да прочетете тази партитура?

МЖ: Да, в YouTube чух малко от българския фолклор, особено танци. Но се готвих като за всяко друго произведение: Първо чета нотите, за да разбера структурата на пиесата, кои са водещите гласове, кои са по-малко значими и т.н. И после пея доста – опитвам се да осъзная фразирането, за го усетя с тялото си, дори и да не е типично за моята родна култура. А също така се осланям доста на музикантите, с които работя, защото това е тяхната култура, вслушвам се в техните предложения по отношение на звученето и фразирането. В крайна сметка избирам най-доброто, което музикантите вече са направили по време на репетициите.

ИГ: Не знам дали са Ви казали, но тази музика, въпреки че е българска, звучи рядко по сцените в България.

МЖ: Значи е още по-хубаво, че ще я изпълним – толкова е важно да ценим родната си култура!

ИГ: А не ми ли се струва твърде голям сблъсъкът между Пиронков и Моцарт в тази програма?

МЖ: Не, не мисля, че ги дели голяма пропаст, защото Моцарт също е бил много заинтригуван от родната си култура, което си личи ясно в много елементи на тази музика. Ре-минорният клавирен концерт е може би най-емоционалният, при това свързан с болезнени чувства – Моцарт е искал да докаже на баща си, че може да бъде самостоятелен човек и творец. Нещо като изявление: "Татко, остави ме да правя каквото искам!" Така че тук нещата са много сериозни и свързано с дълбоки чувства – точно в това намирам връзката с първата част в пиесата на Пиронков, където чуваме българска народна песен.

ИГ: Като заговорихме за Моцарт – солист в неговия 20-и клавирен концерт ще бъде Маркус Ширмер, с когото сте работили и преди. 

МЖ: Всъщност Маркус е моят годеник. Той е мой партньор и ние често сме заедно на сцената – всеки сезон, вече многократно. Така че имаме не само човешка, но и музикална връзка помежду си. А това не става толкова често. Защото понякога, когато се смесват личният живот и работата, може да бъде опасно за една връзка, но е факт, че при нас всичко е перфектно и ние обичаме да музицираме заедно. Надявам се, че и публиката в София ще го почувства в петък.

ИГ: Не може да не направи впечатление, че все по-често в биографията Ви се появяват радиооркестри – имате ли някакво специално отношение към тях?

МЖ: Да. Мисля, че просто така се случва, но е факт, че бях избрана за главен диригент на Симфоничния оркестър на Западногерманското радио в Кьолн. Сигурна съм, че това не означава нищо специално. Но! Радиооркестърът има способността да свири каквото е написано в нотите. Музикантите са много фокусирани да изпълняват правилните темпа и са дисциплинирани, докато в другите оркестри като че ли искат да им бъде дадена повече свобода. Но когато светне червената лампа и започне запис, ти нямаш на разположение много часове – работата трябва да се свърши в рамките на определената сесия. Затова аз наистина ценя работата с радиооркестрите, защото са научени да работят ефективно.

Младата френска диригентка разказа за пътя си в музиката и за страстта си към тениса, която е заменила със свирене на тромбон. Как е станала диригент и какво мисли за мястото на жените в тази професия - чуйте в интервюто за предаването "Алегро виваче" по "Хоризонт" в звуковия файл.