История от Киев: Свещеникът Андрий – войната му отне стиховете, но не и светлината

Слънцето изгрява в приказни цветове на морския бряг, където е акостирала малка лодка. Погледът ми спира върху картината на уличен художник в Киев, а в съзнанието ми се прокрадва мисълта, че това е мястото за младата влюбена двойка, която предната вечер видях да се прегръща до чувалите с пясък, които приземните прозорци на административна сграда. Войната се чува в модерните песни и се вижда дори в графитите по сградите. Блок постовете, униформените, изложените военни превозни средства, надупчени от куршуми правят усещането за война всеобхватно, дори когато няма сирени за въздушна тревога.

Но не и в картините на Андрий, който отказва да бъде сниман. „Знаете ли, освен картините, които рисувам, пиша поезия. Трябва да призная, че откакто започна войната, спрях да творя стихове. Просто спрях, не мога. Винаги съм търсил светлината – и в поезията, и в картините. Съпругата и приятелите ми също търсят светлината, не искаме да творим за негативното. Искаме да разпространяваме позитивни послания, но във война е много трудно. Няма как да пробием през негативната енергия, защото тя се прокрадва в стиховете“, казва художникът – поет, в чието изобразително изкуство има сияние, много пъстри цветове. Редуват се изображения на морски бряг, планини, цветя, църкви. Понякога са романтични, друг път – посветени на природната красота. Човек има чувството, че може да чуе птиците или камбаните от пейзажите му.

„Аз съм свещеник. Бяхме доброволци в нашата енория. Имаше такива като нас във всички енории. Всички събират пари за армията. Продължаваме да го правим. Помагаме и на другите хора с храна, дрехи, настаняваме ги, ако имат нужда. Организацията, която създадохме, беше на възможно най-високо ниво. Жалкото е, че се мобилизирахме да си помагаме не във времена на мир, а при възможно най-трудните обстоятелства – във война. Иска ми се да запазим това чувство, при което си помагаме и когато мирът се върне при нас, за да бъдем пример за света“, коментира Андрий, когото първите бомбардировки го събуждат в манастир. Отишъл е там, за търси спокойствие и вдъхновение.

Взривове вместо камбани в манастира

„Какво почувствах? Това е много труден въпрос. Какво можех да почувствам. От мир влизахме във война, каквато бях гледал само по телевизията, даже не по телевизията, а на кино – в пълнометражен филм. Гледах избухването на Втората световна война. Когато се събудиш в манастир от вой на сирени за въздушна тревога, не можеш да осъзнаеш как е възможно това да се случи в 21-ви век. И то не просто в 21-ви век, в третото хилядолетие, как на някакъв луд може да му хрумне да започне бомбардировки по мирни градове“, спомня си Андрий и продължава: „Започна обстрел върху нормални хора, които искат да живеят в любов и да правят добро, да съдят пшеница и да хранят света. И така, започнах да търся хора в манастира, за да опитам да разбера какво се случва. Попитах игумена, братята в манастира каква е тази ситуация, а те ми отговориха, че още не могат да я осъзнаят“.

Въпросите са много, страхът и тъгата са навсякъде. Най-важно за Андрий обаче е едно телефонно обаждане. „Имам малко дете и съпруга, които живеят в Лвов. Позвъних им по телефона. Бяха много уплашени. Страхуваха се, защото бях много далеч от тях. Започнах да се чудя дали трябва да остана в манастира или да се прибера у дома при семейството ми. Кое от двете е по-мъдрото решение?“, пита се свещеникът. Решава да се прибере, а към това го призовават и архимандритът, и останалите в манастира.

Централната гара в Киев – прегръдки за сбогом

„Мой приятел, също художник, беше Киев. Свързахме се и решихме да отидем на централната гара, за да се опитаме да купим билет за влака. Приготвих се възможно най-бързо, а гарата бе изпълнена с хора. Огромни опашки се виеха пред гишетата за билет, но ние не можехме да си купим. Бях решен да се кача на първия възможен влак“, продължава Андрий. По думите му централната гара в Киев е препълнена. Целувки и прегръдки за сбогом, редом със суматохата, страха и отчаянието. „Изненадахме се, че един високоскоростен влак още е там. Отидохме директно и се надявахме да можем да си купим билет директно. Всъщност, никой не проверяваше билетите. Хората се тълпяха, слизаха и се качваха. Казаха ни да се качваме, докато все още има места. Отказахме, защото искахме да си платим. След това разбрахме, че никой не плаща. Това беше евакуационен влак“, разказва художникът – поет. „И така, успяхме да стигнем до Лвов. Всички преживяхме много трудна евакуация, а градът обезлюдя. Нашият Киев със златните куполи, градът на царете и славната ни история, остана пуст“, разказва Андрий, а по лицето му вече текат сълзи.

Да приютиш непознат – ежедневие във войната

Връща се в Киев през юни. Няколко месеца със съпругата и детето му в Лвов приютяват почти непозната жена. „Две седмици преди всичко да започне, се бях запознал с една жена. Толкова се харесахме един друг, че й предложих още тогава, ако има път към Лвов, да ми се обади. И ето – две седмици след началото на войната, тя ми позвъни. Каза ми: „Андрий, помниш ли какво ми каза? Че мога да дойда при теб“. Името й е Дарина, отговорих, че много добре си спомням. Бомба беше паднала близо до къщата й и тя беше много притеснена. Искаше да дойде на по-спокойно място. Дойде у нас и остана до май“, разказа още свещеникът.

В Киев, а и в цяла Украйна, всеки има истории, свързани с инвазията – било от фронта, тила или от бомбоубежище. Всички са готови за продължителна война и са убедени в едно – каквото и да се случи, никой не може да отнеме душите им.

Още по темата в звуковия файл.