Ренесансова приказка за алпинизма

Каква е връзката между алпинизма и Ренесанса? Разказва Лора Търколева в предаването ''Изотопия''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Откъде води началото си алпинизмът, попитахме се в "Изотопия" и се гмурнахме в историята, за да разберем.

Първите опити за изкачване на планински върхове не били вдъхновени от устрема към спортна слава. Подбудите често били религиозни или военно-стратегически. Хората строели олтари на боговете си, но и наблюдавали враговете и съседите, понякога и времето.

Първото документирано изкачване е на император Адриан през 121 г. Качил се на Етна, за да види изгрева. Много по-късно, през XVIII век, учени правят експедиции в Алпите, най-вече към Монблан.

Алпинизмът в съвременния смисъл се ражда през 1786 г. с комерсиалното изкачване точно на този връх. Алпийски клуб е създаден в Лондон през 1857 г. Пишат се пътеписи, правят се пътеводители, които помагат дейността да се превърне в спорт.

В края на XIX век алпинистите започват да търсят по-високи върхове и по-трудни маршрути. Андите в Латинска Америка привличат вниманието им, след това са върховете в Африка и най-накрая – покривът на света – Хималаите.

Най-високият връх на Южна Америка, Аконкагуа, е изкачен за първи път през 1897 г. Американският алпийски клуб е създаден през 1902-ра. През миналия век алпинизмът вече е международен, хора от почти всички страни се включват в покоряването на най-високите земни върхове.

След Първата световна война започва истинският щурм на Хималаите. След 30-годишни опити най-високият връх на планетата Еверест е изкачен на 29 май 1953-та от Едмънд Хилари и Тенсинг Норгей. К2 е изкачен на следващата година.

Алпинизмът у нас се развива редом с първите туристически дружества. Константин Саваджиев е първият българин, изкачил Мальовица през 1938-а, но близо десет години по-рано (на 19 ноември 1929-а) е учреден Българският планински клуб. Тогава е издадено и туристическо ръководство със специално внимание към алпинистите – теория, практика, екипировка.

А началото е през 1895-а, макар и не на българска земя. Тогава студентът Парашкев Стоянов, син на Иванчо Стоянов (купил билетите на Ботевата чета за кораба "Радецки"), изкачва алпийския четирихилядник Гран Комбен. Привлича вниманието на Алеко Константинов, който лично го поздравява. Изкачването се счита за рождена дата на българския алпинизъм, казва доц. Сандю Бешев, изследвал историята на алпинизма повече от половин век.

През 1934-а планинският клуб се преименува в алпийски. Няколко месеца след това Международният съюз на алпийските асоциации го кани за член. На 2 ноември 1935 г. в Барселона Българският алпийски клуб става такъв.

Десетки върхове са изкачени за първи път от българи и носят български имена. А когато покорят целите си, алпинистите търсят алтернативни, много по-трудни пътища към върха и често не използват кислород.

След всичко казано – какво общо може да има с алпинизма Франческо Петрарка, ученият дипломат, поет и хуманист, смятан за един от основоположниците на Ренесанса?

"Вероятно мнозина знаят, че божествените сонети на Франческо Петрарка, посветени на неговата земна Лаура, вече седем века блестят като ненадминати по бистрота и форма диаманти в поетичното ковчеже на човечеството. Може би има и такива, които са чували, че според някои специалисти Европейският ренесанс започва на точно определена дата: 8 април 1341 г. Тогава в Рим Петрарка е увенчан с лавров венец като поет лауреат. Това хвърля мост от духа на Античността към духа на Новите времена. Но ако попитам кой е измислил алпинизма в неговия модерен вариант като безцелно, само за удоволствие изкачване на върхове, едва ли някой ще знае. Е, добре, де, сетихте се. Същият Франческо Петрарка, който (заедно с Данте Алигиери и Джовани Бокачо) поставя човека в центъра на света, съвсем близо до Бога", разказва Пламен Асенов в радиопоредицата "Великите европейци".

Венец на творението – такъв е ренесансовият човек. Ренесансът връща цивилизацията към древногръцката философия и идеи като тази на Протагор за човека мерило за всички неща.

Петрарка пише писмата и философските си размишления на латински с предположението, че именно те ще останат в историята. Съвременниците му приписват на него стремежа да се преоткрият класическите текстове като копнеж по познанието. Италианецът Франческо го търси и в собственото творчество.

"Не се учудвайте. Петрарка е човек суетен и жаден за слава, че как иначе ще даде началния тласък за развитието на истинския ренесансов дух, чиято здрава основа е индивидуализмът? Той надали си дава сметка, че изкачването на Мон Ванту, което предприема през 1336 г. заедно с брат си и двама придружители, днес ще се смята за официален рожден ден на алпинизма. Франческо тръгва към върха, просто за да стигне горе и да види какво се вижда оттам. Той е вдъхновен от изповедите на св. Августин, който десет века по-рано твърди, че човек не трябва да извръща очи от Божията красота, а да ѝ се радва, защото е част от общението между човек и Бог, както после Петрарка описва нещата в едно от знаменитите си писма. На върха той е наистина захласнат от гледката", разказва Пламен Асенов.

На 26 април 1336-а – тогава Петрарка пише за изкачването на 1912-метровия връх.

Някои смятат, че четиримата катерачи са първите, покорили Ванту, други отричат. Петрарка не твърди подобно нещо. Съвременни учени дори се съмняват, че поетът въобще е извършил планинарския подвиг. Но писмото остава:

"Днес изкачих най-високата планина в този регион. Единственият ми мотив бе желанието да видя какво може да предложи толкова голямо възвишение. Замислях експедицията от много години, защото, както знаете, живея в този регион от детство, тъй като съм попаднал тук по волята на съдбата, която определя делата на хората. Следователно планината, която се вижда от голямо разстояние, винаги е била пред очите ми и замислих да направя това, което днес най-накрая осъществих.

Идеята ме завладя с особена сила, когато вчера, препрочитайки "Историята на Рим" на Ливий, попаднах на мястото, където Филип Македонски, същият, който воювал срещу римляните, се изкачил на планината Хемус в Тесалия, от чийто връх можел да види две морета – Адриатическо и Евксинско."

С други думи – Адриатическо и Черно море.

"Обаче истинското просветление настъпва по пътя надолу. Път, в края на който той, човекът, отново се среща с Бога, позагубен в красивите гледки", продължава Пламен.

"Колко силно трябва да се стремим не да стоим на планински върхове, а да тъпчем под себе си апетитите, които произлизат от земни импулси", пише в писмото си Петрарка.

Столетия по-късно усещането при алпинистите не се е променило. Хем ренесансови, хем богобоязливи.

"Планината е храм, в който отивам да се пречистя. Това е моето усещане, моето верую за природата. И понеже по пътя нагоре ти казват: "Победители, покорители, герои, юнаци" и т. н.... Като почнат да те кичат с такива титли, ти иде да потънеш в земята", казва Методи Савов през 2000 г.

Не го разбирайте погрешно. Алпинизмът не е шаманизъм. Добрите катерачи познават силните си страни и се стараят да се възползват максимално от тях, за да постигнат целта. Венецът на творението впряга физическите, духовните и интелектуалните си сили по пътя към върха, буквално и преносно.

"Всичко това, което го виждаме, то все пак е за избраници. Нека не звучи много нахално, но е така, защото за да се докопаш дотам, трябва да вложиш невероятен труд. Капризен човек не става за алпинист. Нещо повече, там се поставя на изпитание и твоят морал в тези изключително сурови условия, в които съществуваш", изтъква Савов четири години по-късно.

Все така ренесансово алпинизмът съчетава чувството на нирвана, което те обхваща на върха, с усещането, че доминираш над останалите, вървейки по пътя нагоре.

"В края на 70-те години и 80-те всичко се свеждаше под термина "алпинизъм". Ние винаги сме били катерачи, докато в днешно време има хора, които се определят като алпинисти, но не са катерили, не са пипали трудна скала. Докато при нас не беше така, бяхме универсални, защото се чувствахме еднакво добре както на скала, така и на лед, сняг в планината. Може би това ни донесе някакъв опит, който е бил полезен", разказва още един от доайените на българския алпинизъм Николай Петков миналата година, когато отбеляза половинвековен катерачески юбилей.

Той е единственият човек в света, минал по три различни маршрута на Еверест. Побеждава себе си и върха през 1984-та на 9 май.

Все пак невинаги ренесансовият човек успява да преодолее себе си и заобикалящия го свят.

"Към тебе идват момчетата, към тебе идват момчетата, носят храна, кислород, вода, спален чувал. Дръж се, дръж се, дръж се, ти си мъж, ти си мъж."

Всички помнят прословутите думи към Христо Проданов по радиовръзката с него, когато вече е изкачил Еверест.

"Той прави най-ранно изкачване: 20 април 1984 г. по възможно най-тежкия маршрут. Няма по-тежък маршрут. Всички останали, така, както съм чувала, виждала, гледала, чела, сега се катерят един след друг. Пътека се прави по класически маршрут. Но това е нещо много трудно, това е нещо много сложно. Само двама югославяни, които бяха идвали у нас, алпинисти, бяха минали по този маршрут единствено, кислородно изкачване, разбира се.

Христо още тук беше казал: "Аз ще се опитам да го яхна този Еверест около 1 май." Изкачваха Еверест обикновено след 17, 18, 19, 20 май, до края на май. Неслучайно Хилари и Тенсинг го изкачват на 29.05.1953 г. Но Христо искаше да направи нещо по-специално, по-различно", разказва съпругата на Проданов Виолета.

"Аз бях тогава на 11 години и много ярко си спомням тази дата и това събитие, защото след това последваха и други събития. След първата радост сестра ми Мариана Проданова Масларова, тя е български алпинист, още тогава каза: "Чичо твърде късно изкачи върха и най-вероятно е рискувал живота си в момента". Всъщност първата еуфория, която изпитахме вкъщи, тя ни попари всички с тази новина. Естествено, човек, когато чуе такова нещо, първото нещо е да го отрече. Не, не, той е силен, ще се справи, той е в екип от хора, които се подкрепят и няма да оставят така нещата.

Помня едно от първите неща, които чух за него тогава, че известен италиански таблоид е писал: "Великият български алпинист Христо Проданов изкачи връх Еверест сам, без кислороден апарат, по Западния гребен, Гребена на смъртта, и загина, защото се страхуваше да се страхува." Тия първи дни, когато цяла България беше в еуфория, тогава вече в тези среди алпинистите знаеха, че това е било рисковано изкачване", споделя в ефир Димитрина Проданова, племенница на Христо.

Къде минава границата между самоувереността и вярата?

"Атакувам Еверест без кислород. Именно затова връчих своята маска и своя вентил на ръководителя на групата. Ей така, да се знае, че действително тръгвам без кислород. Аз не съм самоуверен, в същото време твърдо вярвам, че ще направя всичко възможно да стъпя на Еверест, но най-огромното ми желание е нашата експедиция да завърши успешно. Да завърши успешно не само с изкачване на кой да е от нашите алпинисти, но всички живи и здрави да се върнем в България. Това ще бъде най-големият ми успех. Всичко останало е пепел", казва Христо Проданов.

"Той е бунтар. Левски беше за него кумир. Изкачвайки Еверест, портретчето на Левски е било на гърдите му. Силвето искаше да му даде патенце. Той казваше: "Не, миличко, това ми е било талисман за Лхотце, сега имам друг талисман, Левски ще бъде при мен." И той тръгна нагоре с Левски, с портретчето, купено от Музея на Васил Левски в Карлово", спомня си Виолета. Или както казва Николай Петков: "Човек катери с каквото му е останало."

С останалите си две изкуствени стави и в по-напреднала възраст Николай Петков продължава да катери и знае: "Това е част от играта и няма какво да се лъжем – травми има във всеки спорт."

Не травмите плашат ренесансовия дух в здрави и недотам здрави тела. Може би страшно (като в Ренесанса) е днешното незнание и дързостта да тръгнеш към планината като клиент, който чака на опашката на Еверест, вместо като катерач, влюбен във върха.

Да обичаш планината не значи обезателно да я покориш.

"Бях много притеснена как ще се озова в Непал, как ще тръгна по земите, където най-вероятно са моите близки. Най-интересното е, че в мига, в който стъпих на степенката на самолета, когато той се приземи в Катманду и видях Хималаите, изведнъж усетих, че съм си вкъщи. Страдах, когато си тръгвах от Непал. Въпреки болката, изпитвам любов към всички тези места, на които бях в Хималаите. Най-вероятно и моите близки са усетили тази любов и нещо много по-силно ги е теглило натам", разказва Димитрина.

"Това е страстта, която ни води натам", отговаря Методи Савов задочно. Но тя знае отговора и сама:

"Това, което ми е от моето семейство като завет, като послание и така съм израснала, е, че за да бъдеш успешен в нещо, трябва да го правиш със страст. Винаги съм виждала много страст във всички в моето семейство."

Страстта приляга чудесно и на младежката дързост, с каквато не един и двама български алпинисти са се покатерили на първата скала.

"Тогава (като повечето млади хора и сега) си мислехме, че сме пораснали. От разстоянието на времето си давам сметка, че сме били съвсем пухкави зайчета в алпинизма. Собственият опит е най-добрият и съдейки по себе си, когато сме били на тези години, сме разбивали стените със собствените си глави. И те ще го направят. Нямат друг избор. Едни поколения си отиват, други идват и нещата, не казвам, че отиват на по-добре, но не е и необходимо. Всичко се движи натам, накъдето трябва", убеден е Николай.

Затова винаги ще чакаме с надежда да чуем гласа на другия по радиостанцията и ще вървим по стъпките на лудите глави преди нас.

Димитрина: "Сестра ми беше много близка с чичо и донякъде беше обсебена от него. Те бяха като сродни души двамата. Даже на базовия лагер на Еверест, когато тя тръгна за нейната експедиция, са ѝ казвали алпинисти от старите поколения, които са били там и са я разпознавали: "Ти си Христо Проданов в рокля." Като дух, като излъчване, като хъс, като воля бяха еднакви. Тук има едно стихотворение, посветено на чичо. Те са много на него, но това е "Предизвикателство".

Магия преизпълваше те знам.

Замеряха те с "Невъзможно е!".

Вървеше да докажеш, че възможно е

на всички в пътя си голям.

Съдбата казваше: "Бъди по-силен

от туй, което съм отмерила за теб,

защото зная, че си най-окрилен

от смисъла да водиш най-отпред".

И питам се дали не ти подхвърлиха,

когато тръгваше за Еверест един,

че невъзможно е да се живее вечно

на челото на този исполин.

Така било е. Иначе обратно

ти щеше да се върнеш някой ден

да дириш невъзможното, докато

ти казват "Невъзможно според мен".

"За него пътят е само един – нагоре с цената на всичко. Това е било мечтата му. Той е на около 400 метра от тази мечта. Е, не може да се върне! Просто не може! Аз съм мислила 29 години върху този проблем защо не се е върнал, когато остава сам. Нямаше да бъде Христо. Не е такъв човек, който да се откаже на средата на пътя. Да зареже мечтата си и да каже: "Сбогом, Еверест, може би някой друг път." Не, не, не! Това не е той и той продължава.

Оставя раницата там, на около 8100 м., продължава нагоре без да има съоръжения в себе си. Не зная какво е имал в раницата си в този момент, но той продължава сам и съдейки от факта, че е носил портретчето на Левски в себе си, вероятно е изповядвал тази максима: "Ако загубя, губя само себе си. Ако печеля, печели цял народ", убедена е Виолета Проданова.

Съпругът ѝ е като упорития Петрарка, който години наред пише ли пише и така умира – с перо в ръка.

"Петрарка греши в преценката за стойността на различни свои действия и мисли. Същото е положението и с преценката за собствените му творби и тяхната стойност във времето. За поколенията Петрарка остава велик поет не със съчиненията си на латински, а със сонетите за Лаура, които пише на простонароден италиански. Пише ги като игра, предназначена само за лично удоволствие, нищо че после все пак ги издава в знаменитата си книга "Канцониере" или "Песни".

На 6 април, Великден, 1327 г. Франческо Петрарка отива на великденска литургия и в църквата небесата му се отварят. Той съзира девойката Лаура, на която после посвещава 366 сонета. Не се знае дали Петрарка и Лаура са говорили дори веднъж", припомня Пламен Асенов.

Но това не означава, че 17-годишната омъжена за друг девойка не се превръща в душевния връх на един от бащите на Ренесанса, превърнал се (случайно или не) и в баща на алпинизма. Поне символично. И във вдъхновител за поколенията след него. Един от многото примери е с композитора Ференц Лист, впечатлен от сонетите на Петрарка.

"Петрарка си отива, ден преди да навърши 70. Намират го на работната маса с глава, отпусната върху жизнеописанието на Цезар. Началото на неговия сонет 32. не е писан за този случай, но звучи твърде подходящо за него:

Така е близо сетният ми час —

ще сложи край на мойта скръб горчива.

Отлита времето — къде отива?

Отдавна не градя надежди аз.

Знаем надеждите, които Петрарка гради за духа и делото си да останат, и те остават. Не съм сигурен обаче, че има надежди по отношение на тялото си и дали би се зарадвал от откритието, че черепът му отдавна не лежи при неговите кости, а е откраднат, вероятно от почитател през вековете. Както пише един журналист, това е вторият път, в който Франческо Петрарка губи главата си, първият е по красавицата Лаура", завършва Асенов.

Или както (може би) би казал алпинистът Николай Петков: обичаш с каквото ти е останало.