Нов запис на клавирно дуо Веско Стамболов и Амили Бругаля

В края на миналата година „Columna musica“ представи новия запис на балетите на Стравински – „Пролетно тайнство“ и на Прокофиев „Пепеляшка“ в транскрипции за клавирно дуо. Веско Стамболов и Амили Бругаля се срещат в Барселона преди десет години. Вероятно някой ще си спомни концертът, който те изнесоха в София през 2015 г. във връзка с изложба на Пабло Пикасо. Тогава изпълниха музика от балети, за които Пикасо е правил сценография и костюми. Сега може да се чуе и този диск, събрал двете творби. Транскрипцията на „Пролетно тайнство“ е на самия Игор Стравински, а на „Пепеляшка“ на Сергей Прокофиев е на големия руски пианист Михаил Плетньов.

В осъществяването на този проект, записан в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, се включва голям екип от хора. Това са тонрежисьора Кремена Ангалова, Драгомир Йосифов – написал текста към буклета и Александра Дочева, Лъчезар Костов, Джефри Дийн, Кристина Вилардель, Марти Порте и Давид Джонсън ангажирани с превода на текстовете на английски и каталунски.

„Балетът е графично изкуство; черно и бяло, изрязани щрихи в пространството на сцената чрез резеца на телата; изчезващи и отново появяващи се йероглифи на позите, жестовете и фигурите. Нека пренесем тази представа върху клавиатурата на пианото – бели и черни лебеди; седем Одилии и пет Одети на тясната сцена на октавата. Пируетите и фуететата на пръстите, поддръжките на двете ръце, изкусните вариации и смайващите скокове ръка през ръка, прекосяващи цялото пространство на клавиатурата...“. Това пише в буклета към диска Драгомир Йосифов и продължава – „Въздушното pas-de-deux на двата наглед тромави инструмента. Мисля си, че клавирното дуо не е механичен сбор от два еднакви или сходни инструмента; това е нов инструмент, кентаврическа сглобка от двама души, два рояла, четири ръце, 176 клавиша, двадесет пръста; танцуваща акустика, сложни и изменящи се тонови колективи.

Мисля, че на ИНСТРУМЕНТА клавирно дуо му приляга балетна жестикулация. Балет, изпълнен на два рояла, не е „балет за бедни“, а балет за изискани и любознателни слушатели. Съкровената механика на музиката става прозрачна и ясна в процеса на разгръщането си, хармониите – цветни и отчетливи дори при сливането си. Оркестърът е нещо великолепно – и нерядко заблуждаващо. Дори „вулгарно“ отвличащо от фините взаимодействия на музикалните елементи. Клавирното дуо изисква, подобно на оркестровия механизъм – сложна и чувствителна координация, ала, бих казал, по-хуманна, не тъй фабрично принудителна, както в голямата машина на оркестъра. Бих казал още, че музицирането на две пиана откроява напрегнатия лиризъм на изпълняваната музика; лиричното е винаги остатък от истинския диалог...“

„Стравински е изтръгвал музиката си от пианото; образно казано, цветята на въображението му избуяват от почвата на инструмента. Известна е карикатурата на Кокто „Стравински свири „Пролетно тайнство“, не по-малко е известно изказването, че „композиторът прелюдира тъй, както къртицата рови земята“. Нека си спомним, че приблизително по времето на „Пролетно тайнство“ Бела Барток композира своето Allegro barbaro и Багателите, където на дългите опити на XIX век да накара пианото да стане певец е сложен категоричен край. Младият Прокофиев също с възмутително удоволствие участва в тази акция – оп. 4, 10, 11, 12, 17... Сугубо материалният удар върху клавишите ражда нематериалния образ на звука, той – кавалкадата от образи. Така е с Трите фрагмента от „Петрушка“, така е и с многобройните клавирни извлеци от балетите на Прокофиев. Трябва да се признае, че метафората за оркестровата „дреха“ съдържа косвено признание за илюзорността, за стратегията на прикриване на музикалната субстанция; оркестровата дреха изкушава, придава някаква обайваща аморфност, която до голяма степен скрива тайнственото и вълнуващо функциониране на музиката. Оркестрацията сякаш придава една предварителна, пред-сценична театралност. А клавишите откриват истината – за желаещите да я чуят, разбира се.

Стравински композира своя балет през 1912 в Швейцария, както той разказва, „на лошо пиано под наем в един мъничък килер“. В края на ръкописа е отбелязал: Завършено при непоносим зъбобол (значението на тази приписка тепърва ще се изучава!). Първото представяне в салона на мадам Сингър, принцеса дьо Полиняк, е именно на 4 ръце, като две от тях са на автора, а другите две – на Клод Дебюси. Премиерата на 29 май следващата година изригва с нечуван скандал – един частен естетически, но едва ли само такъв – трус от серията трусове, които ще се обединят в експлозията на една чудовищна война... Неведоми са начините, по които грядущото предупреждава чрез сензорите на артиста. Отгласи, бих казал – вторични трусове от земетресението „Пролетно тайнство“ внимателното ухо долавя в Симфониите за духови (1920), във „военната“ Симфония в три части (1945) – толкова военна, колкото и балетна; дори в необузданото Dies irae от Requiem canticles (1966). Смелостта на оркестровия език ни кара да мислим за тази музика като пълно съответствие на написаното от Рембо в „Един сезон в Ада“ „Il faut être absolument moderne“ (Трябва да сме абсолютно модерни). Версията за 4 ръце обаче открива традиционното в генезиса ѝ: тук са и фантастиката на Глинка, и фантазиите на Даргомижски, разбира се – Мусоргски, разбира се – Римски-Корсаков. Цялата тази странна митология на лешие, кикимори, русалки, малоруската Гоголиада, рисунките на Билибин, Рьорих, Хартман; цялата тази поетика на фантастичното зло, разтърсвано от „абсолютно модерните“ тръпки на актуалното варварство. Варварство, което  напуска рамките на декоративния тренд и започва да се смее катастрофално още в следващите няколко години“. Това са част от размислите на Драгомир Йосифов.

Дискът излезе преди два месеца, а ето, че вече е отличен като диск на месец февруари и март за 2021 г. в специализираното списание за класическа музика и джаз „440 Classical Music Magazine“. Със сигурност ще има и други награди, защото отзивите са повече от ласкави.