171 години от избухването на Белоградчишкото въстание

Въстанието в Северозападна България, Видинското въстаниеили Белоградчишкото въстание срещу османската власт, е най-масовото и организирано въстание от многогодишните селски бунтовни движения в Северозападна България. В него се включват много от ръководителите на тези въстания.

Подготовката и началните етапи на въстанието са извършени с подкрепата на Сърбия, която има принципното съгласие на Австрийската империя да присъедини обхванатите от него области, но след началото на бунта под австрийски натиск сърбите оттеглят своята поддръжка.

Бунтовниците издигат искания за реформи, прилагане на Танзимата, административна автономия и самоуправление на българите. За неуспеха на въстанието допринася съществено политиката на Сръбското княжество, което сътрудничи активно на османската власт в борбата срещу самостоятелните опити на българите за освобождение.

След потушаването на Унгарската революция над хиляда полски, унгарски, италиански и германски революционери пристигат във Видин на 21 август 1849 г. Между потърсилите закрила от османското правителство са и Лайош Кошут и Йозеф Бем. Контактите на местни български революционери с тях окуражават българите за подготовка на ново въстание в този край.

Подготовката за бунта започва в края на 1849 г. и обхваща Видинско, Ломско, Белоградчишко. Окончателната дата за започване на бойните действия и план се определя на събрание на кнезовете (кметовете) в Раковишкия манастир.

Първите сражения стават още на 27 май, но масово въстанието избухва, както е определено, на 1 юни. Над 1000 души нападат Лом под командването на капитан Кръстьо. Въстаниците са разбити близо до града, при което е убит и водачът им. Командването поема прочутият Иван Кулин и бунтовниците се насочват към Белоградчик, като по пътя към тях се присъединяват масово селяни от околните села.

Друг, над 3-хиляден, отряд под ръководството на Петко Маринов се насочва към Видин и блокира крепостта, но скоро зле въоръжените въстаници са разбити от пристигналата турска армия и оцелелите се разпръскват на по-малки чети.

Най-тежките боеве стават под стените на Белоградчик, който в продължение на 10 дни е обсаден от няколко хиляди въстаници, от които само 200 въоръжени с огнестрелно оръжие. Пристигналата от Видин османска армия ги разбива и това е краят на активните действия на бунтовниците.

Османците започват кървави репресии над местното население. Призивите за помощ към руската армия, дислоцирана във Влашко, и към Сръбското княжество остават без всякакъв отклик.

Българското „Изложение“ и мемоарите на видни българи до европейските правителства запознават европейското обществено мнение с българския въпрос. Макар и локално, Видинското въстание е първото самостоятелно масово българско въоръжено движение през 19 век, чиято непосредствена цел е извоюване на политическа автономия.

Забавеното провеждане на поземлената реформа от местната администрация предизвиква трайно недоволство на българското население в региона. То става причина за последното значително преселване на българи в Украйна през 1861 година. Тогава руското консулство във Видин започва активна кампания, обещавайки на преселниците добри условия на живот в села, изоставени от татарите. Изселването засяга десетки селища и около 11 хиляди души от Северозападна България са транспортирани с кораби по река Дунав. Преселниците трябва да бъдат настанени в татарски села в Таврия и Крим, но руската администрация е напълно неподготвена и около 2000 души измират от глад и болести през зимата на 1861 – 1862 година.

Сведенията за това, както и активната кампания на общественици, като Георги Раковски, довеждат до бързо затихване на бежанската вълна, в Ломско руски агенти са прогонвани от българските села, а във Видин тълпи от селяни обсаждат руското консулство, настоявайки да получат обратно паспортите си. В началото на 1862 година преселниците масово изпращат молби до османските власти да подпомогнат завръщането им в България, и до края на годината почти всички българи от тази преселническа вълна се връщат по домовете си, като в Украйна остават не повече от 1600 души.

Темата коментира в “Нашият ден“ доц. д-р Росица Градева.

“То е върхът в една поредица от въстания, които обхващат Северозапада и Централния Запад.

Става въпрос за въстания през 30-те, 40-те на ХIХ в. Регионът е много ясно очертан, граничните райони със Сърбия.

Става дума все за въстания в Белоградчишко-Берковско-Нишкия район.

Въстанията донякъде гледат към Сърбия, уповават се на евентуална помощ от Сърбия. Не бих казала, че Сърбия е чак толкова щедър помощник – понякога помага, по-често – не.

Защото гледа напред в собствената си политическа нужда. И дали ще подпомогне зависи само от конкретна нужда на Княжеството.

Много често сръбските власти влизат в сътрудничество с османските и предават въстаниците. Но Сърбия е модел за нашите въстаници и надежда, че ще се присъединят.“

Чуйте в звуковия файл.