Не съм гражданин на света, аз съм един италианец по света

Рикардо Мути навърши 80 години. Маестрото, който олицетворява италианския дух, духът на Верди, на сериозността към изкуството, на педантичната вярност към посланието в едно произведение (обстойно изследвано, обмислено и подчертано от диригента), на дълбокото уважение към предците, към учителите и продължението на тяхната линия, на пълната липса от модерност в повърхностния смисъл на думата...

В едно от последните си интервюта за „Кориере дела сера“ от април 2021 диригентът споделя, че е имал щастието да израстне през 50-те на миналия век и да завърши гимназия в Молфета при изключителни преподаватели.


„Спомням си как учителят по латински при мой грешен отговор ме хвана за ушите и ме разтърси като въже на камбана. Благодарение на него никога повече не съм пропускал цитат по латински. Дали съжалявам за телесното наказание? Разбира се, че не. Съжалявам за сериозността. Духът, с който Фридрих ІІ е издълбал мотото на вратата на Капуа: „Тези, които възнамеряват да живеят честно, влизат с увереност“. Прекрасна имиграционна и интеграционна политика, която би послужила!

Дирижирането днес често се превръща в удобна професия. Младите хора успяват, без да се задълбочават. Занимават се с монументални произведения в началото на кариерата си, просто жестикулирайки. Тосканини казваше, че ръцете са продължение на ума. Днес много диригенти използват подиума да правят шоу, опитвайки се да грабнат публика, която внимава в това, което вижда, а не в това, което чува. Моят учител Антонио Вото казваше, че диригентът трябва да е вдишал праха от сцената. Вместо това, оркестри, хорове, певци се оплакват все повече от очевидна липса на музикална и драматургична подготвеност от страна на диригентите. Репетициите в зала, в които диригентът на пианото подготвя певците, намаляват все повече и повече, в полза на седмици репетиции за нищо не подозиращи режисьори, които не само не могат да разчетат партитурата, но често си измислят истории, противоречащи на музикалния дискурс. В кореспонденцията си с Кандински Шонберг пише, че ако режисурата и сценографията смущават музиката, те грешат. Със сигурност Шонберг не е бил реакционер. Аз съм диригентът, който е направил най-много продукции с Ронкони, девет през 70-те. Те са все още под влиянието на Стрелер, който не само познаваше музиката, но умееше да чете партитурата. Той преследваше красотата, но не като естетически факт, а като необходимост за истинско изкуство. Моите продукции със Стрелер („Сватбата на Фигаро“, „Дон Жуан“ и „Фалстаф“) ме съпътстват през целия ми живот и ме научиха на много. Ето защо, може би преувеличавайки, казвам, че се уморих от живота. Мисля, че вече не принадлежа на този свят, който напълно отменя принципите на етиката в изкуството, които съм следвал и които моите учители са ми предали...

Например, Джорджо Стрелер вярваше в една „Аида“ без слонове, където триумфът е само в музиката, а не в този фараонизъм, който характеризира „Аида“ вече по цял свят, който уврежда същността на творбата. Това е една от най-изтънчените и деликатни партитури на Верди. Твърде скъпите декори и костюми, заедно с липсата на компетентност и авторитет на диригентите, които с дължимите изключения, оставят певците без водач, ме притесняват за бъдещето на операта.

Днес има изискване при подготовката на музикален сезон в един оркестър да има баланс между мъже и жени, хора с различни цветове на кожата, етноси, транссексуални, така че да бъдат представени всички социални, етнически, генетични проблеми. Намирам го за много странно. Изборът трябва да бъде направен въз основа на стойност и талант. Без дискриминация, в един или друг смисъл...

Италия е пълна с театри от 18 и 19 век, които сега стоят затворени. Отворете ги и ги дайте на млади хора... Ако искаме нашето оперно наследство, най-изпълняваното в света, да не се счита за повод за забавление, а за източник на образование и култура (както са творбите на Моцарт, Вагнер, Щраус), трябва да направим много неща.
Верди не е „зум-па-па“!“


В предаването на 21 август от 20 часа ще звучат откъси от:
• „Дон Жуан“ от Моцарт с Томас Алън, Едита Груберова, Франсиско Арайза и Сузане Менцер;
• „Дон Карлос“ от Верди с Лучано Павароти, Самюел Рейми и Даниела Деси;
• „Отело“ от Верди с Красимира Стоянова и Александр Антоненко;
• „Палячи“ от Леонкавало с Лучано Павароти и Даниела Деси;
• „Ифигения в Таврида“ от Глук с Томас Алън и Карол Ванес;
• „Реквием“ от Верди с Виенската филхармония, Красимира Стоянова, Анита Рачвилешвили, Франческо Мели и Илдар Абдразаков;
• „Миса Солемнис“ от Бетовен – в запис от Залцбургския фестивал от 2021 г.

Снимки: ЕПА/БГНЕС, riccardomuti.com