Синьото око на островите Зелени нос

Продължавам да ви разказвам още за островите Зелени нос, република Кабо Верде, която посетих неотдавна. На остров Сал, първият български чартър бе тройно посрещнат. И как не? Тук основната прехрана идва от риболов и туризъм и вниманието към всеки гост е отчетливо, но някак възторжено и забавно. На пистата ни причака екип на местната телевизия, за да отрази събитието. В залата на летището очарователна мулатка пееше парче на местната икона Сезария Евора, а чевръст барман разливаше коктейли с местната алкохолна напитка от захарна тръстика.

• Кабо Верде – островите, където Сезария Евора е икона

Пред аерогарата ни връхлетя изненада номер две под формата на нестроен хор, оркестър от барабани и съдийски свирки и нещо като креолски кукери, маскирани на рибарски лодки. 

След като потанцувахме с посрещачите и направихме безброй селфита с тях, си мислехме, че с това тържествата се изчерпват. Пред хотела обаче ни изненада третата форма на приветствие – български знамена, букети от бели, зелени и червени цветя и буйни танци от аниматорите, с които щяхме да се сприятелим при престоя си на остров Сал. От гугъл транслейт бяха научили Добре дошли и Как си. Наистина се бяха постарали! И ние се постарахме. Започнаха да танцуват на Бяла роза още същата вечер.

На Кабо Верде плажът е най-голямата забележителност с тюркоазения океан и копринените пясъци, но местните се стараят да създадат приключения и за онези, които не се задоволяват да претакат единствено коктейли на пясъка. Остров Сал е кръстен на солните мини, благодарение на които е населен – португалските колонизатори докарали роби от отстоящия на 600 км по море Сенегал и работници от  метрополията. Но когато си на соления остров, усещаш и с кожата си прелестта на сладкия живот.

Недалеч от пристанищното градче Палмейра е най-голямата природна забележителност на острова в местността Буракона.  В подводна пещера проблясва Синьото око. То вероятно намига отпреди 50 млн. години, когато вулканът образувал острова е изригнал.

Това е най-притегателното място за фотографите, които дебнат необичайното сияние от октомври до април. През останалото време е въпрос на късмет да се покаже.  Екскурзоводите внимават всеки желаещ да се спусне по скалите, за да заснеме нереалистично тюркоазеното природно явление, но да не става натрупване.  Представете си тъмна бездна, в която изпъква сияние синьо като знамение свише и е толкова ярко, че започвате да подозирате човешка намеса.  Но там е рисувала Божията ръка. В съседното скално образувание водата се разбива с трясък и образува нещо като природно джакузи. Смелчаците скачат в него, за да изпитат уменията си на плувци в естествен басейн с 4 метра дълбочина.

Друго изпитание за екстремисти е спускането с въже от едно от възвишенията на остров Сал, помпозно наречени върхове. От високото се вижда заливът, където костенурките снасят яйцата си. Кабо Верде е едно от трите най-сигурни места за оцеляване на малките костенурчета в света.  Освен, че черупчестите са един от символите на острова, не само природозащитниците, ами и местните дадености подпомагат процеса. Заливът е ограден с непристъпни скали, а липсата на питейна вода е обусловило отсъствието  не само на хищници, ами и на каквито и да било животни. На останалите места лисиците пируват с яйцата на костенурките, а тук почти всички се гмурват в океана след излюпването си.

Но да се върнем към приключението, наречено зиплайн. Спускане по въже от високия 103 метра хълм над пустинята и част от залива по залез слънце. На пръв поглед звучи страховито и опасно, но когато те овържат със сигурни колани, поставят ти каска и ти се усмихнат, полетът над бездната е докосване до свободата. Жалко, че разперването на крилете трае едва минута. Скоростта зависи от личното ви тегло. Ако си по-лек имаш възможност по-дълго да се наслаждаваш на пейзажа.

И след като си се налудувал с поглед в залеза, който толкова близо до Екватора трае едва десетина минути, можеш да се наградиш с кабовердийски гозби и танци при Мину в „Каса де култура“. 

Самата Мину е институция в туристическото градче Санта Мария. В младостта си е била звезда на местната танцова музика Фунана, известна почти колкото стила Морна.  Днес, като съдържателка на заведението, е човекът-оркестър. Цял следобед готви, а вечер грабва микрофона и повече от два часа пее  и танцува неуморно почти до припадък. И след като неумело си се опитвал цяла вечер да повториш уж простичките движения на танца, разбираш, че темпото, наложено от Милу, е извън твоите възможности. И можеш само да яхнеш вълната на музиката.