Документалното кино като подход към истината

Действителността е първото отличително качество на документалните филми и главен герой във всеки от тях. Ако действителността обаче се задоволява само с истината, документалното кино има способността да я облича в различни думи и визии, но винаги с цел да ѝ създаде необходимата художествена интерпретация. Тя диша и се вълнува в синхрон с мозъка на съответния филм – неговият режисьор, сценарист, оператор. А подходите, чрез които може да бъде представена, стават все повече и все по-индивидуални.

И тъй като документалното кино се явява най-сигурният носител на послания, смисли и цели, често по-големи от човека, в часа на „Кино с думи“ разгледахме приомите в този киноизказ и начините той да достигне до зрителите си.

„Възможностите на документалното кино са безгранични и зависят от способността на авторите на филма да докажат своята теза, да я наложат и да направят публиката съпричастна към тяхната истина“, обясни режисьорът и сценарист Костадин Бонев.

„Според мен единственото нещо, с което трябва да се съобразява всеки автор на документален филм, е истината. И по какъв начин, независимо от формата, тя ще бъде показана и разказана. Всичко друго е безкрайни възможности“, допълни режисьорът Тонислав Христов.

Идентификацията на публиката е крайна цел за всеки документалист и си заслужава положените усилия. Всички изразни средства на документалното кино трябва да работят за това истината да бъде безусловна и да докосне зрителя. Най-силният инструмент в случая е емоцията. Тя е тази, която може да промени нагласите на човек и да го накара да повярва, че времето, отделено за историята, развита чрез филмовото действие, си е заслужавало.

„Има много начини емоцията да се гради – бавно, стъпка по стъпка“, разясни Христов, който е на мнение, че у зрителя има много бутони, с които трябва да се внимава в кой момент ще бъдат натиснати.

„Накрая на филма ти трябва да предадеш тази емоция, която си изпитал като режисьор и това, което те е водело, докато си създавал филма. Може би това е и най-трудното в целия процес на правене на кино – да не се окаже накрая, че филмът ти е просто празна черупка“, каза още режисьорът на „Тайният живот на Вера“.

За емоциите, които се предават на зрителите, спомагат още музиката, цветовете и архивните материали, използвани в един документален филм. Спомагат и т.нар. „говорещи глави“. Често именно те движат историята.

„Смущението от говорещите глави идва тогава, когато те изнасят лекция. А когато се превърнат в част от драматургията, те се превръщат и в емоционален център. Всичко зависи от това какво разказва тази говореща глава“, обясни Костадин Бонев, чийто документален филм „Гео Милев в лабиринта на времето“ спечели тазгодишната Награда на критиката на 26-ия фестивал „Златен ритон“.

Върховната фаза на режисурата, както казва Станиславски, е, когато режисьорът изчезне в своя спектакъл. В документалното кино тази фаза се състои в отварянето на сетивата и сливането му с целия екип на филма.

Как обаче всеки един истинен документален разказ може да достигне до своите зрители?

Според продуцентката и преподавател Мартичка Божилова достъпът до документално кино е труден.

„Продължаваме да нямаме никаква политика за излъчване на документално кино – регулярно и премислено. Документални филми можем да видим само по много малкото фестивали у нас и по единствения телевизионен канал БНТ, но много спорадично. Няма я нужната предсказуемост, по този начин не се изгражда вярна публика“ споделя тя.

В момента документалното кино у нас се разпространява предимно на принципа „партизански метод“.

„Това е full-time job, трябва някой да се занимава с това 24 часа в денонощието – работа в социални мрежи, работа на място. А колко по-хубаво би било, ако и Министерството на образованието – защото документалното кино има много силен образователен елемент – и в университетите, и в училищата, и в библиотеките, и въобще във всички тези инфраструктури, които така и така съществуват, тези филми бъдат

показвани. По този начин ще започне да се създава едно мислещо, демократично общество в лицето на тези, които идват след нас – младите“, смята още Мартичка Божилова.

Всичко е въпрос на ентусиазъм и лична инициатива, но е сигурно, че публиката иска да гледа документално кино. А за хората, които го правят, то е преди всичко привилегия.

В звуковия файл ще чуете още:

· Драматургията като граница между документалното кино и разширения телевизионен репортаж;
· Разликата в подходите към истината – къде свършва авторовата позиция и къде започват внушенията, изведени чрез филмово действие;
· Режисьорските подходи към човека в кадър и начините, по които можеш да извадиш и задържиш емоцията, която се крие в неговите думи;
· Бягството от клишетата и готовността на режисьора да се отвори към всяка позиция, която е различна от неговата;
· Мястото на възстановките в един документален филм;
· Доколко е оценена работата на хората, които създават документална продукция и как се разпространява тя;
· Защо всеки път се налага режисьорите да „започват отначало“ и да запознават разпространителите на документално кино с работата си;
· Възможни ли са и у нас механизми за разпространение на документални филми, в които да липсва активното участие на режисьора.