Поглед към жените режисьорки в българското кино

Киното е вселена – има от всичко и за всеки, дава живот, смисъл, палитра от чувства и емоции. Тази вселена обаче е изваяна от много и различни планети. За някои от тях по-рядко се говори, но историята и усещането, което киното прокарва, доказват, че именно те са създали някои от най-известните и обичани български филми. Придали са на родното ни кино образ и подобие на противоречивата, но брилянтно изваяна човешка природа, която най-ярко изпъква в женския свят – онзи красив, дързък, фин и емоционален свят. Не е случаен фактът, че тазгодишното издание на София филм фест избра именно тези планети да покаже, за да види зрителят по какъв начин жените са допринесли за това, което днес наричаме съвременно българско кино.

Въпреки че относителният дял на филмите, реализирани от жени режисьори, все още е малък, едни от най-успешните български творби, създадени след 1989 година, са дело точно на дами. 26-ият София филм фест представи специална програма от 11 филма, режисирани от жени, навлезли в киното през последните четири десетилетия. Затова и „Кино с думи“ навлезе в киновселената, като надникна в три женски планети, които спокойно можем да кажем, че са вселени сами по себе си:

Ралица Петрова, за която изкуството е отражение на обществото – общество, в което все още има много враждебност, токсичност и неприемане. А добре разказаната история е добре разказана история отвъд страха и ролята на жертва, историята, с която зрителят се идентифицира в чисто емоционален план. Нещо, което е вкоренено в женската природа, съответно и в жените режисьорки – да предават преживяното чрез емоция, защото „единствената истина е тази на преживяното, с нея не можеш да спориш“.

Светла Цоцоркова, според която изкуството не се дели на мъжко и женско. Творецът е на вярното място, когато има чувствителност за болките и страданията на хората, когато съпреживява с тях слабите им страни и укрепя волята на колебливостта им. 

Киното, създадено от такъв човек, говори искрено за проблемите на хората – „то остава и само то има значение“.

И Елица Петкова, която смята, че погледът в киното е чисто индивидуален и не стъпва на полово разделение, националност или какъвто и да било друг признак. Значение преди всичко имат личните преживявания на автора, които той иска да сподели с публиката си. Важна е само истината, която усещаме вътре в самите себе си.